Всичко живо е трева

23.

Прибрах се вкъщи и заварих Нанси. Тя ме чакаше, седнала на стълбите пред верандата, сгушена, свита, сама срещу целия свят. Видях я отдалече и забързах; никога в живота си не бях й се радвал така. В мен изведнъж избухнаха и радост, и смирение, и такава безкрайна, непозната досега нежност, че едва не се задавих от вълнение.

Горката Нанси! Не й е леко. Само ден, откакто се върна вкъщи, и ето че този Милвил, който тя помнеше и смяташе за свой дом, изведнъж се провали.

От градината, където навярно все още растяха малките петдесетдоларови банкноти, се носеха викове. Отворих вратата, но някакви яростни крясъци ме спряха.

Нанси вдигна глава и ме видя.

— Няма нищо, Брад — каза тя. — Това е Хайъръм. Хиги му възложи да пази парите, а цяла сюрия малчугани непрекъснато пълзят из градината. Искат само да преброят колко пари има на един храст, нищо лошо не правят, но Хайъръм ги гони и преследва. Знаеш ли, понякога ми става жал за него.

— Жал за Хайъръм! — изумих се аз. Според мен той беше последният човек на земята, за когото може да ти стане жал. — Хайъръм е един тъп негодник!

— Тъп негодник — каза тя. — И все пак се опитва да докаже нещо, макар сам да не знае какво.

— Това, че има мускули като всяко животно…

— Не — възрази Нанси, — въпросът съвсем не е там.

От градината излетяха като стрели две хлапета и моментално изчезнаха в улицата. Хайъръм не се показа. И виковете му спряха. Той си изпълни задачата: прогони децата. Седнах на стълбите до Нанси.

— Брад — каза тя, — не вървят добре нещата. Просто чувствувам, че нещо не е в ред.

Аз само кимнах; беше права.

— Бях в общината — продължи тя. — Там оная малка сбръчкана маймуна лекува всички наред. И татко е там. Помага. Не можах да издържа. Ужасно е.

— Какво толкова лошо има? Това същество… наричай го както искаш, излекува нашия доктор. Той пак се изправи на краки е така бодър, сякаш отново се е родил. И оправи сърцето на Флойд Колдуел…

Тя потрепера.

— Точно това е ужасното. Те са съвсем като нови. По-здрави и по-силни от всякога. Той не ги лекува, Брад; той ги поправя като машини. Това е някаква магия. Просто неприлично. Малкото съсухрено същество ги оглежда, без да издаде никакъв звук; само обикаля около тях, зяпа ги отгоре до долу и е съвършено ясно, че всъщност не ги гледа отвън, а вижда вътре в тях. Аз просто го чувствувам, не знам как, но го чувствувам. Като че ли прониква надълбоко вътре в тях и… — Тя изведнъж спря. — Извинявай, не трябва да говоря така. Това е даже малко неприлично.

— То цялото положение е малко неприлично — казах аз. — Може би настъпва времето, когато трябва да променим представите си за прилично и неприлично. Много неща ще се променят, навярно и ние самите. И не мисля, че ще ни бъде особено приятно.

— Говориш, като че ли всичко е вече решено.

— Страх ме е, че е именно така.

И аз й повторих онова, което Смит каза на журналистите. Поолекна ми на душата. Нямах никой друг освен нея, с когото да споделя. Толкова ме гнетеше чувството за вина, че бих се срамувал да го призная на всеки друг освен на Нанси.

— Значи сега вече няма да има война? — каза Нанси.

— Да. Война няма да има. Но това никак не ме кара да се чувствувам по-добре. С нас може да се случи нещо по-лошо от война.

— На този свят няма нищо по-лошо от войната — рече тя.

Да, точно така ще кажат всички. Може би са прави. Но сега на нашата Земя ще дойдат чуждоземците, а веднъж пуснем ли ги, изцяло ще зависим от тяхната милост. Те ни измамиха, а ние няма с какво да се защищаваме. Ако Цветята проникнат веднъж тук, те могат да изместят и заменят цялата растителност на Земята и ние няма да забележим, въобще не е по силите ни да узнаем това. Пуснем ли ги веднъж, вече никога нищо няма да знаем със сигурност. А от момента, в който те заменят растенията ни, стават наши господари. Защото съществуването на целия животински свят на Земята, включително на човека, зависи изцяло от земните растения, от тяхната енергия.

— Едно нещо обаче не ми е ясно — казах аз. — Та те можеха да ни завладеят, без да ни питат за това. Само с малко търпение и малко време можеха да заемат цялата Земя, а ние не бихме подозирали дори. Нали някои вече попаднаха в Милвил, пуснаха корени тук? Те можеха да останат и не само като цветя. Можеха да се превърнат в каквото искат. За някакви си сто години биха подменили всяко клонче и всеки лист, всяко стръкче трева…

— Изглежда, тук е важно времето, навярно има някакъв срок — продължи Нанси. — Сигурно не могат да си позволят да чакат.

Аз поклатих глава.

— Те имат време колкото си искат. А ако им потрябва още, ще си направят. Те могат да управляват времето.

— Ами ако пък имат нужда от хората? — каза тя. — Ако в нас има нещо, което те не притежават и което им трябва? Едно общество, състоящо се от цветя, не може да направи нищо само. Те не могат да се движат, нямат ръце. Могат обаче да натрупат безкрайни запаси от знания, да редят дълги мисли, да градят планове. Но не е по силите им да осъществят тези планове. Затова им трябват съдружници, партньори, да прилагат на практика знанията им.

— Те са си имали помощници — напомних й аз. — Имат си и сега достатъчно на брой. Например хората, които са направили машината на времето. А малкият смешен доктор? А Смит? Не, помощници и съдружници Цветята имат колкото си искат. Тук сигурно причината е друга.

— Може би тези, които ти спомена, не са точно хората, които трябват на Цветята — каза тя. — Представи си, че те са преминавали от свят в свят и все не са намирали онези, които им трябват. И продължават да търсят подходящи приятели, подходящи партньори.

— Може би другите не са се оказали достатъчно подли — рекох аз. — Възможно е да търсят някое сатанинско племе. А ние сме точно такива. Може би им трябват съдружници, които като бесни да се нахвърлят от един съседен свят на друг, свирепи, безскрупулни, ужасни. Защото, замислиш ли се, ще видиш, че сме наистина ужасни. Навярно Цветята разчитат, че като се обединят с нас, нищо вече няма да ги спре. И, изглежда, са прави. С техните необятни запаси от знания, с могъществото на разума си и с нашето разбиране на физическите закони и технически способности за тях и за нас сигурно няма да има никаква преграда, нищо невъзможно.

— А според мен Въпросът съвсем не е в това — каза Нанси. — какво става с теб, Брад? Отначало останах с впечатлението, че не смяташ Цветята за толкова лоши.

— Може и да не са лоши, Нанси, но толкова пъти вече ме мамиха и всеки път се хващах на въдицата. Те ме използуваха като пионка.

— Значи това е, което те тормози?

— Чувствувам се изменник — признах си аз.

Седяхме мълчаливо един до друг на стълбите. Улицата беше тиха и пуста. През цялото време, докато седяхме и си говорехме, никой не мина.

— Не разбирам как всички доброволно се оставят в ръцете на този чуждоземен лекар — каза Нанси. — Той е човек, от когото те полазват тръпки, знаят ли го какъв е…

— Малко ли хора вярват на шарлатаните — забелязах аз.

— Но това не е шарлатанство — отговори тя. — Той наистина излекува доктор Фейбиън и останалите. Аз не исках да кажа, че той е мошеник. Само е отвратителен и отблъскващ.

— Може би за него и ние сме отвратителни и отблъскващи.

— А има и нещо друго. Начинът, по който лекува, е толкова странен за нас. Няма лекарства, няма инструменти, няма терапия. Само те оглежда и направо прониква вътре в теб, без дори да те докосва, но ти го чувствуваш и изведнъж си отново здрав; не само излекуван, а напълно здрав. И след като се справя така лесно с нашите тела, не би ли могъл да повлияе и на нашите умове? Да измени съзнанието ни, да промени начина на нашето мислене?

— За някои хора в Милвил това съвсем не би било вредно — казах аз. — За Хиги например.

— Не си прави шеги с това, Брад — остро реагира тя.

— Няма вече.

— Говориш така, за да прогониш страха си.

— А ти пък представяш нещата толкова сериозно, за да изглеждат съвсем обикновени.

Тя кимна:

— Но това не помага. Никак не са обикновени. Изпрати ме до нас. — И Нанси се изправи.

Аз я изпратих.