Всичко живо е трева

5.

Ще се прибера направо вкъщи, реших аз. Докато не обмисля добре всичко, няма да се мяркам край кантората и телефона, който ме чакаше върху бюрото. Защото, дори да отида там и да вдигна слушалката, какво щях да кажа? В най-добрия случай, че съм говорил с Джерълд Шърууд и съм получил парите, но трябва да науча нещо повече за естеството на работата, преди да я приема. Не, с такива предварително подготвени общи фрази нищо не се постига.

Ала изведнъж, без никаква връзка, се сетих, че рано сутринта щяхме да ходим за риба с Алф Питърсън и няма да имам време да отида до кантората.

Впрочем фактът, че съм се уговорил с някого да ходя за риба, едва ли имаше някакво значение. Колкото и да се самозалъгвах, това не променяше нещата. Защото дори в момента, в който се кълнях, че се прибирам направо вкъщи, аз много добре знаех, че непременно ще се отбия в кантората.

На главната улица бе тихо, безлюдно. Повечето магазини бяха затворени и имаше само няколко паркирани коли. Пред „Веселата бърлога“ се бяха събрали фермери, дошли да изпият по една бира.

Паркирах колата пред бюрото и слязох. Влязох вътре и дори не си направих труда да запаля — от лампата на кръстопътя влизаше светлина и не беше тъмно.

Прекосих стаята с протегната ръка, готов да вдигна слушалката, но… телефона го нямаше!

Опулих се. Не повярвах на очите си. Наведох се и зашарих с ръка по писалището, като че ли телефонът можеше да стане невидим. Но, естествено, не беше така, просто не вярвах на очите си.

Изправих се и застинах. По гърба ми полазиха студени тръпки. Най-сетне се престраших и бавно, предпазливо обърнах глава и огледах всички ъгли на стаята, като почти очаквах да открия там някоя притаена тъмна сянка. Но никъде нищо не се криеше и нищо не се бе променило. Бюрото си беше същото, каквото го оставих на тръгване, само телефонът липсваше.

Запалих лампата и претърсих цялата стая. Огледах всички ъгли, надникнах под бюрото, прерових всички чекмеджета и дори папкшпе в шкафа.

Нямаше го никъде.

За първи път изпитах страх. Някой, помислих, го е намерил. По някакъв начин е успял да отключи вратата, влязъл и го задигнал. Макар че, като си помисли човек, това бяха глупости. Телефонът с нищо не привличаше вниманието. Естествено, той нямаше шайба и не беше свързан, но ако се гледа през прозореца, това едва ли щеше да се забележи.

Най-вероятно онзи, който го е донесъл, си го е взел обратно. Може би означаваше, че тези, които говориха с мен по телефона, са размислили и са решили, че не им подхождам. Взели са си телефона и с това са оттеглили предложението си за работа.

В такъв случай единственото, което можех да направя, беше да забравя за предложението и да върна парите. Макар че последното не бе никак лесно. Парите ми бяха крайно необходими.

Като се върнах в колата, постоях известно време, без да паля мотора, и се чудех какво да правя сега. Но нищо не измислих и потеглих бавно по улицата.

„Утре сутринта, мислех си аз, ще взема Алф Питърсън и ще отидем за една седмица на риба, както се уговорихме. Толкова се радвам, че ще мога да си поговоря със стария приятел Алф. Имаме да си побъбрим за много неща: за невероятната история с неговата служба в Мисисипи, за моето приключение с телефона и за какво ли не още. А когато си тръгне, може и аз да тръгна с него. Няма да е зле да се махна от Милвил.“

Вкарах колата в двора и я оставих там. Преди да си легна, трябваше да опаковам всички туристически и риболовни принадлежности и да ги занеса в колата, за да мога сутринта да тръгна рано. Гаражът ми е съвсем малък и затова е много по-лесно да се товари багаж, когато съм паркирал в двора.

Слязох от колата и се изправих до нея. На лунната светлина къщата приличаше на гърбава сянка, а зад ъгъла й проблясваха няколкото оцелели стъкла на парника. Едва различавах върха на младия бряст, който растеше до него. Спомних си деня, когато посегнах да изскубна току-що поникналото дръвче, но баща ми ме спря и каза, че дърветата имат същото право да живеят, както и хората. Той беше чудесен човек. Дълбоко в себе си вярваше, че цветята и дърветата са като нас и имат душа.

Отново долових лекия аромат на лилавите цветя, които растяха в изобилие около парника — същия аромат, който усетих на верандата на Шъруудови. Но този път нямаше омагьосан кръг.

Заобиколих къщата и видях, че в кухнята свети. „Трябва да съм забравил да изгася“ — помислих си, макар че не помнех да съм светвал.

Вратата се оказа отворена, а аз отлично помнех, че на излизане не само я затворих, но дори я бутнах с ръка, за да проверя дали се е заключила.

Може някой да ме чака, реших аз, или пък крадец се е вмъкнал и ме е обрал, макар че едва ли в къщата имаше нещо за крадене. А нищо чудно и да са децата — страшно са палави и само си търсят боя.

Втурнах се вътре и… се заковах насред кухнята. Действително ме чакаха.

На един стол в кухнята седеше Грант Пияницата, превит одве и притиснал ръце към корема; той се люлееше назад-напред, като че ли нещо го болеше.

— Грант! — извиках аз.

Той само изсумтя.

„Пак се е натряскал — ядосах се аз. — Напил се е като свиня и му е станало лошо, но не ми е ясно как е успял да се докара така с едничкия долар, който му дадох. Освен ако е просил и преди това и е чакал да събере достатъчно за голямо напиване.“

— Грант — рязко казах аз, — какво ти е, дявол да го вземе!

Много се ядосах. Нека се напива колкото и когато си иска, това не ми влиза в работата, но откъде-накъде ще ми се вмъква след това в къщата!

Пияницата изсумтя отново, после падна от стола и се простря на пода. От джоба на парцаливото му сако изпадна нещо, издрънча и се търкулна по протрития линолеум.

Коленичих до него и с доста усилия успях да го обърна по гръб. Лицето му беше изцапано и подпухнало, той дишаше тежко, но на алкохол не миришеше. Наведох се по-ниско, за да се уверя, но грешка нямаше — той бе съвършено трезв.

— Брад — едва чуто промърмори той, — ти ли си, Брад?

— Да — отговорих аз. — успокой се. Ей сега ще ти помогна.

— Наближава — прошепна той — моментът… наближава…

— Кое наближава?

Но той не можеше да отговори. Задушаваше се. Мърдаше устни, но от тях не се отронваше никакъв звук. Думите сякаш го задавяха.

Оставих го, изтичах до всекидневната и запалих лампата край телефона. С треперещи ръце затърсих в указателя телефонния номер на доктор Фейбиън. Най-после го открих, набрах го и зачаках. Молех се да си е вкъщи, а не някъде на визита.

Защото, ако докторът не си е у дома, жена му надали ще вдигне слушалката. Тя страда от артрит в много остра форма и едва ходи. Докторът все се опитва да намери човек да се грижи за нея в негово отсъствие и да отговаря на телефона, но не винаги му се удава. Старата госпожа Фейбиън е доста опърничава и никой не иска да стои при нея.

Най-после докторът вдигна слушалката и аз въздъхнах с облекчение.

— Докторе — казах аз. — Грант Пияницата е тук при мен и нещо не му е добре.

— Сигурно е пиян — каза докторът.

— Не, не е пиян. Аз си дойдох и го намерих в кухнята. Целият се гърчи и говори несвързано.

— Какво говори?

— Не знам. Избоботва по нещо, когато е в състояние да си отвори устата.

— Добре. Идвам веднага.

Това му е хубавото на нашия доктор, че можеш да разчиташ на него. Винаги ще дойде, по всяко време на денонощието, в хубаво или лошо време.

Върнах се в кухнята. Пияницата се беше обърнал на едната си страна и все така се държеше за корема и дишаше тежко. Оставих го както е. Докторът щеше да пристигне всеки момент, а дотогава не можех да направя нищо друго, освен да го настаня по-удобно, пък, кой го знае, може да му е по-удобно да лежи така, отколкото по гръб.

Вдигнахот пода предмета, който сеизтърколи от джоба му. Оказа се, че е халка за ключове с пет-шест ключа на нея. Учудих се за какво са му на Пияницата толкова ключове. Може би му придаваха важност в собствените му очи.

Оставих ги върху масата, върнах се при Пияницата и клекнах до него.

— Повиках доктора — казах аз. — Ще дойде всеки момент.

Той като че ли ме чу. След дълго хриптене успя да прошепне сподавено:

— Повече нищо не мога да направя. Оставаш сам.

Разбира се, той не го каза така гладко. Думите му едва се разбираха.

— За какво говориш? — попитах аз колкото можех по-внимателно. — За какво става дума?

— Бомбата — каза той. — Бомбата. Искат да хвърлят бомбата. Трябва да ги спреш, момчето ми.

Правилно бях казал на доктора, че говори несвързано. Сега окончателно се убедих в това. Запътих се към входната врата да проверя дали докторът идва и го видях да се задава по пътеката. Той мина пред мен в кухнята, застана над Пияницата и го погледна внимателно. После остави лекарската си чанта, клекна и го обърна по гръб.

— Как се чувствуваш, Грант? — попита той.

Пияницата не отговори.

— В безсъзнание е — рече докторът.

— Той ми говори точно преди да дойдете.

— Какво каза?

Аз поклатих глава;

— Безсмислици.

Доктор Фейбиън извади от джоба си стетоскопа и започна да преслушва гърдите на Пияницата. Повдигна клепачите му и с едно фенерче му светна в очите. След това се изправи.

— Какво му е? — попитах аз.

— Шок — отговори той. — Не мога да разбера каква е причината. Най-добре да го откараме в Елмор в болницата и да му направим пълно изследване.

Той се обърна уморено и тръгна към всекидневната.

— Нали имаш телефон?

— Ей там в ъгъла, където свети.

— Ще се обадя на Хайъръм да дойде — каза той. — Да ни закара в Елмор. Ще сложим Грант да легне на задната седалка. Аз ще го наглеждам по пътя.

На вратата той пак се обърна.

— Имаш ли да дадеш едно-две одеяла?

— Ще намеря.

Той посочи с глава към Пияницата.

— Ще трябва да го завием да не настине.

Отидох да потърся одеялата. Когато се върнах, докторът пак беше в кухнята. Двамата с него увихме хубаво Пияницата. Той бе съвсем отпуснат, сякаш без кости, и мокър от пот.

— Като го гледам какъв живот води — каза докторът, — просто се чудя на какво се крепи душата му. Живее в онази развалина до блатото, непрекъснато се налива с алкохол и се храни с всякакви помии. И много се съмнявам дали през последните десет години поне веднъж се е изкъпал като хората. Възмутително е как безотговорно някои се отнасят със себе си!

— Той откъде е? — попитах аз. — Винаги съм мислил, че не е тукашен, но откак се помня, все в Милвил живее.

— Появи се отнякъде преди около тридесет години, ако не и повече. Беше съвсем младо момче. Започна да работи каквото му падне и си остана тук. Никой не му обръщаше внимание, всеки мислеше, че както е дошъл, така ще си отиде. Но постепенно той стана неделима част от самия град. По всяка вероятност тук му е харесало и е решил да остане. А може и просто да го е домързяло да се махне.

Известно време мълчахме.

— Как мислиш, защо ти се изтърси така изведнъж?

— Не знам. Ние с него винаги сме се разбирали добре. От време на време ходехме заедно за риба. Може просто да е минавал оттук, когато му е станало лошо.

— Възможно е — съгласи се докторът.

На вратата се позвъни и аз отидох да отворя на Хайъръм. Той е едър човек. Физиономията му е противна, а полицейската значка на ревера — винаги идеално излъскана.

— Къде е? — попита Хайъръм.

— В кухнята — отговорих аз. — Докторът е при него.

Личеше, че не е във възторг от перспективата да кара Пияницата в Елмор.

Той влезе в кухнята и спря да погледне увитата фигура на пода.

— Пиян ли е? — попита той.

— Не — отговори докторът. — Болен е.

— Добре — каза Хайъръм. — колата е отпред. Оставих мотора запален. Да го вземаме и да тръгваме.

Тримата вдигнахме Пияницата на ръце, занесохме го в колата и го настанихме на задната седалка.

Аз останах на пътеката и се загледах след колата, като се питах как ли ще се почувствува Пияницата, като се събуди и види, че е в болница. По всяка вероятност няма да се зарадва много.

Стана ми мъчно и за доктора. Той беше възрастен човек и сигурно цял ден е бил на крака, но въпреки това прие безропотно да замине с Пияницата и да се грижи за него по пътя. Върнах се вкъщи и отидох право в кухнята, извадих кафето, запътих се към чешмата да напълня кафеника с вода и видях на масата връзката с ключове, които бях вдигнал от пода. Взех ги и ги разгледах по-добре. Два от тях ми приличаха на ключове за катинар, третият беше от кола, четвъртият — навярно от каса, и още два съвсем обикновени, които не можах да позная от какво са. Въртях ги в ръцете си и недоумявах относно ключа от колата и другия от касата. Пияницата нямаше кола и сто на сто нямаше нищо, което да се нуждае от съхранение в каса.

Какво каза той — че наближавал моментът и че щели да пуснат бомбата? Бях споделил с доктора, че говори несвързано, но сега, като се позамислих, не бях вече толкова сигурен. Той се задушаваше и всяка дума му струваше огромни усилия, обаче изрече напълно смислени думи — думи, които искаше да каже на всяка цена. С мъка преодоляваше слабостта си и все пак онова, което успя да каже, не беше много, не му достигнаха нито сили, нито време. Навярно затова малкото, което успя да произнесе, не беше никак ясно.

Имаше едно място, от което можех да почерпя сведения, но никак не ми се ходеше там. Пияницата ми беше приятел от дълги години — още от деня, когато тръгна за риба и взе със себе си едно десетгодишно момче, после цял ден седя с него на брега на реката и му разказва чудни истории. Доколкото си спомням, ние тогава хванахме доста риба, но не това е важното. Важното е друго — че един възрастен човек се отнесе като с равен с едно десетгодишно дете. През няколкото часа на онзи следобед аз пораснах много. Докато седяхме заедно на брега, бях голям колкото него — нещо, което ми се случваше за първи път.

Да, трябва да го направя, колкото и да не ми е приятно. Всъщност едва ли Пияницата би имал нещо против. Та той самият със сетни сили се опита да ми съобщи нещо, но не успя. Сигурно ще разбере, че ако използувам ключовете и вляза в бараката му, няма да го сторя с лоши намерения или от чисто любопитство, а за да науча онова, което той не успя да ми съобщи.

Никой никога не беше влизал в неговата барака. Грант я строи бавно, година след година, на самия край на града, до блатото, което започва от ливадата на Джак Диксън. За строителен материал използува намерени дъски и сплескани консервени кутии. Отначало имаше само един навес, който го предпазваше от дъжда и вятъра. Но с всяка изминала година Грант добавяше по нещо към тази постройка със съвсем необикновена форма и вид. И все пак това бе жилище.

Най-после се реших, подхвърлих за последен път ключовете във въздуха, хванах ги и ги пъхнах в джоба си. Излязох от къщи и се качих в колата.