Всичко живо е трева

6.

Тънка пелена от призрачна бяла мъгла се стелеше над блатото в подножието на малкия хълм, където бе построил бараката си Пияницата. А по-навътре в блатото, над бялата пелена, се издигаше като черна сянка обрасло с дървета островче.

Спрях колата, слязох и не бях направил дори крачка, когато в носа ме удари непоносимата смрад на блатото — миришеше на старо, на мухъл, на гниещи растения и на жълточервеникава застояла вода. Миризмата не беше съвсем отвратителна, но в нея имаше нещо противно, от което ме побиха тръпки. Вероятно с течение на времето човек може да свикне с нея. Нищо чудно Пияницата, след като толкова години е живял тук, изобщо да не й обръща внимание.

Погледнах назад към града и през черните клони на мрачните, сякаш оживели от някой кошмар дървета зърнах за миг светлината на разлюляна от вятъра улична лампа. Бях сигурен, че никой не ме забеляза, като идвах насам. Преди да завия от главното шосе, загасих фаровете и продължих по криволичещия черен път бавно, почти пълзешком, на бледата светлина на луната. Като среднощен крадец. Пък и точно така си беше, само дето нямах намерение да крада.

Изкачих се по пътеката, която водеше към вратата на бараката, измайсторена от неравни дървени отпадъци и затворена с метална скоба, на която висеше тежък катинар. Опитах единия от големите ключове, той стана и катинарът се отключи. Бутнах вратата и тя се отвори със скърцане.

Извадих от джоба си фенерчето, което предвидливо бях взел от колата, и го запалих. Ветрилообразният лъч се вряза в тъмнината на стаята. Вътре имаше маса с три стола, печка до едната стена и легло до другата.

Стаята беше чиста. Дървеният под бе покрит с грижливо слепени парчета линолеум, а самият линолеум така старателно измит, че блестеше. Стените — шпакловани и грижливо облепени с парчета тапети, без да се спази и най-елементарната хармония на цветовете.

Придвижих се навътре в стаята, като бавно насочвах лъча във всички посоки. Отначало забелязах само големите предмети — печката, масата със столовете, леглото. Но сега започнах да различавам и другите неща, по-дребните.

И сред тях това, което трябваше да забележа още с влизането си, но, кой знае защо, бях пропуснал да видя: телефонът върху масата.

Насочих лъча върху него и дълго го гледах, за да се уверя в онова, в което бях сигурен от самото начало, защото от пръв поглед се виждаше, че той няма нито шайба, нито жица. Дори да имаше жица, тя би била напълно излишна — до тази барака никога не е била прекарвана телефонна линия.

Вече знаех за три телефона. Единият от моята кантора, вторият в кабинета на Джерълд Шърууд, а третият в бараката на най-големия пияница и нехранимайко в града.

Всъщност, като си помисли човек, не е чак такъв непрокопсаник, за какъвто го мисли целият град. Всички смятат, че той тук тъне в мръсотия. А ето че и подът е измит, и стените облепени с тапети, и всичко е чисто и спретнато.

Джерълд Шърууд, Пияницата и аз — какво общо може да има между нас тримата? И интересно колко още такива телефони има в Милвил и между колко още хора съществува тази неизвестна връзка?

Насочих лъча на фенера към леглото, застлано с пъстро одеяло — не бе нито събрано накуп, нито набръчкано, а грижливо оправено. После осветих още една маса, която стоеше зад леглото. Под нея имаше две големи картонени кутии. Едната беше без никакъв надпис, но на капака на другата ясно личеше името на прочута марка уиски.

Приближих се до масата и издърпах кутията от уискито. Вътре открих последното нещо, което очаквах да видя. Това не бе празен кашон, пълен с какви ли не лични вещи и дреболии, а каса превъзходно уиски.

Не вярвайки на очите си, взех една бутилка в ръце, после още една и още една — грешка нямаше, те дори не бяха разпечатани. Върнах ги в кашона и внимателно приклекнах на пода. Почувствах силно желание да се разсмея високо, макар че всъщност, като помисли човек, няма нищо смешно.

През същия този ден Пияницата изпроси от мен един долар, защото, каза той, не бил слагал капка в устата си от сутринта. А през всичкото това време под масата му се е намирала тази каса с уиски.

Нима целият външен вид и държането на нашия пияница са просто камуфлаж? Изпочупените, мръсни нокти, омачканите и изръфани дрехи, небръснатото лице и мръсният врат, навикът да проси пари за пиене, търсенето на каква да е работа, ако ще и най-мръсната, за да се прехранва — нима всичко е било измама? И ако е така, с каква цел?

Пъхнах обратно кутията под масата и извадих другата. В нея нямаше уиски, нито някакви джунджурии. Бе пълна с телефони.

Седнах на пода, зяпнал от изумление. Сега вече ми стана ясно по какъв начин телефонът бе попаднал върху бюрото ми. Значи Пияницата го е сложил там, а после ме е причакал, подпрян на стената. Възможно е на излизане от кантората да ме е видял, че идвам, и е направил най-естественото нещо, което би обяснило присъствието му там. А може просто да е проявил нахалство. И през цялото време да ми се е надсмивал вътрешно.

Не, не, веднага си казах аз, това не е възможно. Пияницата не би ми се смял. Ние с него бяхме стари, верни приятели и той не би си позволил да ми се подиграва или да ми прави номера. Това беше сериозна работа, прекалено сериозна, за да има място за смях.

Ако предположим, че Пияницата е този, който е сложил телефона, дали пак той си го е взел обратно? Да не би затова да бе дошъл вкъщи — да ми обясни как е изчезнал телефонът? Едва ли, не звучи много правдоподобно. Но ако не е бил Пияницата, значи има и някой друг замесен.

Нямаше смисъл да вадя телефоните от кутията, защото знаех какво ще видя. Аз все пак ги извадих и, разбира се, излязох прав. Те нямаха нито шайби, нито жици.

Изправих се на крака и за миг се поколебах, като гледах телефона върху масата, после се реших и вдигнах слушалката.

— Ало — обади се познатият делови глас. — Имате ли нещо да ми съобщите?

— Не е Пияницата — казах аз. — Грант се разболя и го закараха в болницата.

Насреща се поколебаха за секунда, после гласът каза:

— Ах, да, това е господин Брадшо Картър, нали? Много мило, че се обадихте.

— Намерих телефоните тук, в бараката на Пияницата. А моят телефон неизвестно как изчезна. Освен това говорих с Джерълд Шърууд. И намирам, че е крайно време да ми разясните всичко.

— Разбира се — отговори гласът. — Значи сте съгласен да бъдете наш представител?

— Момент, много бързате. Първо ми обяснете за какво се отнася и ми дайте малко време да размисля, пък тогава ще реша.

— Вижте какво — каза гласът, — размислете и тогава ни се обадете пак. Къде казахте, че са откарали Пияницата?

— В болницата — отговорих аз, — той се разболя.

— Но защо не ни се е обадил? — попита гласът много учуден. — Ние щяхме да го излекуваме. Той много добре знае…

— Предполагам, че не е успял. Когато го намерих…

— Къде се намира болницата?

— В Елмор. Болницата в…

— Елмор ли? Да, разбира се, знаем къде е.

— А може би знаете къде се намира и Грийнбрайър?

Нямах намерение да го кажа. Дори не мислех за него. Просто изведнъж ми мина през ума — някаква несъзнателна асоциация между това, което ставаше тук, и изледванията, за които ми говори Алф.

— Грийнбрайър ли? Но да, естествено. В щата Мисисипи. Едно градче, което много прилича на Милвил. Та значи ще ни се обадите, като решите.

— Да, ще ви се обадя — обещах аз.

— И много ви благодарим. Надяваме се, че ще приемете нашето предложение.

Телефонът замлъкна.

„Значи и в Грийнбрайър също — мислех си аз. — Не само в Милвил. А може и в целия свят. Но какво става, дявол да го вземе?“

Ще поговоря с Алф, реших аз. Ще му се обадя, щом се прибера вкъщи. Или по-добре направо да отида при него. Той сигурно си е легнал, но аз ще го вдигна. Ще взема и една бутилка да си пийнем.

Взех телефона под мишница и излязох. Затворих вратата след себе си, заключих катинара и отидох при колата. Отворих задната врата, сложих телефона на пода и го покрих с шлифера, който стоеше сгънат на седалката. Това бе глупаво, разбира се, но се почувствувах по-добре, като го скрих.

Седнах зад кормилото и се замислих. Няма ли да е по-умно, ако не избързвам толкова? Така и така ще се видим с Алф на другия ден и ще имаме предостатъчно време за приказки, цяла седмица. А сега по-добре да обмисля положението.

Беше вече много късно, а трябва да стегна багажа за екскурзията и да се опитам да поспя. Бъди разумен, казах си аз. Не избързвай, помисли хубаво.

Това беше добър съвет. За всеки друг, но не и за мен. Или дори за мен, но в друг момент и при други обстоятелства. И не трябва да се възползувам от него, а да отида в мотела на Джони и да почукам на вратата на Алф. Може би тогава нещата щяха да се развият иначе. Впрочем, кой знае, на този свят няма нищо сигурно.

Във всеки случай аз наистина се прибрах вкъщи, опаковах нещата, занесох ги в колата и даже поспах няколко часа — чудя се как изобщо съм могъл да заспя. Рано сутринта ме събуди будилникът и тръгнах на път.

Но преди да стигна до Алф, се блъснах в преградата.