Всичко живо е трева

12.

Предчувствието не беше ме излъгало. Тъпър наистина беше ключът или поне един от ключовете към това, което ставаше наоколо. А мястото, където трябваше да търся всички ключове, колкото и странно да звучи, беше малката градинка до парника.

Защото тази градинка ме отведе не само при Тъпър, но и при всичко останало: при второто „аз“, което така помогна на Джерълд Шърууд, при необикновените телефони и службата четци, при онези, които бяха наели Пияницата, и по всяка вероятност при организаторите на тайнствената лаборатория в щата Мисисипи. А при колко още обикновени случки и събития можеше тя да ме отведе, не смеех дори да мисля.

Вече знаех, че всичко това е започнало преди много години, а не сега. Точно така ми казаха Цветята — че от дълги години умовете на много хора са били отворена книга за тях. Те са крадели идеите, мислите и знанията на тези умове и дори когато хората са се усещали, че ги ограбват, Цветята упорито са направлявали техните мисли, какъвто е случаят с Шърууд.

От дълго години, а аз даже не се сетих да попитам откога по-точно. Нищо чудно то да продължава вече векове наред — нали казаха, че от милиарди години имали разум.

Ако приемем това за вярно, дали тогава тази история не води началото си някъде от Възраждането? Възможно ли е, питах се аз, заслугата за процъфтяването на човешката култура да се дължи поне отчасти на тласък, даден от Цветята? Не че са се намесвали пряко в хорските дела, но нищо чудно човек да дължи на тях онзи стремеж към неизвестното, който води към постижения.

В случая с Джерълд Шърууд тези насърчаващи мисълта сили бяха събудили в него изобретателски и конструкторски способности. Дали и в други случаи не е имало подобен резултат, макар не така ярко изявен, както при Шърууд? Защото Шърууд беше разпознал чуждото вмешателство и му беше станало ясно, че има сметка да сътрудничи. Но дори в случаите, когато хората не са разбирали, че е налице чужда намеса, стремежът към неоткритото е бил вътре в тях и неминуемо е водел до резултати.

За тези стотици години Цветята трябва да са научили много от човечеството и сигурно са попълнили своите запаси с доста знания. Нали това било тяхното предназначение — да бъдат хранилище на знания. През последните няколко години човешките знания са текли към тях като непрекъснат поток, десетки, ако не и стотици четци усърдно са пълнели ненаситното гърло на техния разум с всичко, което човечеството с труд и усилия е събрало в книгите си.

Станах от земята — целият се бях схванал. Разкърших се, бавно се огледах и отвсякъде, докъдето стигаше погледът, към мен заприиждаха лилави вълни.

„Не е възможно — помислих си аз. — Не е възможно да съм разговарял с Цветята. Та нали от всичко на Земята Цветята са последното, което би могло да проговори!“

Но това не беше Земята. Това беше друг свят — един от милиардите, както казаха те.

Възможно ли е да се съди за един свят по друг? Не, не е възможно, сам си отговорих аз. Вярно, очертанията на местността наоколо са почти същите, както в така добре познатия ми Милвил, но нищо чудно във всички тези безброй светове земната повърхност да остава непроменена. Нали споменаха, че Земята била една основна структура?

Обаче развитието на живота, еволюцията — това е нещо съвсем друго. Дори ако допуснем, че животът на моята Земя и на тази, другата, където се намирах сега, е започнал по един и същи начин (което съвсем не беше изключено), въпреки това по пътя на неговото развитие можеха да се появят безброй малки отклонения, всяко едно от които, само по себе си, може да не е било от значение, но резултатът от сбора им би довел до това, че животът и културата на всяка една от тези Земи с нищо да не напомнят за живота и културата на останалите.

Тъпър започна да хърка и хъркането му беше точно такова, каквото можеше да се очаква от него — гръмко, влажно и лигаво. Той лежеше по гръб в колибата върху постеля от листа, но колибата беше толкова малка, че краката му стърчаха навън. Напуканите му пети опираха в земята, а разперените му пръсти стърчаха нагоре — гледката ми се стори груба и вулгарна.

Вдигнах от земята паниците и лъжиците, взех под мишница гърнето, в което Тъпър беше сготвил яденето, открих утъпканата пътечка, която водеше към реката, и тръгнах по нея. След като Тъпър беше сготвил, най-малкото, което можех да направя, беше да измия съдовете.

Клекнах край брега на реката, измих безформените паници и гърнето, изплакнах хубаво лъжиците и грижливо ги избърсах с пръсти. Бях много внимателен с чиниите, защото се опасявах, че няма да издържат на обилно мокрене. При изработката Тъпъровите големи криви пръсти бяха оставили по тях следи, които ясно личаха.

Той е живял тук цели десет щастливи години, щастливи сред лилавите цветя, които бяха станали негови приятели, далеч от грубостите и жестокостите на света, в който се беше родил. Този свят се отнесе грубо и жестоко с него, защото Тъпър се отличаваше от другите, но можеше да бъде груб и жесток и с тези, които не се отличаваха.

Не се съмнявах, че за Тъпър това беше една приказка, превърнала се в действителност. Простата красота на този свят намираше отзвук в неговата също така проста душа. Тук той беше намерил несложния и необезпокояван от нищо живот, към който винаги се е стремял, без може би да съзнава, че се стреми към нещо.

Оставих съдовете на брега, наведох се, загребах в шепите си вода и започнах да пия. Имаше приятен чист вкус и беше студена въпреки горещото лятно слънце.

Като се изправях, чух шумоленето на някаква хартия и изведнъж сърцето ми се сви — сетих се. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих дългия плик. Отворих го — вътре беше пачката банкноти. хиляда и петстотинте долара, получени от Шърууд.

Клекнах отново с плика в ръце и си помислих: „как съм могъл да сторя тази глупост!“ Бях решил да скрия парите някъде вкъщи, тъй като двамата с Алф щяхме да тръгнем рано за риба, още преди да отворят банката, а после в суматохата забравих да изпълня намерението си. Как изобщо е възможно човек да забрави за съществуването на хиляда и петстотин долара!

При мисълта какво можеше да се случи през този ден с парите ме изби студена пот. Ако не беше лудият късмет, досега десет пъти да съм ги изгубил. Бях страшно възмутен от себе си, задето съм могъл да забравя за такава голяма сума; но докато седях там и гледах парите, разбрах, че те вече бяха загубили за мене част от значението си.

Може би това се дължеше до известна степен на приказното царство на Тъпър? Впрочем аз знаех, че стига да мога да се завърна в моя свят, те отново ще възвърнат предишната си стойност. Но за момента по-важни ми изглеждаха разкривените глинени съдове, сплетената от клони колиба и постелята от листа. А от всичко най-голямо значение имашш поддържането на малкия огън, тъй като кибритът беше свършил.

„Всъщност — мислех си аз — това не е моят свят. Този свят е на Тъпър — приятен и късоглед като самия него, защото той не можеше да проумее опасностите, които криеше този негов свят.“

Настъпи денят, за който толкова време се говореше, но за който така малко се готвехме, защото ни се струваше, че е далечен и невероятен. Денят, в който човечеството се срещна (а дали не е по-правилно да се каже „се сблъска“) с друга форма на разум.

Разбира се, ние винаги сме смятали, че този друг разум или ще дойде при нас от космоса, или ще се срещнем с него на някоя чужда планета. А ето че ти дойде при нас не от космоса, а от времето, или по-точно премина през някаква граница във времето.

Впрочем това не е съществено. Дали от космическото пространство или от времето, усложнения винаги щеше да има. В този момент човекът най-после се явяваше на най-големия си изпит — изпит, на който в никакъв случай не биваше да го с късат.

Вдигнах съдовете и тръгнах обратно по пътечката. Тъпър още спеше, но вече не хъркаше. Не беше сменил позата си и пръстите на краката му все така стърчаха нагоре. Слънцето се беше наклонило на запад, ала жегата още не спадаше и нямаше помен от вятър. По склоновете на хълмовете се стелеше неподвижната лила на цветята.

Спрях се и се загледаха в тях — те изглеждаха толкова красиви и невинни, нито обещаваха, нито заплашваха. Просто една поляна с цветя, както толкова поляни с маргаритки или нарциси. Откакто съществуват, хората са свикнали с цветята. За нас те са лишени от индивидуалност и не значат повече от красиви багри, които радват окото.

Ето кое е най-трудното — да се мисли за Цветята по друг начин освен като за цветя. Не можех да мисля за тях като за живи същества, като за нещо важно и значително. Не можех да ги приема сериозно, а трябваше, защото те бяха разумни като хората, ако не и повече.

Оставих паницата до огъня и бавно заизкачвах хълма. С краката си газех цветята, но нямаше как да вървя, без да смачкам нито едно от тях.

„Ще трябва да поговоря още веднъж с тях — помислих си аз. — Щом Тьпър си почине, пак ще поискам да си поприказваме. Имаше толкова много неща, които трябваше да се уточнят и изяснят. Ако цветята и хората ще живеят заедно, между тях трябва да има разбирателство.“ Припомних си разговора с тях и се опитах да потърся в него скритата заплаха, която знаех, че съществува. Но не можах да открия никаква заплаха.

Стигнах билото на хълма и пред погледа ми се ширна вълнистата лилава долина. Долу в подножието минаваше поточе, избиваше между хълмовете и се вливаше в реката. До мене долиташе сребристият ромон на подскачащата по камъните вода.

Бавно се спуснах към него и чак сега забелязах малката могила зад потока, в подножието на отсрещния хълм. Предполагам, че сега я виждах за пръв път, защото косите лъчи на залязващото слънце са я скривали от погледа ми.

В нея нямаше нищо особено, но сякаш беше малко не на място. Сред цветната долина тя стърчеше самотна като гърбаво чудовище, дошло от друг свят.

Прегазих потока в плитчината, където водата едва покриваше лъскавата ивица камъчета. До самия край на водата, в подножието на склона, стоеше полузаровен в пясъка голям камък. Той просто приканваше човек да седне и аз удобно се наместих на него, загледан в потока. Слънчевите лъчи се пречупваха във водата и хвърляха диамантени отблясъци, във въздуха се носеше сребристата звънлива песен на рекичката.

На това място в Милвил нямаше поток, макар че през ливадата на Джак Диксън минаваш пресъхналото корито на един ручей, който понякога се пълнеше с вода от блатото. Може по-рано, преди плугът и ерозията да изменят терена на Милвил, да е имало такъв поток.

Седях омаян от искрящите пръски и тихия ромон. Можех да остана тук завинаги, под топлите лъчи на залязващото слънце, в завета на хълмовете.

Унесен в гледката, аз несъзнателно започнах да търкам с ръце камъка, върху който седях. Сигурно пръстите ми веднага са почувствували, че повърхността му е странна, но бях толкова погълнат от слънцето и водата, че мина известно време, преди да го осъзная.

Когато усещането проникна в съзнанието ми, аз не се помръднах, а продължих да опипвам с пръсти повърхността на камъка, без да го погледна — исках да се уверя, че не греша и че той наистина е издялан.

Когато най-после станах и го разгледах, и последните ми съмнения се разсеяха. Камъкът представляваше издялан четвъртит блок и по него още личаха следи от длето. По едната му страна имаше полепнало ронливо вещество, което не можеше да бъде нищо друго освен хоросан.

Изправих се, отстъпих крачка назад и нагазих до глезени в поточето. Не обикновен камък, а издялан блок! Цял каменен блок със следи от длето и хоросан по него. Значи Цветята не са единствените обитатели на тази земя! Значи има и други или поне е имало. Същества, които са употребявали камъка и са знаели как да му придадат необходимата форма и големина.

Вдигнах очи към могилата пред мене и видях, че там стърчат още каменни блокове. Стъписан, забравил блясъка и сребърната песен на водата, проследих с поглед камъните и ми стана ясно, че тук някога е имало стена.

Тази могила не беше прищявка на природата. Тя свиделствуваше, че тук са живели същества, които са имали сечива и са знаели как да си служат с тях.

Излязох от потока и тръгнах нагоре по могилата. Камъните не бяха големи и по тях нямаше орнаменти, само следи от длето и хоросан между отделните блокове. Може би някога това е било сграда или стена, или паметник.

Спуснах се бавно и внимателно по една пътечка малко по-надолу от мястото, където бях пресякъл потока, като си помагах с ръце, защото склонът беше много стръмен.

И тогава, както се бях привел над земята, намерих костта. Изглежда, дъждът и вятърът я бяха изровили съвсем наскоро и тя лежеше полускрита между лилавите цветя. При други обстоятелства едва ли бих я забелязал. Отначало дори не я видях добре, само ми се мярна нещо бяло. Бях а подминал вече, затова се върнах пълзешком.

Когато я взех, от нея се посипа бял прах, но тя не се счупи. Беше леко избита и бяла — призрачно, тебеширенобяла. Повъртях я в ръце и реших, че е ребро. По форма и големина можеше да бъде и човешко, макар че моите познания не ми позволяваха да твърдя това с положителност. Ако костта действително е от човешки тип, значи тук някога са живели същества, подобни на хората. А дали те и сега обитават тази земя?

Планета, населена с цветя — само лилави цветя, — а по-късно и Тъпър Тайлър. Такава беше първоначалната ми представа, когато видях Цветята да се простират до най-далечните хоризонти. Но това беше само един прибързан извод, който не почиваше на сериозни доказателства. И все пак моята представа се подкрепяше от факта, че на тази Земя нямаше нищо — нито птици, нито насекоми, нито животни, само може би някои бактерии и вируси, необходими на Цветята.

Горният слой на костта се изрони, когато я взех в ръце, но самата тя остана здрава. Личеше, че доскоро е била част от живо същество. Сигурно за да се определи възрастта й, трябваше да са известни съставът на почвата, процентът влажност и кой знае още колко неща. Това беше задача за специалист, а аз не бях такъв.

Сега забелязах и нещо друго — малко бяло петно недалеч от мене. Можеше да бъде просто един бял камък, но от пръв поглед реших, че не е. Беше също така тебеширенобяло, както и реброто.

Отидох до него, наведох се и разбрах, че не съм сгрешил. Оставих костта и започнах да копая. Почвата беше песъчлива и мека, затова пръстите ми се справиха с работата сами, без инструмент.

Почти веднага познах, че е череп, и то човешки. Изрових го и видях, че дори да бях допуснал грешката за костта, тук вече не можеше да има съмнение. Почувствувах как в мене се надига съжаление към това същество, което някога е живяло, а сега вече го нямаше. Страх обзе душата ми. Защото черепът в моите крака беше доказателство, че тази планета не е родината на Цветята. Те без съмнение бяха я завоювали, превзели. Възможно е да са се отдалечили много във времето от родната си Земя, където други същества (по техните думи нечовекоподобни) ги бяха направили разумни.

Колко ли далече в миналото се намира родината на Цветята? Колко ли завоювани планети лежат между нея и тази Земя? Колко ли други Земи лежат сега празни, лишени от живота, изпречил се на пътя на Цветята? И къде ли е сега онази цивилизация, която ги е издигнала над останалия растителен свят?

Върнах черепа обратно в дупката, от която го бях изровил. Затрупах го внимателно с пясък и пръст, така че да не се подава над повърхността. Много ми се искаше да го взема със себе си, за да го разгледам по-добре. Но нямаше как, защото Тъпър не биваше да узнае за него. Неговото съзнание беше отворена книга за Цветята, докато за моето бях сигурен, че не е, понеже те трябваше да използуват телефона, за да влязат във връзка с мен. И ако не кажех нищо на Тъпър, Цветята също нямаше да научат, че съм намерил черепа. Разбира се, съществуваше вероятността те да знаят вече, да имат зрение или някакво друго сетиво, което да им замества очите. Но се съмнявах; досега поне нямаше доказателство за това. Най-вероятно беше да са способни само на умствена симбиоза и да възприемат околната среда единствено чрез умовете на други мислещи същества.

Спуснах се по хълма, заобиколих го и по пътя се натъкнах на още много каменни блокове. Вече нямаше съмнение, че някога на това място е имало сграда. А може би цял град? Но и в двата случая тук са обитавали разумни същества.

Излязох на мястото, където потокът беше подмил могилата, нагазих във водата и зашляпах назад. Слънцето вече беше залязло и заедно с него изчезнаха диамантените отблясъци на водата. Тя течеше тъмнокафява в падналия здрач.

Черният стръмен бряг ми се ухили страшно и замръзнах на мястото си, втрещен в изпочупените зъби и бялата кост отсреща. Течението сърдито ме дърпаше за краката и аз потреперах от хладния полъх, който се спусна от тъмнеещилте хълмове.

И тъй като от отсрещния черен бряг ми се хилеше вторият череп, разбрах, че човечеството е изправено пред най-голямата опасност в историята на своето развитие. До днес единствената заплаха за съществуването на хората бе идвала от самия човек. Сега открих нова заплаха.