Всичко живо е трева

2.

Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.

— Извинявай, Брад — каза той. — Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.

Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.

„Така става в живота“ — помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник — монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.

Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. „Но какво ли става с другите? — попитах се. — Останалите от нашата училищна компания — как ли вървят техните работи?“ Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да й помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.

— Ед — попитах аз, — пише ли ти някое от момчетата?

— Не — каза Ед, — нямам дори представа къде са.

— Помниш ли клъощавия Остин? И Марти Хол, и Алф… Как му беше презимето?

— Питърсън — подсказа ми Ед.

— Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.

Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

— Затварям кантората — отговорих. — Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилоуби от банката е много обезпокоен.

— Защо не продължиш работата вкъщи…

— Ед — прекъснах го, — аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.

Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияницата. Той подпираше стената на кръчмата „Веселата бърлога“ в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.

Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.

Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избягна.

Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствувах омраза към града — не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.

Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели — онези, които бяха заминали, — но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.

Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.

Зад завоя на реката бе полянката, където ходехме на излети. Колко пъти бяхме палили там огън, за да изпечем кренвиршите и сладките корени, които събирахме, а после седяхме тихо и наблюдавахме как вечерта се промъква между дърветата и се спуска над ливадите. Сетне изгряваше луната и цялата местност се превръщаше във вълшебно царство от сплетени в едно тъмни сенки и лунна светлина. Тогава разговаряхме шепнешком и ни се искаше времето да тече по-бавно, за да можем да задържим това вълшебство по-дълго. Но колкото и силно да го желаехме, всичко бе напразно — времето не можеше да забави ход или да спре.

Обикновено бяхме ние двамата с Нанси и Ед Адлър с Присила Гордън, а понякога идваше и Алф Питърсън, но доколкото си спомням, рядко водеше два пъти едно и също момиче.

Спрях на пътеката и се опитах да възкреся в паметта си сиянието на луната и блещукането на гаснещия огън, нежните гласове на момичетата и допира на крехкото моминско тяло, обгръщащата ни омая на младостта, трепета, вълнението и чувството на благодарност. Търсех омагьосаната тъмнина и слънчевото щастие или поне техните сенки… не ги открих, нищо не намерих, само съзнавах, че всичко това е било някога и вече го няма.

Стоях така — непреуспял човек с избледнели спомени. Мисля, че именно тогава за първи път погледнах истината в очите. Какво щях да правя занапред?

Може би трябваше да продължа да се занимавам с оранжерията — неосъществима и малко глупава идея, защото след смъртта на татко тази работа започна постепенно да запада. Докато той бе жив, печелехме добре от нея, но тогава работехме и тримата, пък и татко беше от онези хора, на които се удава да отглеждат растения. Те никнеха и цъфтяха под неговите грижи и той знаеше точно какво им трябва, за да бъдат винаги зелени и да дават плод. А на мен ми липсва това качество. В най-добрия случай моите растения са хилави и слаби и вечно страдат от някакви болести и паразити.

Изведнъж, както стоях там, реката, пътеката и дърветата се отдръпнаха в миналото, станаха някак враждебни. Сякаш бях неканен гостенин, навлязъл в област от време и пространство, където нямам място. И беше още по-страшно, отколкото ако за пръв път идвах тук, защото в някакво далечно, смразено кътче на душата си чувствувах, че на това място съм оставил частица от самия себе си.

Тръгнах обратно по пътечката, а зад гърба си усещах страх и ужас и бях готов да хукна презглава. Обаче не го направих. Даже вървях по-бавно от обикновено, защото твърдо бях решил да удържа победа над самия себе си — каква да е, малка, незначителна, като тази да си наложа да вървя бавно, когато страшно ми се иска да бягам, но все пак победа.

Когато се намерих отново на улицата, далеч от гъстите сенки на дърветата, топлата слънчева светлина върна всичко на мястото му. Може би не съвсем, но поне както си беше по-рано. Улицата бе същата. Само че до тротоара имаше още няколко коли, кучето бе изчезнало, а Грант Пияницата си бе сменил мястото. Вместо да подпира стената на „Веселата бърлога“, той се бе прехвърлил на стената на моята кантора.

Или по-точно това, което беше моя кантора. Защото сега знаех, че няма смисъл да чакам повече. Можех да вляза веднага, да разчистя чекмеджетата, да заключа вратата и да занеса ключа в банката. Даниъл Уилоуби щеше да се държи много студено с мен, но никак не ме бе грижа за него. Вярно, дължах му за наема, който не бях в състояние да платя, и той сигурно щеше да се ядоса, ала освен мен в града имаше още много хора, които му дължаха пари, без изгледи да му ги върнат някога. Каквото си търсеше, това и намираше, а сега целият свят му е крив. По-добре да съм такъв, какъвто съм, отколкото като него — щом изляза на улицата, да чувствувам презрението и омразата на хората.

При други обстоятелства охотно бих се спрял да поговоря с Пияницата. Въпреки че е първият нехранимайко в града, той ми е приятел. Винаги е готов да тръгне с теб за риба, знае всички места, където тя най-добре кълве, а да го слуша човек, е далеч по-интересно, отколкото би могло да се предположи. Но сега не ми се говореше с никого.

— Ей, Брад — каза Пияницата, като наближи. — Случайно да имаш долар?

Дълго време бе минало, откак Пияницата не се беше опитвал да ме дои, затова се изненадах. Защото, колкото и да беше пропаднал, той беше благородна душа и много деликатен. Никога не искаше пари от хора, които нямат. Пияницата притежаваше чудната дарба да надушва безпогрешно момента, в който можеше да си изпроси пари.

Бръкнах в джоба си и напипах няколко банкноти и малко дребни пари. Извадих и му подадох един долар.

— Благодаря ти, Брад — каза той. — Цял ден капка не съм слагал в уста.

Пъхна долара в джоба на кърпената си жилетка, увиснала като на закачалка, и бързо закуцука нагоре към кръчмата.

Аз отключих кантората, влязох и докато затварях вратата след себе си, телефонът иззвъня. Замръзнах насред стаята и зяпнах телефона като глупак.

Той обаче продължи да звъни и аз вдигнах слушалката.

— Господин Брадшо Картър? — попита най-нежният глас, който някога съм чувал.

— На телефона — казах аз. — какво обичате?

Веднага разбрах, че не ми се обаждат от Милвил, защото всички ми викаха просто Брад. Освен това не познавах никого с подобен глас. Той напомняше сладкото мъркане на телевизионна красавица, рекламираща тоалетен сапун или козметични средства, и същевременно кристалните нотки на някоя принцеса от приказките.

— Вие ли сте Брадшо Картър, чийто баща имаше оранже-рия?

— Същият — отговорих аз.

— А вие не я ли поддържате?

— Не, не я поддържам.

И тук гласът изведнъж се промени. До този момент беше нежен и много женствен, а сега изведнъж стана мъжки и делови. Сякаш този, който говореше, си отиде и съвсем друг човек взе слушалката. И все пак, не знам по какви необясними причини, бях сигурен, че се е сменил само гласът, но не и човекът.

— Както разбрахме — прозвуча новият тембър, — вие сте свободен и ще можете да работите за нас.

— Да, може… — казах аз. — Но какво става? Защо ви се измени гласът? С кого говоря?

Въпросът ми беше глупав, защото, каквито и да бяха моите лични впечатления, никой човешки глас не би могъл да се промени така рязко и напълно. Нямаше начин да не бъдат двама души.

Въпросът ми не бе удостоен с отговор.

— Ние се надяваме — каза гласът, — че ще се съгласите да бъдете наш официален представител. Препоръките ви са отлични.

— Какъв представител? — попитах аз.

— Дипломатически — каза гласът. — Мислим, че това е точният термин.

— Но аз не съм дипломат. Нямам никакви…

— Не ни разбрахте, господин Картър. Съвсем не ни разбрахте. Изглежда, ще трябва да ви обясним някои неща. Ние сме установили контакти с много от вашите съграждани. Те ни служат по най-различни начини. Имаме например една група четци…

— Четци ли?

— Точно така. Хората, които ни четат. Четат ни най-различни неща. От най-различни области. Британската енциклопедия например, Оксфордския речник, разни учебници, литература и история, философия и икономика. И всичко е толкова интересно…

— Но вие можете сами да си четете тези неща. За какво ви са четци? Само трябва да си набавите книгите…

Гласът въздъхна търпеливо:

— Пак не ни разбрахте. Много бързате с изводите.

— Е, добре — казах аз. — Така да бъде. Нищо не разбирам. Какво искате от мен? Имайте предвид, че съвсем не ме бива да чета на глас.

— Искаме да бъдете наш представител. Първо, бихме желали да поговорим с вас, да чуем как преценявате създалото се положение и тогава…

Той продължи, но аз вече не го слушах. Изведнъж проумях какво не беше наред. То, естествено, е било там през цялото време, но едва в този момент го осъзнах ясно. Прекалено много неща ми се бяха струпали на главата — телефонът, когато изобщо не би трябвало да има такъв, внезапната промяна в гласовете, странният разговор. Главата ми беше претоварена и не можех да обхвана всички неща в тяхната цялост.

Но сега видях какво не беше наред с телефона и затова престанах да разбирам какво ми говореше гласът. Защото това не беше същият телефон, който стоеше на бюрото ми пред един час. Този телефон нямаше нито шайба, нито жица.

— Какво става? — изкрещях аз. — С кого говоря? Откъде се обаждате?

А гласът отново се промени и стана безличен, леко насмешлив, нито женски, нито мъжки; нито делови, нито нежен; лишен от всякаква характерна интонация.

— Господин Картър — каза безличният глас. — Не се тревожете. Ние се грижим за тези, които ни помагат. Умеем да бъдем благодарни. Вярвайте ни, господин Картър, ние сме ви много благодарни.

— За какво сте ми благодарни? — извиках аз.

— Идете при Джерълд Шърууд — каза безличният глас. — Ние ще му кажем за вас.

— Вижте какво — продължих да крещя, — не знам какво става, но…

— Просто си поговорете с Джерълд Шърууд — каза гласът.

Телефонът млъкна. Тишината, която последва, беше пълна.

Нямаше го онова специфично бръмчене, което се чува след прекъсване на разговора. Само празнота.

— Ало! — виках аз. — Ало, обадете се!

Никакъв отговор.

Стоях със слушалката в ръка и се ровех в паметта си за нещо, което знаех, че е там. Последният глас ми беше познат. Бях го чувал някъде. Но не можех да се сетя.

Поставих слушалката обратно на вилката и взех телефона в ръце. Имаше вид на съвсем обикновен телефон, като се изключи това, че му липсваше шайба и не беше свързан с мрежата. Потърсих фабричната марка или поне името на производителя, но такова нещо нямаше.

Ед Адлър идва да вземе телефона. Беше го изключил и го държеше провесен на жицата, преди да излява да се разходя.

Когато се върнах и чух телефона да звъни, първото, което ми мина през ум, щом го видях на бюрото (макар нелогично, това бе единственото възможно обяснение), беше, че по една или друга причина Ед не го е взел, а отново го е включил. Може би поради приятелските си чувства към мен е рискувал да не се подчини на заповедта. Или пък Том Престън е размислил и е решил да ми продължи малко крайния срок. Или дори някой неизвестен доброжелател ми е платил великодушно сметката.

Но сега вече знаех, че нито едно от тези неща не е вярно. Защото това не бе същият телефон, който Ед изключи.

Протегнах ръка, вдигнах слушалката и я долепих до ухото си.

Обади се деловият глас. Не каза нито „ало“, нито попита кой е на телефона, а направо започна да говори:

— Ясно е, господин Картър, че се отнасяте с подозрение към нас. Добре разбираме вашето объркване и недоверието ви. Не ви упрекваме за това, но като се има предвид как сте настроен, безполезно е да продължаваме разговора. Поговорете първо с господин Шърууд и после се свържете пак с нас.

Линията отново прекъсна. Този път не се развиках, за да върна гласа. Знаех, че няма смисъл. Оставих слушалката на мястото й и бутнах телефона настрана.

„Срещнете се с Джерълд Шърууд и после елате да си поговорим.“ А какво общо може да има Джерълд Шърууд с всичко това?

Познавах Шърууд — бе последният човек, който можеше да се забърка в подобна история.

Той беше бащата на Нанси и в известен смисъл фабрикант, кореняк от Милвил. Живееше на края на града, на върха на един хълм в стара къща, която се предаваше по наследство. За разлика от нас, останалите, той не прекарваше цялото си време в Милвил. Беше притежател и директор на фабрика в Елмор, град на петдесетина мили с близо четиридесет хиляди жители. По-рано фабриката била на баща му и произвеждала най-различни селскостопански машини. Но преди няколко години производството западнало и тогава Шърууд я преустроил за изработване на разни машинки и механически приспособления. Точно какви, не знам, работите на семейство Шърууд не ме занимаваха с изключение на последните години в гимназията, когато интересът ми към дъщерята на Джерълд Шърууд се засили.

Той беше солиден и заможен човек, много уважаван в града. Но понеже, както и баща му преди него, не печелеше парите си в нашето градче и понеже Шъруудови винаги са били заможни, ако не богати, докато ние, останалите, бяхме бедни, на тях винаги се е гледало малко като на пришълци. Техните интереси не съвпадаха с нашите и те не бяха така тясно свързани с обществото на града, както бяхме ние. Така че Шъруудови се държаха настрана — не толкова по собствено желание, колкото защото ние страняхме от тях.

И тъй, какво да правя? Да отида при Шърууд и да се направя на глупак? Да му се изтърся там и да го попитам какво знае за някакъв си шантав телефон?

Погледнах часовника и видях, че е само четири часът. Дори да реша да отида при Шърууд, не можех да сторя това следобеда. Сто на сто не се прибира вкъщи преди шест часа.

Издърпах чекмеджето на бюрото и започнах да вадя оттам нещата си. После ги върнах обратно и затворих чекмеджето. Не биваше да предавам канцеларията сега, защото, така или иначе, щеше да се наложи да се връщам някъде през нощта и да говоря с непознатия човек (или може би хора) по този кошмарен телефон. А като се стъмни, можех, стига да искам, да взема телефона и да го занеса вкъщи. Как да тръгна посред бял ден по улицата с телефон под мишница!

Излязох, затворих вратата и запраших по улицата. Недоумявах какво да правя и още на първия ъгъл се спрях да взема някакво решение. То се знае, можех да се прибера вкъщи, но тази перспектива никак не ме привличаше. Като че ли търсех дупка, където да се скрия. Можех да отида в общината и сигурно ще намеря с кого да си побъбря. Макар че има вероятност там да бъде само Хайъръм Мартин, милвилският полицай. Хайъръм ще поиска да изиграя с него един шах, а на мен не ми беше до игри. Той става ужасен, когато губи, и щеш не щеш, го пускаш да спечели, за да не почне да се държи лошо. Ние с Хайъръм никога не сме се обичали много. В училище той беше най-големият побойник и неведнъж съм се бил с него. Всеки път ме напердашваше, но нито веднъж не можа да ме накара да си призная, че ме е набил. Трябва да се оставиш да ти дръпне един бой веднъж-дваж в годината, после да признаеш пред всички, че те е набил, и тогава ще можеш да му бъдеш приятел. Освен това имаше не по-малка вероятност да заваря там Хигмън Морис, а в ден като този не бих изтърпял Хиги. Той е нашият кмет, опора на църквата, член на училищното настоятелство, директор на банката и надут пуяк. Дори в по-леки дни от днешния не го понасях и по възможност гледах да го избягвам.

Можех също да отида в редакцията на „Трибюн“ и да прекарам час-два с редактора Джо Ебънс, който нямаше да бъде зает, защото вестникът беше излязъл сутринта. Но Джо щеше да се отвори на местни политически теми и на въпроса за построяването на плувен басейн, както и на редица други злободневни обществени проблеми, а аз нямаше да съм в състояние да проявя интерес към нито един от тях.

Я да отида Във „Веселата бърлога“, да седна в някое сепаре, да обърна една-две бири. Така хем ще убия времето, хем ще обмисля нещата. Средствата ми не бяха много за ходене по заведения, но от една-две бири едва ли щях да обеднея — и без това нямаше накъде повече, а една бира понякога може да донесе голяма утеха на човека. Още е много рано, за да е пълно с хора, така че ще мога да си поседя сам. Грант сигурно ще изпива там долара, който му дадох. Но той е благородна душа и е много тактичен. Щом види, че искам да съм сам, няма да ми досажда.

В кръчмата беше тъмно и прохладно и след ярката слънчева светлина отвън трябваше да се движа почти пипнешком. Стигнах до крайното сепаре, Видях, че не е заето, и седнах. Заведението бе празно, само на първата маса седяха няколко души.

Иззад тезгяха дойде Мей Хътън.

— Здрасти, Брад — каза тя. — Напоследък много рядко се отбиваш.

— Чарли ли заместваш? — попитах аз.

Чарли е баща й, собственикът на кръчмата.

— Той легна да подремне — отговори тя. — По това време няма много хора. Мога и сама да се справям.

— Ще ми дадеш ли една бира?

— То се знае. Голяма или малка?

— Нека бъде голяма.

Тя донесе бирата и се върна зад тезгяха.

„Бърлогата“ е тихо и спокойно кътче. Липсва представителност и е малко мръсно, но затова пък е спокойно. Ярката светлина от улицата струеше през прозореца, но преди да проникне в помещението, избледняваше, сякаш тихият здрач, който се криеше в ъглите, я поглъщаше.

От съседното сепаре се надигна някакъв човек. Не бях го забелязал при влизането си. Вероятно е седял в ъгъла до стената. Обърна се и се втренчи в мен с полупразна чаша в ръка. После направи няколко крачки и застана до моята маса. Вдигнах поглед към него, но не го познах. Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината.

— Брад Картър? — попита той. — Нима ти си Брад Картър?

— Същият — отговорих аз.

Той остави чашата си на масата и седна срещу мен. В същия миг аз го познах по лисичите черти на лицето.

— Алф Питърсън! — възкликнах изненадан. — Само преди един час си говорихме с Ед Адлър за тебе.

Той протегна ръка през масата и аз я сграбчих развълнувано. Сам не зная защо толкова се зарадвах на този човек, дошъл от миналото. Алф също ми стисна силно ръката и по това разбрах, че и той се радва на срещата ни.

— Боже мой! Колко време не сме се виждали?

— Шест години — рече той. — Ако не и повече.

Седяхме и се гледахме в неловко мълчание, както често става със стари приятели, които дълго не са се виждали; никой не знае какво да каже и двамата търсят някаква неутрална, обща тема, за да започнато разговор.

— На гости ли си дошъл? — попитах аз.

— Да — рече той. — В отпуска съм.

— Защо не ме потърси веднага?

— Аз съм само от няколко часа тук.

„Странно, помислих си аз, че е дошъл в Милвил, след като тук няма никой от неговите роднини.“ Семейството му се пресели на изток още преди няколко години. Те не бяха кореняци. Живяха тук четири-пет години, докато баща му работеше като инженер на строежа на шосето.

— Ще дойдеш у дома — рекох. — Място колкото искаш. Аз съм съвсем сам.

— Отседнах в един мотел на запад от града. Казва се „При Джони“.

— Трябвало е да дойдеш направо при мен.

— Щях да дойда, но не знаех дали си в града. А дори да знаех, че си тук, нямаше да ми бъде удобно, може и да си се оженил. Не ми се искаше да ти се изтърся изневиделица.

Поклатих глава.

— Нито съм заминал, нито съм се оженил.

Отпихме от бирата. Той остави чашата на масата и каза:

— Как вървят работите, Брад?

Вече бях отворил уста да излъжа, но се спрях. За какъв дявол? Този човек срещу мен е Алф Питърсън, един от моите най-добри приятели. Защо да го лъжа? Гордостта ми нямаше да бъде засегната. Когато говориш с истински приятел, за каква накърнена гордост може да става дума?

— Зле — казах аз.

— Прощавай за въпроса.

— Направих много голяма грешка. Трябваше да се махна оттук. В Милвил няма работа за никого.

— Ти мечтаеше да станеш художник. Постоянно драскаше, а по едно време даже рисуваше с маслени бои.

Махнах с ръка.

— Само не ми казвай, че дори не си се опитал да направиш нещо в тази насока — продължи той. — когато бяхме в гимназията, имаше намерение да постъпиш в художествено училище.

— Така беше — признах аз, — дори изкарах там една година. В Чикаго. Но после татко умря и мама имаше нужда от мен. Нямахме никакви пари. Винаги съм се чудил как татко успя да събере достатъчно и за една година.

— А майка ти? Каза, че си съвсем сам.

— Почина преди две години.

Той кимна.

— И сега се занимаваш с парника.

Поклатих глава.

— Изобщо не ми потръгна с него. Опитах се да бъда агент по застраховките, а после по недвижимите имоти. Но нищо не излезе, Алф. Утре сутринта затварям кантората.

— И какво смяташ да правиш?

— И аз не знам. Още не съм мислил за това.

Алф направи знак на Мей да донесе още по една бира.

— Значи тук нищо не те задържа повече.

Поклатих глава.

— Остава ми къщата, разбира се. Никак не ми се ще да я продавам. Ако се махна оттук, просто ще й ударя ключа. Но лошото е там, Алф, че никъде не ми се ходи. Не знам дали ще мога да ти обясня. Прекалено дълго стоях в Милвил и той е вече в кръвта ми.

Алф кимна отново.

— Мисля, че те разбирам. Милвил е и в моята кръв. Затова се и върнах тук. А сега се питам дали изобщо трябваше на правя това. Разбира се, радвам се, че те виждам, че ще срещна и някои други, но все пак имам чувството, че не биваше да идвам. Градът изглежда някак празен. Разбираш ли, като изсмукан. Може да е същият, какъвто си беше, но аз го чувствувам като опустял.

Мей донесе бирите и взе празните чаши.

— Имам една идея — каза Алф. — Ако те интересува, разбира се.

— Интересува ме, защо не?

— След ден-два си тръгвам. Защо не дойдеш с мен? Работя на едно много интересно място. Ще се намери работа и за теб. Аз съм доста близък с шефа и мога да те препоръчам.

— А каква е работата? Сигурно няма да мога да я върша.

— Не знам дали ще съумея да ти обясня ясно в какво се състои. Нещо като научноизследователска лаборатория… лаборатория на мисленето. Седиш си в една кабинка и мислиш.

— Мислиш?

— Именно. Звучи странно, нали? Но всъщност не е така. Сядаш в една кабина и ти дават картонче с написан въпрос или задача. Започваш да мислиш по този въпрос, при това трябва да мислиш на глас, като че ли разговаряш сам със себе си, понякога даже спориш със себе си. В началото се чувствуваш малко неловко, но се свиква. Кабината е звуконепроницаема и никой не може да те чуе или види. Предполагам, че има някакъв апарат, който записва думите ти, но дори да го има, той не се вижда.

— И за това нещо ти плащат?

— Доста добре. Може да се живее.

— Но за какво е цялата тази работа?

— Не знаем — каза Алф. — Не че не сме питали. Обаче при постъпване на работа ти поставят условие: да не се опитваш да разбереш за какво е всичко това. Предполагам, че правят някакъв експеримент. Сигурно ги финансира някой университет или научноизследователски институт. Казаха ни, че ако знаем какво става, това щяло да повлияе на хода на нашето мислене. Човек неволно започвал да нагажда мисълта си към крайната цел на експеримента.

— А какви са резултатите?

— Не ни ги съобщават. Мислите на всеки човек текат по определен специфичен модел, но ако знаеш какъв е моделът на твоето мислене, това би оказало въздействие върху самия процес на мисленето ти. Може, без да искаш, да започнеш да се съобразяваш с него и да бъдеш последователен или пък обратното — да се опиташ да излезеш от рамките на този модел. А ако не знаеш какви са резултатите, не можеш да разбереш какъв е моделът и в такъв случай вече няма опасност от влияние.

По улицата мина камион и шумът от мотора проехтя оглушително в тишината на кръчмата. А след като отмина, чухме бръмченето на една муха, която се удряше в тавана. Хората, които седяха на предната маса, изглежда, си бяха отишли или поне не ги чувах вече да говорят. Потърсих с очи Грант Пияницата, но не го открих. Тогава си спомних, че изобщо не го видях в кръчмата, а то беше много странно, защото току-що му бях дал един долар.

— И къде се намира това? — попитах аз.

— В щата Мисисипи, градчето се казва Грийнбрайър. Знаеш ли, много прилича на Милвил. Съвсем малко градче, тихо, прашно и горещо. Боже мой, да знаеш колко е горещо там! Но нашата лаборатория си има климатична инсталация. С една дума, не можем да се оплачем.

— Съвсем малко градче, казваш. Странно, че в едно такова градче има научна лаборатория.

— Това е за маскировка. Искат да я запазят в тайна. И нас ни предупредиха да не приказваме много къде работим. Пък и къде ще я скриеш по-добре? На никой и през ум няма да му мине, че в такова забутано място може да има подобна лаборатория.

— Да, но ти например не си оттам и пак…

— Те именно затова ме взеха на работа. Не искат много местни жители, понеже хора, живели и расли заедно, мислят по много сходен начин. Ето защо охотно приемат на работа пришълци. При нас има доста такива.

— А преди това?

— Какво преди това? А, да. Преди това с какво ли не се занимавах. Мотаех се като муха без глава. Не се задържах дълго на едно място. Тук поработя две седмици, там две седмици, оставях се да ме носи течението. Известно време работих в една бетонджийска бригада. После, като свърших парите и не можах да намеря друга работа, мих чинии в един ресторант. Месец-два работих като градинар в голямо имение в Луивил. После брах домати на една плантация, ала плащат толкова, че ако не се бях махнал, щях да умра от глад. Какво ли не съм работил. В Грийнбрайър съм от единадесет месеца.

— И тази работа не е за постоянно. Рано или късно те ще получат всички сведения, които им трябват.

Той кимна.

— Знам. Много ще ми бъде криво, от тази работа по-добра не съм имал. Какво решаваш, Брад? Идваш ли с мен?

— Трябва да помисля. Не можеш ли да останеш повече от два дни?

— Защо да не мога, имам две седмици отпуска.

— Искаш ли да отидем за риба?

— Как да не искам!

— Какво ще кажеш за утре сутринта? Ще отидем по на север за една седмица. Там сигурно е прохладно. Имам палатка и всякакви туристически принадлежности. Ще открием някое местенце, където се въди риба.

— Чудесна идея!

— Тръгваме с моята кола.

— Аз пък плащам бензина.

— При моето парично състояние — казах — нямам нищо против.