Всичко живо е трева

15.

По небето все още се гонеха разпокъсани облаци и закриваха луната. На изток бледа ивица светлина предвещаваше зората. Прозорците на къщата ми светеха и аз разбрах, че Джерълд Шърууд и останалите ме чакат. От лявата ми страна парникът и дървото до него се чернееха на фона на хълма.

Запътих се към къщи. Изведнъж нещо ме задърпа за крачола на панталона. Сепнат, погледнах надолу и видях, че съм нагазил в някакви храсталаци.

Последния път, когато бях в градината, нямаше никакви храсти, само лилавите цветя. Но още преди да се наведа, за да видя по-отблизо какво е това вече знаех причината. Клекнах и се загледах в земята; в дрезгавината на настъпващия ден видях, че цветята са изчезнали. На мястото на лилавите главички бяха поникнали дребни храсти на височината на цветята или малко по-високи от тях.

Седях така клекнал и в мен започна да се надига смразяващ кръвта страх — имаше само едно обяснение: това бяха цветята. По някакъв начин Цветята от другата планета бяха превърнали цветята в моята градина в дребни храсти. „Но защо, защо?“ — питах се аз отчаяно.

Значи дори тук, на нашата Земя, те посягат към нас. Дори тук разиграват номерата си и ни слагат капани. И могат да правят каквото си искат, защото бяха покрили кътче от Земята с купол и вече направляваха нашия живот.

Опипах едно от клончетата — цялото беше отрупано с меки пъпки. Пролетни пъпки, които след ден-два щяха да се разпукнат в листа. Пролетни пъпки в разгара на лятото!

Вече вярвах в тяхното съществуване. През краткото време след разговора, когато Тъпър млъкна и заспа край огъня, а на хълма се появи То и ме изпрати до мястото, откъдето се върнах вкъщи, аз повярвах в тях.

Наистина ли нещо дойде на хълма? Действително ли някой ме изпрати? Питах се и се обливах в студена пот.

Под мишниците ми се подаваше увитата машина на времето. Тя беше вещественото доказателство за съществуването на другия свят. Значи трябваше да повярвам.

Сега си спомних думите им, че ще си получа парите обратно. Дори тържествено ми се заклеха в това. А ето на, аз отново си бях у дома, но без хиляда и петстотинте долара.

Изправих се на крака и тръгнах към къщата, но изведнъж промених решението си, завих и се запътих към дома на доктор Фейбиън. Нямаше да е зле да разбера какво става от другата страна на преградата. Тези, които ме чакаха вкъщи, можеха да почакат още малко.

Изкачих се на върха на хълма и погледнах на изток. Там, отвъд покрайнините на Милвил, горяха огньове и проблясваха фаровете на коли, които сновяха напред-назад. Тънък лъч синя светлина от прожектор шареше по небето. А някъде по-наблизо до града гореше голям огън. Там, изглежда, кипеше бурна дейност.

Като се вгледах, различих очертанията на екскаватор, а от двете му страни се чернееха големи купчини изровена пръст. До мен долиташе приглушеният металически звук на мощните челюсти, които изхвърляха пръстта и отново се спускаха в дупката. Ясно беше, че възнамеряват да прокопаят тунел под преградата.

По улицата с шум и трясък премина кола и зави към къщата зад мен.

Това е докторът, помислих си аз, когото са вдигнали от леглото за ранна утринна визита и сега се прибира вкъщи.

Пресякох поляната и завих зад ъгъла на къщата. Колата вече беше паркирана на асфалтираната алея и докторът слизаше от нея.

— Докторе — тихо го повиках аз. Той се обърна, погледна ме и премигна.

— Аа, върна се значи. — Гласът му беше уморен. — Там, у вас, те чакат много хора.

Беше страшно уморен, съвсем грохнал и ни най-малко не се учуди на завръщането ми. Беше му безразлично.

Той се затътра към мен и аз изведнъж видях колко много е остарял. Естествено, знаех, че не е млад, но никога досега не ми беше изглеждал толкова стар. За първи път видях колко му са приведени раменете, как едва повдига краката си, като върби, как му висят панталоните като на закачалка и колко са дълбоки бръчките по лицето му.

— Бях при Флойд Колдуел — каза той. — Получи сърдечен удар… Такъв силен и здрав човек, пък да получи сърдечен удар.

— Как е сега?

— Направих каквото можах. Трябва да постъпи в болница, нужен му е пълен покой. А аз не мога да го настаня. Това нещо там пречи, не мога да го закарам в болницата. Не зная, Брад, просто не зная какво ще стане с нас. Тази сутрин трябваше да оперират госпожа Дженсън. От рак. Тя тъй или иначе ще умре, но операцията щеше да й даде възможност да поживее още няколко месеца, ако не и година-две. А сега няма как да я закарам. Хопкинсови редовно водеха момиченцето си на специалист и той много му помагаше. Декър — може би си чувал за него. Той е голям специалист в своята област. Едно време стажувахме заедно.

Докторът се спря пред мен и ме гледаше съкрушено.

— Ето на — продължи той. — Аз не съм в състояние да помогна на тези хора. Правя всичко, което е по силите ми, но то не е достатъчно. Не мога да се справя с такива болести, това не е работа за един човек. По-рано изпращах пациентите другаде, а сега и това не мога. 3а първи път в живота си съм безсилен да окажа помощ.

— Вземаш го прекалено присърце — казах аз.

Той ме погледна с безкрайно изморени и тъжни очи.

— Не мога да го вземам иначе. През всичките тези години те се уповаваха на мен.

— А Пияницата как е? — попитах аз. — Сигурно вече знаеш.

Докторът сърдито изсумтя.

— Тоя глупак избягал.

— От болницата?!

— Откъде другаде! Издебнал ги, като се позалисали, облякъл се и се измъкнал. Тоя стар козел винаги е имал коварна душа, а и умът му е колкото на пеленаче. Търсят го, но засега и следа няма от него.

— Сигурно е тръгнал насам — предположих аз.

— И аз така мисля — отговори докторът. — А какви са тези слухове, че Пияницата имал някакъв телефон?

Аз поклатих глава:

— Хайъръм твърди, че намерил някакъв телефон…

Докторът впи в мен изпитателен поглед.

— Ти нищо ли не знаеш?

— Почти нищо — отговорих аз.

— Нанси каза, че си бил в някакъв друг свят. Това пък що за приказки са?

— Самата Нанси ли ти го каза?

Той поклати глава:

— Не, зная го от Джерълд. Той ме питаше какво да прави. Страхуваше се, че ако споменете за това, целият град ще полудее.

— И какво решихте?

— Посъветвах го да си затваря устата. Хората и без това са толкова объркани. Той им предаде само каквото си казал на Нанси за цветята. Нали все трябваше да каже нещо.

— Да ти призная, докторе, това е една много странна история. По-добре да не говорим за това. Я ми кажи, какво става тук? Какви са тези огньове отвъд преградата?

— Войниците са ги запалили — отговори той. — Там докараха много войска, целия град обкръжиха. Всички са просто обезумели. Ние не можем да излезем оттук и никой не може да дойде при нас, а те ни обкръжабат с войска! Бих искал да знам с какво мислят тези хора! Евакуираха всичко живо в радиус десет мили от преградата, докараха танкове и над главите ни постоянно патрулират самолети. Тази сутрин се опитаха да взривят преградата, но нищо не излезе, остана само една огромна яма на поляната на Джейк Фиигьр. Само изхабиха динамита.

— Сега гледам, че се опитват да прокопаят тунел под земята — забелязах аз.

— Какво ли не опитаха — отговори докторът. — Даже напуснаха няколко хеликоптера над града и направиха опит да се приземят. Изглежда, са предполагали, че отгоре е чисто, но се оказа, че и там е същата история. Цял следобед си играха и разбиха два хеликоптера. В крайна сметка стана ясно, че това там е нещо като купол — кръгло е и ни покрива като похлупак. На всичко отгоре довтаса цяла армия досадни журналисти. Вестниците, радиото и телевизията за нищо друго не говорят освен за нашия нещастен Милвил.

— Не е малка новина — съгласих се аз.

— Че не е малка, не е, но аз съм разтревожен, Брад. Атмосферата е страшно нажежена и всеки момент очаквам да стане нещо. Нервите на хората са опънати до краен предел. Всички са изплашени и само пръста си да мръднеш, можеш да хвърлиш в истерия целия този проклет град.

Той се доближи до мен.

— Какво смяташ да направиш, Брад?

— На първо време ще се прибера вкъщи, там ме чакат с нетърпение. Ти ще дойдеш ли?

Той поклати глава:

— Не, не искам. Бях там, когато ме извикаха при Флойд. Чувствувам се като пребит и смятам веднага да си легна.

Той бавно се обърна и затътра крака към дома си, но пак се спря и ми извика през рамо:

— И да внимаваш, момче! Много се говори за тези цветя. Казват, че ако баща ти не бил започнал да ги отглежда, това нямало никога да се случи. Всички мислят, че ти й баща ти сте забъркали някаква каша. Не знам как ще се оправиш…

— Добре, ще внимавам — отговорих аз.