Всичко живо е трева

17.

Тълпата на улицата растеше.

Никой нищо на правеше. Те просто стояха, кротко зяпаха дупката на покрива и тихо разговаряха помежду си — никакъв шум, само приглушен говор, сякаш знаеха, че скоро ще се случи нещо, и търпеливо чакаха този момент.

Шърууд сновеше от единия ъгъл на стаята до другия.

— Гибс вече трябваше да се обади — каза той. — Защо ли се бави? Трябва вече да е пристигнал.

— Може нещо да го е задържало — отвърна Нанси. — Може да е закъснял самолетът. Или пък пътят да е задръстен.

Стоях на прозореца и гледах навалицата. Почти всички лица ми бяха познати. Това бяха мои приятели, съседи и познати и стига да поискаха, можеха да минат по пътечката, да почукат на вратата и да влязат при мен. Но вместо това те стояха отвън, гледаха и чакаха. Хрумна ми нелепото сравнение, че къщата е клетка, а аз — затворено в нея животно от далечна планета.

Само преди едно денонощие бях също като тях жител на Милвил, човек, живял и израсъл с тези, които в този миг любопитно наблюдавах от улицата. Но сега в техните очи аз бях някакво чудовища, а за някои може би и нещо по-страшно: злобната сянка, която заплашва ако не живота им, то поне благополучието и душевното им спокойствие.

Милвил никога няма да бъде отново предишният град… а кой знае, сигурно и целият свят няма да е повече същият. Защото дори ако сега преградата се вдигне и Цветята си отидат от нашата планета, ние няма да се върнем пак към стария утъпкан път, към успокоителната вяра, че единствената съществуваща форма на живот е тази, която познаваме, и че нашият начин на мислене и познание е единственият прав и широк път към истината.

Едно време на Земята са живеели великани людоеди, но ние сме ги прогонили. Талъсъмите, дяволите, вампирите и всичките им останали роднини също си отидоха от нашия живот: те можеха да живеят само по мъгливите брегове на невежеството, в страната на суеверието. Сега отново щяхме да познаем невежеството (но този път различно от предишното), а също и суеверието, защото суеверието се ражда от липсата на знание. Сега, когато новият свят ни намекна за своето съществуване, дори ако обитателите му решат да не ни се натрапват или ако ние намерим начин да ги спрем, вампирите, привиденията и таласъмите отново ще се върнат при нас. Вечер край камините ще се разказва преданието за чуждия свят и отчаяно, пряко сили ние ще се мъчим да надвием ужаса от непознатата безкрайна далечина и това ще породи ужас, много по-голям от всичко, което крият чуждите светове. И както в стари времена, отново ще започнем да се страхуваме от тъмнината зад светлия кръг на нашите огньове.

Тълпата на улицата растеше; прииждаха все нови и нови хора. Ето и чичо Андрюс почуква с бастуна си по тротоара, и баба Джоунс с неповторимото си боне, кацнало на главата й, и Чарлс Хътън, собственикът на „Веселата бърлога“. Бил Донъвън, боклукчията, беше в първите редици, но не видях жена му и се почудих дали Мърт и Джейк са успели да приберат децата им. А Гейб Томъс, шофьорът на камиона, първият човек след мен, който се натъкна на преградата, разговаряше с хората, като че ли цял живот бе живял в Милвил и познава всички от пелени.

Някой прошумоля край мен — Нанси. Изглежда, се беше приближила, без да я забележа, и сега наблюдаваше улицата заедно с мен.

— Погледни ги само — казах аз. — За тях това е цял празник. Наредили са се, като че ли ще има парад.

— Те са просто обикновени хора — отговори Нанси. — Не бива да очакваш от тях много. Но ми се струва, че искаш прекалено много от тях — едва ли не веднага и напълно да повярват на всяка дума от фантастичния ти разказ.

— Баща ти ми повярва — забелязах аз.

— Татко е съвсем друг. Първо, той не е нито обикновен, нито прост човек. Освен това предварително знаеше някои неща и беше подготвен. Нали има един от онези телефони! Така или иначе, все пак е знаел повече от другите.

— Да, знаеше нещо — съгласих се аз, — но не кой знае колко.

— Аз не съм говорила с него, нямах възможност. Не можех да му задавам въпроси пред всички тези хора, обаче знам, че е замесен в цялата тази история. Опасно ли е, Брад?

— Не мисля. Поне засега техният свят не ни заплашва. Ако изобщо някаква опасност е надвиснала над главата ни, тя идва от самите нас. Ние трябва да вземем решение и то на всяка цена трябва да бъде правилно, не можем да си позволим да допуснем грешка.

— Откъде ще знаем кое решение ще бъде правилно — каза Нанси. — Никога досега не се е случвало подобно нещо.

Там е бедата, помислих си аз. Нямаше на какво да базираме решението си.

Отвън долетяха викове и аз се приближих до прозореца, за да мога да виждам цялата улица. По средата вървеше Хайъръм Мартин и в ръката си държеше телефон без жица.

Нанси също го видя и рече:

— Я виж, носи ти телефона. Интересно, не допусках, че ще ти го върне.

Крясъците, които бях чул, издаваше Хайъръм. Те приличаха на песен, гръмка и подигравателна.

— Хайде, излез и си вземи телефона! Дръж си проклетия телефон!

Нанси притаи дъх, а аз отидох до вратата, рязко я отворих и излязох на верандата.

Щом приближи портата, Хайъръм спря да пее. Стояхме и се гледахме, без да откъсваме поглед един от друг. Тълпата зашумя и се люшна към нас.

Хайъръм вдигна апарата високо над глабата си.

— На! — изрева той. — Дръж си телефона, мръсен…

Тълпата ревеше и не можах да чуя края.

Тогава Хайъръм запрати телефона към мен. Но той беше съвсем неподходящ за хвърляне и затова не можа да ме достигне. Слушалката литна настрана и жицата, която я съединяваше с апарата, се проточи след нея. Когато жицата се изпъна, телефонът се отклони от първоначалната си траектория и се тресна на асфалта някъде между портата и верандата. На всички страни се пръснаха късчета натрошена пластмаса.

Без да се усетя и без дори да се замисля, аз се втурнах към портата. Душеше ме бяс. Хайъръм отстъпи малко назад, така че аз минах през вратата, излязох на улицата и се спрях лице в лице пред него.

Не можех повече да понасям Хайъръм Мартин. Беше ми дошъл до гуша. Вече два дена ми играеше по нервите и ми беше омръзнал до смърт. В мен живееше само една мисъл, само едно безумно желание — да го разкъсам, да го смажа от бой, за да не може никога вече да ми се присмива, да ми се подиграва, да ме тиранизира, закрилян от превъзходството на огромния си ръст.

Също както в детските години червената завеса на яростта се спусна пред очите ми и в ненавистта си аз знаех, че той ще ме пребие, както беше правил хиляди пъти в училище, но ми беше все едно; само изпитвах наслада, нетърпение да му нанеса колкото мога повече удари, преди той да ме е смазал.

Някой изрева:

— Направете им място!

Тогава аз се нахвърлих върху Хайъръм и той ме удари. Нямаше време и място да замахне добре, но юмрукът му се стовари върху ухото ми и аз залитнах от болка. Хайъръм веднага ми нанесе втори удар, обаче този път косо и почти не ме заболя. Сега вече аз се окопитих. Забих ръката в стомаха му, точно над колана, и когато той се преви от болка, праснах го в зъбите така, че кокалчетата на ръката ми се разкървавиха. Замахнах пак с всичка сила, когато върху главата ми изневиделица се стовари юмрук, в ушите ми забуча и пред очите ми засвяткаха звезди. Разбрах, че съм паднал, защото коленете ми се удариха в твърдия асфалт; все пак успях да се изправя и пред очите ми се проясни. Не си усещах краката. Като че ли се носех и плувах във въздуха. Само на крачка от мен изникна мутрата на Хайъръм, устата му плувнала в кръв, която се стичаше по ризата. Отново го ударих в зъбите — сигурно не толкова силно, колкото преди, но в мен не беше останала много сила. Той изгрухтя, сви се, а после се хвърли с глава напред.

И този път вече ме нареди.

Почувствувах, че падам назад; защо ли падам толкова дълго? Най-после стигнах земята, но тя беше много по-твърда, отколкото си мислех, и ударът при падането много по-болезнен от онзи, който ме повали.

Зашарих по земята и се опитвах да се опра на ръце, за да се изправя, и същевременно се питах имаше ли смисъл да ставам. Защото в момента, в който се изправя, Хайъръм ще ми стовари нов удар и аз пак ще се намеря на асфалта. Но не, трябва да се вдигна, трябва да се вдигам всеки път, докато в мен има капчица сила. Такива са правилата на играта, която ние с Хайъръм вечно играем. Всеки път, когато се надигах, той отново ме просваше, но аз продължавах да ставам, докато най-после повече не можех, ала никога не молех за пощада и никога не се признавах за победен. И ако можех да издържа тази игра до края на живота си, тогава победителят щях да бъда аз, а не Хайъръм.

Но тази път нещо не ме биваше. Не ставах. Може би беше дошъл часът, когато нямаше да се надигна.

Все още шарех по земята в усилието си да се изправя и в този момент напипах камъка. Навярно някое дете беше замерило куче или го беше хвърлило просто така. И камъкът стоял на улицата може би ден, два и сега аз го сграбчих с дясната си ръка и го стиснах здраво — съвсем удобен камък, голям колкото юмрука ми.

Едно грамадно месесто ръчище се спусна отгоре, сграбчи ме за ризата и ме изправи на крака.

— Ще те науча аз теб как се нападат представители на властта! — изхриптя някакъв глас.

И отново пред очите ми изплува размазаното кърваво лице, изкривено от злоба и ненавист, изпълнено с злорадство от физическата си власт над мене.

Пак почувствувах краката си и очертанията на физиономията пред мен се проясниха, започнах да различавам стената от лица в тълпата, която напираше, която чакаше да се развлече с едно убийство.

„Не трябва да се предавам“ — помислих си аз и си спомних всички предишни борби, когато не се предадох. Докато се държиш на крака, трябва да се бориш и даже ако си свален на земята и не можеш да станеш, не бива да се признаваш за победен.

Хайъръм ме беше сграбчил с две ръце за гърдите, лицето му на милиметър от моето. Стиснах ръка, хванах по-здраво камъка и замахнах. Всичката си последна сила, която можах да изстискам от себе си, вложил всичко в този удар; замахнах с цялата горна половина на тялото си и… право в челюстта.

Главата му рязко отхвръкна назад и се завъртя на дебелия му волски врат. Той се люшна, пръстите му се отпуснаха, сгърчи се и се просна на земята.

Аз отстъпих крачка назад и го погледнах отгоре; пред очите ми се проясни и започнах постепенно да усещам собственото си тяло — пребито, наранено, всеки мускул и всяка става туптяха от болка. Но това нямаше никакво значение — за първи път в живота си аз повалих Хайъръм Мартин. Победих го, защото използувах камъка, но никак не ме беше грижа за това. Не съм търсил никакъв камък, той сам се навря в ръката ми и аз само го сграбчих. Нямах намерение да го използувам, но това, че го направих, не променяше нещата. Ако имах време да помисля, може би умишлено щях да си послужа с него.

Някой изскочи от тълпата право към мен. Беше Том Престън.

— И вие ще го оставите да си отиде така, без нищо? — крещеше Престън на насъбралите се. — Той удари представител на властта! С камък! Той хвърли камък!

От навалицата изскочи друг човек, сграбчи Престън за рамото, повдигна го и го върна в първите редици на тълпата.

— Ти стой настрана — каза Гейб Томас.

— Но той го удари с камък! — пищеше Престън.

— Жалко, че не го удари с тояга — каза Гейб. — Трябваше да му пръсне черепа.

Хайъръм се размърда и седна. Посегна да извади револвера си.

— Само се опитай да го докоснеш — казах му аз. — Пипни го само с един пръст, и ще те убия, Бога ми!

Хайъръм ме зяпна. Представям си каква гледка съм бил. Той добре ме беше обработил и доста променил вида ми, но все пак аз го бях съборил на земята и стоях изправен на крака пред него.

— Той те удари с камък! — завика Престън. — Той те удари…

Гейб протегна ръка и хвана здраво Престън за кльощавото гърло. Стисна го и Престън раззина уста и езикът му се показа навън.

— Ти не се меси — каза Гейб.

— Но Хайъръм е представител на закона — запротестира Чарли Хътън. — Брад няма право да удря полицай.

— Виж какво, приятелче — отговори Гейб на притежателя на кръчмата. — Твоят полицай не е никакъв пазител на закона. Един полицай така ли се бие по улиците с хората?

През цялото време аз не свалях очи от Хайъръм, а и той също ме наблюдаваше, но сега изведнъж отвърна поглед от мен и отпусна ръка на земята.

Тогава разбрах, че съм спечелил битката — не защото бях по-силен или защото се бях бил по-добре от него (нито едното, нито другото беше вярно), а защото Хайъръм беше страхливец, защото, веднъж наранен, нямаше смелостта да стане и да се изложи на риска отново да изпита болка. Разбрах, че нямаше защо да се страхувам и от револвера му, защото Хайъръм Мартин не би могъл да убие човек освен в гръб.

Полицаят бавно се изправи на крака и остана така известно време. После вдигна ръка, внимателно опипа челюстта си, обърна се и си тръгна. Тълпата, която наблюдаваше с притаен дъх, му стори път да мине.

Гледах отдалечаващия се гръб и в мен се надигаше свирепо, кръвожадно злорадство. Най-после, след двадесет години, аз все пак набих най-заклетия си враг от детинство. Вярно, че не по съвсем правилен начин — трябваше да постъпя нечестно, за да възтържествувам. Но открих, че това няма значение. Честно или нечестно, нали го победих!

Тълпата бавно взе да отстъпва назад. Никой не ми проговори. Никой с никого не проговори.

— Изглежда, че няма други желаещи — каза Гейб. — Ако има, ще се наложи да си премерят силите първо с мен.

— Благодаря ти, Гейб — казах аз.

— За какво ми благодариш, като с нищо не ти помогнах — рече той.

Разтворих ръка и пуснах камъка. В тишината той изгърмя ужасно.

Гейб издърпа огромна червена кърпа от задния джоб на панталона си и пристъпи към мен. Сложи ръка на тила ми, за да подпре главата ми по-добре, и почна да ми бърше лицето.

— След един-два месеца пак ще заприличаш на себе си — успокои ме той.

— Ей, Брад! — пробикна се някой от навалицата. — кой този твой приятел?

Не видях кой извика. Имаше прекалено много хора.

— Господине! — извика друг. — Да не забравите да му избършете носа!

— Хайде! — изрева Гейб. — Хайде, покажи се, остроумнико! Ела да видиш как ще помета улицата с теб!

Баба Джоунс извика силно, за да я чуе чичо Андрюс:

— Това е шофьорът, дето смачка на Бранд колата. Както разбирам, ако още някой излезе да се бие с Брад, първо ще има работа с него.

— Самохвалко! — изрева в отговор чичо Андрюс. Изведнъж видях Нанси — тя стоеше до портата, а лицето й беше същото както едно време, преди много години, когато наблюдаваше битките ми с Хайъръм. Тя беше отвратена. Не можеше да търпи побоища, смяташе ги за нещо много противно.

Вратата на моята къща рязко се отвори и Джерълд Шърууд се втурна по алеята. Той дотича и ме сграбчи за ръката.

— Бързо! Обади се сенаторът. Те са вече тук, чакат те на източния край на шосето.