Всичко живо е трева

19.

Когато тази сутрин се върнах от чуждия свят, оказа се, че той чрез някакво тайно вълшебство беше превърнал лилавите цветя, които растяха в мочурестата низинка зад къщата ми, в ниски храсти. Още тогава в тъмнината аз опипах щръкналите на всички страни клончета и усетих много набъбнали пъпки. А сега пъпките бяха разцъфнали и от всяка пъпка поникнали не листа, а миниатюрни петдесетдоларови банкноти!

Лен Стрийтър, учителят по естествени науки, ми подаде една от тях.

— Това е просто невъзможно — каза той.

Разбира се, че беше невъзможно. Нито един нормален храст няма да роди петдесетдоларови банкноти или каквито и да хартийки вместо листа.

В градината се беше събрал страшно много народ — всички, които бяха на пътя и се разправяха със сенатора, и още толкова. Като че ли се беше изсипал целият Милвил. Те тъпчеха между храстите и ревяха, опиянени от възторг. Имаше защо. Повечето въобще не бяха виждали петдесетдоларови банкноти, а сега пред очите им растяха хиляди.

— Ти си ги разгледал добре. Сигурен ли си, че са истински? — попитах учителя.

Той извади от джоба си лупа и ми я подаде.

— Погледни сам.

Втренчих се — безспорно много приличаха на петдесетдоларови банкноти, въпреки че единствените, които бях виждал, бяха онези тридесет, които Шърууд ми даде в плика. А тогава никак не ги разглеждах, само им хвърлих бегъл поглед. Но през лупата видях, че хартията им е точно като на другите пари, а и всичко останало изглеждаше автентично, включително серийният номер.

И докато се взирах през лупата, разбрах, че са истински. Това бяха… как по-точно да се изразя… потомците на парите, които Тъпър открадна от мен.

Изведнъж разбрах как е станало всичко и душата ми се смрази.

— Възможно е — казах на Стрийтър. — За онези там всичко е възможно.

— Кои онези? От твоя другия свят ли?

— Стига с тоя мой свят, мой свят! — изревах вън от себе си. — Той е толкова мой, колкото твой! Това е съвсем друг свят! Как да го набия в тъпите ви глави…

Не се доизказах. И съм доволен, че не можах.

— Извинявай — рече Стрийтър. — Не исках да кажа това.

В този момент видях Хиги, той стоеше на средата на пътечката, която водеше към моята къща, и викаше, за да привлече вниманието:

— Слушайте всички! Послушайте ме, съграждани!

Тълпата започна да утихва, но Хиги продължи да крещи, докато не млъкнаха всички.

— Престанете да късате тези листа! — извика той. — Оставете ги да си растат.

— По дяволите, Хиги — каза Чарли Хътън, — ние откъснахме само няколко, за да ги разгледаме по-добре.

— Добре де, но недейте повече — отряза кметът. — Всеки откъснат лист е петдесет долара чиста загуба. Дайте им малко време да пораснат, да стигнат нормална големина, след това сами ще опадат и ние ще трябва само да ги съберем — и всяко едно листче във вашите джобове ще бъде чисти парици.

— А ти откъде знаеш? — остро извика баба Джоунс.

— Не е толкова трудно да се разбере — каза кметът. — Това са прекрасни растения, които раждат пари за нас. Единственото нещо, което се иска, е да не им се бъркаме и да ги оставим да си вършат работата.

Той огледа тълпата и изведнъж забеляза мен.

— Нали така, Брад? — попита кметът.

— Страхувам се, че е така — отговорих аз.

Тъпър беше откраднал парите и ясно е, че Цветята ги бяха взели за образец, по който да направят листата. Бях готов да се хвана на бас, без да оглеждам всичките храсти, че в безбройното множество от листа-банкноти има само тридесет серийни номера.

— Искам да знам едно — каза Чарли Хътън. — как според теб ще си ги разделим? Разбира се, като узреят.

— Е, още не съм мислил по този въпрос — отговори кметът. Може би най-уместно ще е да ги вложим в един общ фонд, който ще отпуска на нуждаещите се колкото им трябва.

— Това е несправедливо — каза Чарли. — Така едни ще получат повече, други по-малко. Най-хубаво ще е да си ги разделим поравно. Всеки да получи своя дял и да прави с него каквото иска.

— Може би си прав. Предложението ти е разумно — рече кметът. — Все пак не трябва да решаваме прибързано. Следобед ще назначим комисия, която да разгледа въпроса. Всеки, който има предложения, може да ги внесе и те ще бъдат най-обстойно разгледани.

— Господин кмете — изписука с тънкия си гласец Даниъл Уилоуби, — струва ми се, че не вземаме под внимание едно обстоятелство. Каквото и да разправяте, това не са пари.

— Но те толкова приличат на истински! Веднъж само да пораснат, и никой няма да може да ги отличи от останалите.

— Прав сте, те приличат на истински — съгласи се нашият банкер. — Сигурно много хора ще се излъжат. Може би въобще никой няма да познае, че не са истински. Но ако се разбере откъде идват, каква ще бъде според вас стойността им тогава? И не само това, ще се родят подозрения, че всички пари, които излизат от Милвил, са фалшшви. Щом можем да си отгелждаме банкноти по петдесет долара, защо да не можем и по десет или двадесет?

— Не виждам за какво е този шум! — изрева Чарли Хътън. — Никой нищо няма да разбере. Няма да разгласяваме я. Ще си държим езика зад зъбите. Ще пазим тайна. Ще дадем клетва, че няма да кажем нито думичка на никого.

Из тълпата се разнесе одобрителен шепот. Даниъл Уилоуби почервеня, като че ли го бяха душили. Само мисълта, че несметното количество пари е фалшиво, безкрайно оскърбяваше чувствителната му душа.

— Тъкмо тези неща ще може да реши моята комисия — мазно каза кметът.

По начина, по който го каза, на всички им стана ясно, че той вече знае какво ще реши комисията.

— Хиги — обърна се към него адвокатът Никълс, — ние изпускаме още едно доказателство. Тези пари не са наши.

— А чии са тогава? — яростно изрева кметът.

— Ами как чии са, на Брад — каза Никълс. — Те растат в неговата градина, значи са негови, собствени. Нито един съд няма да решш въпроса другояче.

Всички замръзнаха. Стотици очи се извърнаха към мен. Почувствувах се като хванат натясно заек, в който са насочени цевите на стотици пушки.

Кметът с мъка преглътна.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Абсолютно — отговори Никълс.

В мъртвата тишина стотиците очи продължаваха да ме държат под прицел.

Огледах се — отбсякъде срещнах само вперени очи. Никой не промълви дума.

Нещастни, подлъгани, слепи глупаци, помислих си аз. Те виждаха само едно: пари в джобовете си, богатство, каквото никой от тях не смееше да сънува дори. Те не виждаха в това заплахата (а може би обещанието) на чуждото непознато племе. Което чука на вратата ни и иска да влезе. И не знаеха, че заради тези чужденци над нашия град е надвиснала, готова да избухне, чудовищна енергия, която ще донесе ужасна смърт.

— Кмете — казах аз, — на мен не ми трябват тия хартийки.

— О, Брад, това е страшно благороден жест от твоя страна — рече той. — Сигурен съм, че нашите съграждани достойно ще го оценят.

— Не се съмнявам — каза Никълс. — По дяволите!

Изведнъж отчаян женски писък разцепи тишината… после още един… Писъците долитаха някъде зад мен и аз рязко се обърнах.

По хълма от къщата на доктор Фейбиън тичаше жена… Впрочем тичаше не е точната дума. Тя се мъчеше да тича, но всъщност едва-едва креташе. Цялото й тяло се извиваше в нечовешкото усилие да тича, вървеше, протегнала напред ръце, за да се подпре на тях, ако падне; направи още една крачка и не можа да се задържи на крака, строполи се, затъркаля се надолу и най-накрая спря — безформена купчина.

— Майра! — извика Никълс. — Боже господи, Майра, какво става?

Това беше госпожа Фейбиън; слънцето хвърляше ярките си лъчи върху бялата й коса — странно, светло, лъскаво петно на зелената поляна. Тя винаги е била дребна и слаба и вече толкова години как артритът я беше превърнал в полуинвалид. А сега, сгърчена на тревата, тя изглеждаше още по-слаба и по-дребна, толкова слаба и дребна, че просто ти ставаше болно да я гледаш.

Аз се втурнах към нея, след мен всички останали.

Бил Донъвън стигна пръв, коленичи и я взе на ръце.

— Спокойно, спокойно — шепнеше й той. — Вижте, тук са всичките ви приятели.

Очите й бяха отворени и като че ли й нямаше нищо, но продължаваше да лежи в ръцете на Бил и не се опитваше дори да помръдне, косата й беше паднала върху лицето и Бил я отмести от очите й с огромната си, непохватна, оцапана ръка.

— Докторът — каза тя. — Той е в безсъзнание…

— Но само преди час му нямаше нищо — недоумяваше Хиги. — Аз го видях само преди един час.

Тя почака, докато Хиги свърши, и след това каза, като че ли той изобщо не беше проговарял:

— В безсъзнание е и аз не мога да го свестя. Легна да си подремне и сега не мога да го събудя.

Донъвън се изправи — все още я държеше на ръце като малко дете. Тя беше толкова дребна, а той такъв огромен, че женицата приличаше на кукла в ръцете му, кукла с мило, набръчкано личице.

— Помогнете му — каза тя. — То ви помага цял живот, а сега и на него му трябва помощ.

Норма Шепърд докосна Бил за ръката.

— Занесе я у дома. Аз ще се погрижа за нея — каза тя.

— А мъжът ми? — настойчиво повтори госпожа Фейбиън. — кой ще му помогне? Ще можете ли да му помогнете?

— Да, Майра — каза Хиги. — Разбира се, че ще му помогнем. Няма да го оставим така. Той толкова е направил за нас. Ще измислим някакъв начин да му помогнем.

Донъвън тръгна по хълма с госпожа Фейбиън на ръце. Пред тях тичаше Норма.

— Трябва да отиде още някой да види какво можем да направим за нашия доктор — каза Ормсби.

— Е, Хиги? — заядливо попита Чарли Хътън. — Нали си специалист по съветите. Ха сега да те видя какво ще измислиш, тлъста муцуно!

— Някой трябва да му помогне — заяви Андрюс и удари с бастун по земята за по-голяма убедителност. — Сега докторът ни е нужен повече от всякога. В града има болни и ние тъй или иначе трябва да го изправим на крака.

— Ще направим каквото можем — каза Стрийтър. — Но работата е там, че между нас няма нито един, който да разбира поне малко от медицина…

— Ето какво ще направим — отново се обади Хиги. — Ще се свържем по телефона с някой лекари и ще им разкажем какво се е случило. Ще опишем симптомите и може би така ще успеят да поставят диагнозата и да ни посъветват как да го лекуваме. Норма е медицинска сестра — е, вярно, няма специално образование, но затова пък помага на доктора вече четири години; тя ни е сега надеждата.

— Така ще е най-добре — съгласи се Стрийтър. — Обаче пак е недостатъчно.

— Чуйте! — изписка чичо Андрюс. — Защо стоим тук и си чешем само езиците! Трябва да действуваме, и то незабавно.

Стрийтър има право, помислих си аз, навярно това е най-доброто, което можем да направим, но то не е достатъчно. Медицината не се състои само от устни съвети и инструкции по телефона. В Милвил има болни, които се нуждаят от много по-компетентна медицинска помощ, отколкото може да им даде един болен стар доктор, дори ако успеем да го вдигнем на крака.

А, изглежда, има и други, които могат да помогнат, и ако това е така, то по-добре да побързат, защото ще се добера до техния свят и ще ми станат само на цветя…

Крайно време беше онези оттатък да се поразмърдат. След като ни поставиха в това положение, нека да се опитат да ни измъкнат от него. Щом толкова настояват да ни докажат на какви нечувани подвизи са способни, има по-подходящи начини от растящите долари и другите идиотски фокуси.

Разбира се, можех да използувам някой от телефоните, прибрани от бараката на Пияницата и пазени в общината, но явно, че преди да стигна до тях, щеше да се наложи да пробия черепа на Хайъръм. Обаче реших, че ще е по-добре да мина без втори рунд с Хайъръм.

Огледах се за Шърууд в тълпата, ала не го открих, не видях и Нанси. Сигурно поне един от двамата си е вкъщи и ще мога да се обадя по неговия телефон.

По-голямата част от насъбралите се поеха към къщата на доктор Фейбиън; аз се обърнах и тръгнах в противоположна посока.