Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XII

Курсистите на малки групи от по трима-четирима излизаха от Института по източни езици. Най-сетне се показа Александър с чантата си в ръка. Като видя Франсоаз, която го чакаше на отсрещния тротоар, той се сепна от изненада и прекоси улицата.

— Какво правиш тук?

— Бързо! — каза тя. — Много е важно!

И го поведе към Сена през улица „Сен Пер“. Като стигнаха до кея Волтер, тя каза с радостен порив:

— Вярвам, че ще можем да се преместим!

Той се спря рязко.

— Да се преместим? Къде ще отидем?

— В един по-голям, по-уютен апартамент!

Основната мисъл беше казана. Франсоаз очакваше с разтуптяно сърце реакцията на Александър. Все пак той отдавна знаеше, че тя иска да смени апартамента!

— Аха, да? — каза той. — Карол ти е намерила нещо?

— Не, аз самата! От малките обявления във „Фигаро“! Четири стаи в шестнадесети район!

— В шестнадесети? — повтори той с гримаса на недоверие.

Тя избърза, преди той да каже възраженията си:

— Прекрасен апартамент! Наемът е малко по-висок от нашия! Ходих там тази сутрин. Попаднах на една млада, симпатична двойка. Той е човек на изкуството — художник. Помисли си, значи мечтае за левия бряг! Само като разбра, че нашият апартамент е на улица „Баки“…

— Почакай да го видят…

— Но те го видяха!

— Кога?

— В три часа. Точно след като ти тръгна за института. Те са въодушевени. Ако се водим по тях, ще се преместим утре!

Той продължи да крачи с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете на палтото му.

— Ти си истински циклон — каза той. — Тази сутрин не ставаше дума за нищо, а сега…

— Трябва да се действува бързо в подобни случаи — отговори тя. — Ако ние се двоумим, някой може да ни го измъкне под носа…

— Защото ти смяташ, че е изгодно?

— Естествено, Александър! Помисли малко: ще имаш кабинет за работа! Никола̀ ще си има стая, ние също! Една голяма кухня! Отделно помещение за баня. Нашият живот ще се промени!

Той се усмихна: тя го забавляваше със своята буржоазна привързаност към удобствата в живота. В дъното на душата си, мислеше си той, всяка жена е камериерка, чистачка, домакиня… Впрочем той, който мразеше предразсъдъците, не смяташе ли както другите, че е предразсъдък да счита, че шестнадесети район не е равностоен на шести или седми? Да предпочиташ един квартал пред друг, значи да допускаш разсъдъкът ти да отстъпва пред вещите. Един умен човек трябва да може да изгражда личния си свят навсякъде. Да промениш адреса или да промениш ризата си — имаше ли разлика?

— Къде ме водиш? — попита той.

— На улица „Сен Дидие“, господин и госпожа Пасеро! Те ни чакат!

Той тръгна, като избухна в смях:

— Каква конспирация!

Тя увисна на ръката му.

— Знай, ако не ти хареса, кажи само една дума и…

Преминаха през моста Карусел, градините на Лувъра и се качиха в метрото при „Пале роаял“.

— Виждаш ли — каза Франсоаз, — само веднъж ще се прехвърляш, когато отиваш в института. Двадесет минути, не повече…

Като завиха по улица „Сен Дидие“, Александър изпита чувство на хлад и на уважение. Автомобилите пълзяха по стръмното между къщите. Франсоаз се спря пред една шестетажна сграда с мрачна фасада и тъмни прозорци, построена навярно в началото на века.

— Тук е — съобщи тя, като се вмъкна във входа.

В дъното на коридора блестеше електрическа лампа в посивял стъклен абажур.

— Има и асансьор… — подзе тя гордо.

Но една табелка беше окачена на дръжката: „Временно спрян“.

— Добре започва! — каза Александър.

— Няма никакво значение! — възрази тя. — Отиваме на първия етаж.

— Тогава защо си толкова доволна, че има асансьор?

Тя не отговори.

— Ти си смешна — поклати той глава.

Изкачиха стълбището, чиито стъпала бяха застлани с грозна шарена пътека. През стъпало постелката беше нагърчена. На площадката имаше три кафяви врати. Франсоаз позвъни на лявата. Младата жена, която й отвори, изглеждаше тридесетгодишна. Дребна, болезнено бледа и скулеста, тя имаше весели очи и по-широка от челюстите си усмивка.

— Да ви представя моя съпруг! — каза Франсоаз. — Госпожа Пасеро…

Появи се и господин Пасеро. Едър, с буйна коса, той смучеше угасналата си лула и пъчеше гърди под дебел пуловер на зелени и жълти райета.

— Е, хайде, влезте! — покани ги той.

От съвсем тясното антре минаха в мрачна трапезария с тъмночервени пердета, с модерни, олющени и зацапани мебели. На четирите ъгъла таванът бе украсен с палмови клончета от гипс. До прозореца се издигаше голям черен бойлер за отопление. Тръбата му прекосяваше помещението и се забиваше в стената.

— Както виждате — каза госпожа Пасеро, — ние сами се отопляваме. Много е изгодно, защото винаги имаме температура, каквато искаме. А освен това е много икономично. Сандъкът за въглища е точно отзад, в коридора. Фред, по колко пъти дневно зареждаш през зимата? Три пъти?

— Не, два пъти — отговори Фред, като се прозя.

— Виждате ли!

Александър забеляза по стената някакви странни платна, окачени едно до друго, без рамки. Петна от ярки бои се преливаха едно в друго. Тук-там по тях, в гъстия слой боя, имаше по някоя рибена кост, парична монета, капачка от химикалка. Всички картини бяха подписани с името Фред. Увлечен по този хаотичен свят, Александър забравяше апартамента. Той минаваше от картина на картина, гледаше отблизо и се учудваше, че един човек, привидно нормален, с такава страст е цапал белите платна. Това не бе абстрактност, а избърсване на четките. Франсоаз го дръпна за ръкава.

— Идваш ли?

— Да, да — измърмори той.

— Трапезарията е идеална, нали?

— Идеална, идеална! Всъщност не е много светла!

Тя вдигна рамене и каза строго:

— На първия етаж не може да бъде много светло!

Спалнята, която се намираше в дъното на дълъг коридор, беше мрачна с пердетата си от пожълтял тюл, с дървеното боядисано легло стил Луи XV и с бледолилавите книжни тапети на тъмни и светли райета, по които също тук-там имаше крещящи картини.

— Идвате в лош момент! — каза госпожа Пасеро. — Сутрин до десет часа сме облени в слънце.

На минаване тя оправи възглавницата на един фотьойл, отвори вратата на един шкаф за дрехи, като каза: „Гардероби, гардероби, гардероби!“, и добави:

— Имате ли такива гардероби на улица „Бак“? Не си спомням!…

— Да, да! — каза Франсоаз. — Само един, но много, много голям…

— В нашата епоха са необходими вградени гардероби, за да се живее по-нашироко. Сега оттук…

Старомодна баня, снабдена с газов нагревател. До нея малка стаичка, мебелирана с диван, стол и триножник.

— Това ще бъде стаята на Никола̀ — каза Франсоаз тържествено.

По стените пак имаше картини от Фред, все по-ярки и по-неразбираеми. Картини имаше и по пода. На триножника бе поставено бяло платно с голямо червено петно по средата, а около него бяха залепени зърна от грозде.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че човек тук се чувствува много добре, за да работи — каза Фред. — Отпуска се и това е…

Като излязоха от втората стая, те тръгнаха по дългия коридор и попаднаха в килер, осветен само от малък висок прозорец.

— Това беше кабинетът на тъста ми — каза Фред.

— Ще бъде твоят! — прошепна Франсоаз на Александър.

— Умря тази година, през януари — въздъхна госпожа Пасеро. — Впрочем затова искаме да се преместим. Сега апартаментът е много голям за нас.

Книги и папки изпълваха четирите дървени лавици. Масата чезнеше под грамада книжа.

— Баща ми беше финансов съветник — добави госпожа Пасеро.

— А! — възкликна Александър.

Колкото и да се мъчеше, той не можеше да се види наследник на един финансов съветник. Все пак трябваше да се съгласи, че този апартамент беше по-широк и по-удобен от неговия. Франсоаз вече разглеждаше кухнята с компетентен вид, решително и като собственичка. Върнала се в трапезарията, тя дръпна Александър настрана и каза:

— Е, какво мислиш?

— Не е много весел! — изръмжа той.

— Защото трябва да се пребоядиса, да се сменят пердетата. Имай вяра в мене, Александър! Ще видиш колко прекрасно ще бъде!

Той се възхити от удоволствието, с което тя мислено смъкваше декора на семейство Пасеро, за да го замени със свой.

— Седнете, моля! — каза Фред Пасеро. — Имаш ли нещо за пиене, Кики?

Кики постави на масата шише с ликьор и четири чаши.

— Ако се споразумеем — попита Александър, — как ще процедираме?

— О, много просто! — отвърна госпожа Пасеро. — Ние говорихме по този въпрос с вашата жена. Всеки, от своя страна, ще изпрати по едно препоръчано писмо с обратна разписка до своя хазяин, за да му съобщи, че имаме намерение да си разменим апартаментите с оглед нуждите на семействата ни. Което е истина.

— Съвсем истина! — каза Франсоаз.

— След срок от петнадесет дни, ако нашите хазяи не направят възражения пред съда, ще можем, спокойно да направим замяната. Формално нашето положение е законно. Ние ще продължим да бъдем редовни наематели!

— Уверена ли сте в това?

— Абсолютно!

— Аз вече говорих по телефона с нашия управител — каза Франсоаз. — Той по принцип е съгласен. И тъй като собственикът не прави нищо, без да се съветва с него…

— От наша страна ние имаме уверението, че няма да имаме пречки! — каза госпожа Пасеро.

— Остава само, че вашият наем е по-висок от нашия! — каза Александър.

— Седемдесет и пет франка разлика месечно! Нищо не е!

— Колкото за преотстъпката — измърмори Фред Пасеро, — ние решихме да се спрем на хиляда и петстотин франка.

— Каква преотстъпка? — попита Александър.

— Но да, каква преотстъпка? — извика Франсоаз. — Вие не сте ми говорили за преотстъпка!

Фред Пасеро леко се усмихна и погали брадичката си с изцапани с боя пръсти.

— Ние с жена ми размислихме… Вашият апартамент все пак е по-малоценен от нашия… Не само по обем… Освен това ние ви оставяме пердетата, мокета в антрето…

— Съжалявам, господине — каза Александър, като стана.

— Не разполагам с такава сума.

Стана и Франсоаз, отчаяна.

— Чакайте! — каза Фред. — Не искам да ми платите сумата наведнъж. Може на вноски…

— Не, господине. Тази сделка, дори без преотстъпка, е тежка за мене. А сега е невъзможна!

Франсоаз го последва във вестибюла. Зад тях двамата Пасеро спореха на тих глас. Когато Александър се готвеше да излезе, Фред застана между него и вратата.

— Е, какво! — каза той. — Отказвате ли се? Все пак можем да поговорим!

— Да поговорим, за каквото искате, но не и за някаква преотстъпка — забеляза Александър.

— Вие имате шанс, че вашата улица „Бак“ ми влезе в очи! Губя от замяната, но както и да е. Какво да се прави?! Аз съм човек на изкуството…

Александър погледна бегло Франсоаз. Надеждата я пооживи. Госпожа Пасеро изпи ликьора от чашата си и предложи веднага да напишат писмата до хазяите.

Като излезе с Александър на улицата, Франсоаз бе с разтуптяно от радост сърце.

— Доволна ли си? — попита той.

— А ти?

— Да, понеже този апартамент ти харесва.

— Малко е да се каже, че ми харесва, Александър, той ме очарова! Толкова щастливи ще бъдем там!

— Да, да! — каза той. — Ще се разпуснем като тях!

Тя се притисна към него усмихната. Той я прихвана за раменете. Колко малко трябваше всъщност, за да се задоволят жените!

— Накратко, ако всичко върви гладко, ще можем да се преместим след петнадесет дни? — попита той.

Тя се отдръпна от него, завъртя се на токовете си насред тротоара, отново се хвана за ръката му и каза:

— Да! Даваш ли си сметка?

— Давам си най-вече сметка, че след петнадесет дни няма да бъда тук!

— Къде ще бъдеш? — измънка тя.

— В Москва.

Тя го погледна загрижено и повтори тихо:

— В Москва?

— Да.

— Какво ще правиш там?

— Това е идея на Шевалие-Виняр — отговори той. — Миналата седмица е бил посетен от главния редактор на едно голямо съветско литературно списание: Висарион Боголюбов. Аз също видях този човек. Ние тримата обсъждахме възможността за създаване на едно френско издание, близнак на съветското списание. С една дума виждаш какво е значението на този проект. Само че аз трябва да отида в Москва, за да проуча на място подробностите на тази работа…

— Колко време ще отсъствуваш?

— Осем или десет дни, не повече!

— А уроците ти в института?

— Уговорих се с госпожа Шуйска. Тя много иска да ме замества.

— Решил си всичко това, без да ми кажеш?

— Щях да ти кажа, но ти тъкмо тогава повдигна въпроса за апартамента!

Разстроена за миг, тя се съвзе. Перспективата за преместването й помагаше да понесе тази раздяла. Усмихвайки се с усилие, тя каза:

— По този начин, когато ти се върнеш, ние с Никола̀ ще сме наредили всичко!

Направиха няколко крачки мълчаливо. После Александър започна да говори глухо, с очи, отправени надалеч, сякаш тя не беше до него:

— Отивам в тази страна, която съм си представял чрез книги в продължение на повече от тридесет години и чийто език преподавам. Странно е! По своя инициатива може би никога нямаше да отида! Русия ме привлича и ме плаши. Приличам на човек, който се страхува да се погледне в огледалото!… Впрочем поканил съм Висарион Боголюбов на вечеря!

— За кога? — попита тя загрижено.

— За тази вечер!

В миг тя избухна:

— Трябваше преди това да ме попиташ!…

— Как да те попитам? Вдругиден той заминава за Москва. Можеше тази вечер или никога!

— Няма нищо вкъщи!

— Е, добре! Да минем край арменеца. Ще купим от него пирожки, водка, ще направим с него една руска закуска с пиене!

— За да се отпразнува едно предстоящо пътуване? — попита тя с тъга.

— За да отпразнуваме нашето предстоящо преместване.

Тя се почувствува като отнесена от вихър. Каквито и да биваха нейните обвинения към него, в края на краищата той ги разпръскваше като сламки. Погледна го в очите и каза:

— Ти си невъзможен!

И си помисли, че това, което бе невъзможно, беше животът без него.

Облакътен на масата, със зачервено лице, Висарион Боголюбов ядеше с апетит. Франсоаз беше изненадана от неговите груби маниери и все пак не можеше да отрече, че го намира симпатичен. В своя европейски костюм, който го стягаше в раменете, този мужик с рус перчем и сини очи имаше вид на добросърдечен човек. От време на време наивна усмивка просветляваше лицето му. Той не знаеше нито една дума на френски и руският му акцент беше съвсем различен от този на Александър. По-провлачен, по-пеещ, по-наблягащ върху гласните. Стил на дяволит селянин и познания на професор по литература. Тя не знаеше толкова добре руски, за да следи разговора, но понякога долавяше откъслечни фрази. Или пък Александър и превеждаше по някоя дума. Той изглеждаше пленен от госта си.

— Колко жалко, че ти не можеш да разбереш всичко! — казваше той.

Тя се усмихваше. Висарион Боголюбов й намигаше, изпразваше чашата с водка и пак се връщаше към чинията си. Никола̀, който трябваше да бъде на курс тази вечер, се беше измъкнал преди пристигането на поканения. Колко много се зарадва, когато разбра, че в новия апартамент ще има отделна стая за него. Само Александър, изглежда, не съзнаваше изгодите на тази замяна. Навярно му липсваше въображение! Тя обаче мислено се връщаше на улица „Сен Дидие“, разхождаше се с радост из стаите, подреждаше мебелите, заканваше пердетата, запалваше печката, поставяше тенджерите…

Александър се обърна към Висарион Боголюбов, глътна едновременно с него чаша водка и подхвана разговора. Франсоаз разбра, че разискваха по въпроса на предстоящото заминаване на Александър. Тя си мислеше за същото със страх. Десет дни, дълго, нескончаемо време! Но Александър изглеждаше толкова щастлив, че ще отпътува! През неговото отсъствие тя ще създаде новия декор на техния живот. Никола̀ ще й помага в тежката работа.

— За ваше здраве! — каза Висарион Боголюбов на френски със смешен акцент.

С вдигната чаша, той я канеше да пие. Тя не можа да откаже. Силният алкохол опари небцето й. Мислите й се разлюляха. Пред нея на стената висеше голяма картина с руски пейзаж. Александър ще види това в действителност след няколко дни: тази степ, тези дървени къщи, тази горичка от сребърни брези… И не ще бъде до него, за да сподели вълнението му! Тя стана, смени чиниите и донесе десерта: сладка питка с масло и извара, малко поизсъхнала. Висарион Боголюбов завъртя очи с възторг, наведе се към Франсоаз и й заговори на руски.

— Не разбирам — прошепна тя на Александър.

— Той каза, че съжалява, задето и ти няма да дойдеш с мен.

— Кажи му, че аз съжалявам много повече от него!

Висарион Боголюбов сам напълни чашата си. Александър го попита дали знае нови народни руски песни.

Без да го молят, гостът започна да тананика един тъжен припев с доста приятен баритонов глас. Александър клатеше глава в такт. Безредието на масата, нагънатата покривка, димът на цигарите, който се носеше из стаята, кръстосването на дрезгавите гласове забавляваха и пренасяха Франсоаз надалеч. Всеки път, когато имаше опасност да изпадне в меланхолия, искрица радост я съживяваше: новият апартамент! Като се прибра към един след полунощ, Никола̀ завари всички на масата.