Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXIII

Всеки път, когато Даниел повдигаше глава, погледът му се спираше в този глупав фундамент с геометрична форма, покрит с черно наметало със сребърни ширити. Преди малко служителите от погребалната служба, минали пред него, бяха плъзнали ковчега отгоре и подредили сноповете цветя върху него и встрани. Възможно ли бе Жан-Марк да е затворен завинаги в този сандък? Убит намясто! Как е станало това? Колата била изскочила от пътя без видима причина. Миг невнимание навярно, една погрешна маневра. Жилбер е карал, без да има книжка. Жан-Марк е бил луд, за да го остави да шофира. Двата трупа са били откарани в болницата в Немюр. Оттам останките на Жилбер са били пренесени в Шантийи, където неговата баба и дядо, съкрушени, болни от мъка, искаха да го погребат в семейната гробница, а трупът на Жан-Марк бе докаран в Париж. В полупразната църква „Сен Жермен де Пре“ беше хладно въпреки горещината на улицата. Слънчевите лъчи се обагряха, минавайки през стъклата. Изведнъж присъстващите коленичиха. Застанал на първата редица с цялото семейство, Даниел се измъчваше, че го гледат как страда. Той отправи поглед към баща си. Изтощен, повехнал, с посиняло лице и безизразни очи, Филип като че ли мислено следеше някакъв разговор между двама. Франсоаз и леля Маду го гледаха загрижено, сякаш от всички тях той бе най-опасно засегнат. Самият Даниел трябваше да си признае, че въпреки упреците, които му отправяше, сега изпитваше неудържимо състрадание. Този път обстоятелствата бяха събрали баща му и майка му. Тя беше цялата в черно, залитаща, с облени в сълзи очи, облегнала се на ръката на втория си съпруг. Валери също беше тук. В тъмен костюм, военна кройка, със сухи очи и сурово изражение. Богомолците отново седнаха. На колене, прави, седнали — какво означаваше тази смешна гимнастика? Безсилни да помогнат на Даниел да приеме като загадъчно неизбежен страшния край на Жан-Марк, ритуалите на църквата правеха събитието по-неразбираемо и по-отвратително. Защо точно неговият брат? По силата на кое божествено изчисление или на каква математическа случайност Жан-Марк се е намирал точно там, където смъртта е трябвало да го удари? Какво е останало от него сега, когато вече не дишаше според медицинската терминология? Не беше ли душата отражение на мозъчната дейност и не изчезваше ли при спирането на тази дейност така, както една лампа угасва, когато ръката завърти електрическия ключ? Или пък продължаваше да живее след разрушаването на механизма, за да достигне след това до някакво възвишено, уникално и прекрасно съществуване, законите, на което ние сме неспособни да възприемем? Пред останките на скъпото същество Даниел преценяваше цялата суета на метафизическите теории, на които се беше възхищавал някога. Тон виждаше, от една страна, господин Колере-Дюбрусар да обяснява с жар аргументите на материалистите, на спиритуалистите, на екзистенциалистите, на интуитивистите, а, от друга страна, окървавеният труп на Жан-Марк. Ако някой положително знаеше какво представляват материята и животът, то не е този учител, потънал в книгите си, а младият мъртвец, загинал на пътя. За всеки, който не е минал в другия свят, науката за душата е само едно предположение. Но имаше ли „друг свят“? Даниел се спъваше винаги пред същите проблеми, пред същото безжизнено лице със затворени очи, със стиснати устни, което бе видял в моргата на болницата. Единственото сериозно нещо в света беше това: този тъмен и леден тунел, защитен от восъчната маска. В църквата продължаваше литургията, на която Жан-Марк не присъстваше: ето още една философия с предимството на своята хубава постановка. На Даниел му хрумна странното желание да попита Жан-Марк какво мисли за тази церемония, която се извършва около него. И такава мъка сви гърдите му, че трябваше да избухне в плач. Идиотски думи бръмчаха от устните му: „Край, Жан-Марк, край, драги мой!…“ Погледна вляво: Франсоаз, Маду и Дани се молеха с наведени глави. Свещеникът обиколи ковчега, като кадеше с тамян черния покров, свещниците, суетата. Очите на Даниел бяха замъглени от сълзи. Болеше го гръдния кош. Шумът от столовете и трополенето го изтръгна от вцепенението. Свърши. Цялото семейство се нареди с гръб до студената стена. Даниел отново се изплаши от бледостта и вцепенението на баща си: той изглеждаше също така мъртъв като сина си, когото бе загубил. Ако го бутнеха, щеше да се строполи на пода. Освободени, присъстващите се раздвижиха с едно смесено чувство на любопитство и погребална учтивост. От време на време Даниел забелязваше приятелско лице в потока от непознати: майката и бащата на Дани, Дидие Копелен, Никола̀, Лоран… Валери беше застанала сред членовете на семейството, вляво от Дани. Човек от погребалната служба поддържаше реда. Хората се изнизваха един след друг. Целувки, шепот, стискане на ръцете, опечалени погледи. На Даниел му се искаше да избяга от църквата, да избяга от тълпата, да бъде само със своите. Но беше невъзможно. Същият безсмислен закон, който задължаваше тези непознати хора да се изредят пред него, го задължаваше да понесе докрай техните съболезнования. За щастие редиците на нападателите се разредиха. Още тридесетина души. Изведнъж през главите на другите Даниел забеляза женски силует, облегнат на една колона: Карол! Имаше нещо трагично в това появяване. Слаба, изправена, с открито и сериозно лице, тя наблюдаваше сцената отдалеч. С бърз поглед се увери, че нито баща му, нито Франсоаз, нито Маду са я видели. Филип продължаваше да стиска безучастно ръцете, които се протягаха към него, и да казва машинално: „Благодаря, благодаря, че дойдохте!…“ Карол се откъсна от колоната. Щеше ли да пристъпи към семейството? Даниел се изплаши. Но не! С бавни крачки тя се отправи към вратата. Изчезна, без да се обърне. Хората от погребалната служба се бяха приближили до ковчега, за да го вдигнат. Фургонът чакаше пред входа на църквата. Камбаната започна да бие. Без да разбере как, Даниел се видя в една голяма черна кола със сиви седалки заедно с баща си, сестра си, леля Маду, Дани и Валери.

— Да тръгвам ли? — попита шофьорът.

— Да — отвърна Филип.

Колата потегли. Пред тях беше погребалният фургон, отрупан с леко разлюлени цветя. По тротоарите минувачите обръщаха глави. Момчета и момичета с щастливи лица — обичайната фауна на квартала. Навярно си мислеха, че отвеждат някой старец в гробищата. За младите — помисли си Даниел — смъртта в мирно време е само за възрастните. Колко много пъти Жан-Марк беше минавал по този път, беше се спирал пред тези магазини! Погребалният фургон, слизайки надолу по улица „Бонапарт“, към Сена, мина покрай бащината къща. Всички в колата мълчаха. Даниел не смееше да гледа баща си. Червена светлина спря кортежа пред кея Малаке.

Изтръпнал от хилядите иглички на студената вода, Филип за миг се почувства добре и облекчен. Но като се измъкна от душа, мъката отново го обзе и той разбра, че е толкова мръсен, както преди. Денят тегнеше върху него. Той носеше със себе си миризмата на гробищата. Без да бърза, се обърса, облече пижамата и мина в стаята си. Седнал на ръба на леглото, с лакти на коленете, той гледаше голите си крака и размишляваше за абсурдността на последните събития, които бяха разстроили живота му. Отчаянието му се усилваше от мисълта, че Жан-Марк не беше дори разбрал, преди да умре, че той все пак го обича. В това има, мислеше си, проклятие на съдбата и някаква неправда. Сега не само беше загубил своя син, но и цялата му неизползувана щедрост се обръщаше срещу него и го задушаваше. Този същият Жан-Марк, когото толкова дълго време беше отказвал да види, изведнъж му ставаше необходим. Считаше го за нищо, докато знаеше, че е жив, не можеше без него сега, когато знаеше, че е мъртъв. За какво да работи, да печели пари, да подготвя бъдещето? Разбира се, оставаха му Даниел и Франсоаз. Бледи копия на един прекрасен, отсъстващ образ. Обвини се, че не е благоразположен към тях. На няколко пъти през тези ужасни часове тяхната всеотдайност към него го бе разчувствала. Мадлен също се бе показала извънредно нежна и дискретна. И малката Дани, и другите… Всичко бе минало нормално в болницата, в църквата на гробищата. Страшно е да се мисли, че изисканото протичане на една погребална церемония може да донесе на близките на покойника някакво облекчение и да предизвика чувство за някаква светска изява в това нещастие. Филип си каза, че му предстои безсънна нощ. Беше взел успокоително. Обикновено това благотворно средство успокояваше нервите му и го предразполагаше към сън. Но този път щеше да бъде недостатъчно. Един часът след полунощ. Той се изтегна по гръб на леглото и скръсти отпуснато ръце на гърдите си. Ужасен спомен го потресе: същата поза на Жан-Марк, проснат там в болницата между белите стени. Никога не ще забрави тази вкаменена маска. Вдигна ръце, взе вестниците от нощната масичка. Войни, катастрофи, самоубийства, убийства, заседания на министерския съвет, заплахи от стачки, неуспели революции — нищо от това не го засягаше, защото нищо от това не засягаше Жан-Марк. Обхождаше с поглед едрите заглавия, без да се мъчи да разбере смисъла, и се вслушваше как протича времето в главата му. Понякога някаква картина, бликнала от миналото, го заслепяваше с блясъка си. Виждаше Жан-Марк на седем години, на дванадесет години, на петнадесет години, на плажа, в градината в Бромей, но винаги със затворени очи. Някакво стягане в гърлото. Той заби глава във възглавницата и стисна челюсти. Не, не така!… Кризата бе избягната. Той задиша дълбоко. Прилошаването мина, но мъката си оставаше все така силна. Тишината и празнотата в тази розова, женствена и нежна стая бяха непоносими. Нещо тревожно, малко зловещо се излъчваше бавно от мебелите, от пердетата, от килимите. Сякаш за да прогони някаква злокоба, Филип изохка няколко пъти.

— Ах! Ах!…

Не се мъчеше да говори сам на себе си. Просто въздишаше. Това го облекчаваше. Изведнъж звънът на телефона прониза тъпанчетата му. По това време? Можеше да бъде само грешка. Той вдигна слушалката:

— Ало?

От бездната долетя нежен глас:

— Ти ли си, Филип?

— Карол! — прошепна той.

И уплахата и надеждата се смесиха в него, сякаш този нощен повик, достигнал до него в момента, когато най-много имаше нужда от помощ, беше някакво свръхестествено знамение.

— Откъде се обаждаш? — попита той, след като се съвзе.

— Ами… от Париж… Ужасно е!… Не мога да повярвам!… Тази сутрин бях в църквата…

— Не съм те видял.

— Аз те видях. Знам много добре какво преживяваш! Аз съм като луда! Не мога да стоя на едно място!… Ах, Филип!…

Той почувства, че тя диша на рамото му и сълзите, които отдавна задържаше, бликнаха от очите му. Настъпи мълчание, толкова напрегнато от мисли, че в къщата се почувствува присъствието на Карол. Най-сетне Филип каза:

— Съкрушен съм, Карол!

— Бедният ми Филип! Трябва да те видя, ако това е по силите ти!

— За какво?

— Защото… защото е необходимо!

— За кого?

— За нас двамата.

— Кога искаш?

Тя се подвоуми една секунда, после прошепна:

— Веднага.

Прониза го силна, позорна радост.

— Веднага — измънка той. — Но… къде?

— Вкъщи. Аз съм наблизо, телефонирам от едно бистро.

Той бързо размисли, че всички вкъщи са си легнали, че не се излага на никакъв риск и че освен това не е длъжен да дава сметка на никого.

— Ела — каза той. — Чакам те.

Остави телефонната слушалка, върна се в банята, облече се трескаво, отиде да отвори входната врата, за да предотврати Карол да звъни, и застана на пост в салона, обзет от нежна тревога. Една-единствена лампа пръскаше успокоителна светлина върху дивана и фотьойлите, дружелюбно приближени. Изведнъж Филип чу шумолене във вестибюла и се затича. Карол изникна пред него непроменена като по чудо и все пак с някакъв нов, сериозен и нежен израз в дълбочината на очите. Той дълго я съзерцава, без да каже нито дума, сякаш се страхуваше да вземе за действително това видение, рожба на умората и неговия траур. Тя също не говореше. Най-сетне той я хвана за ръка и я въвлече в салона. Влизайки, тя погледна мебелите така, както изпаднал в немилост владетел гледа своите бивши поданици. Тук всичко още й принадлежеше. Той с острота почувствува това. Внезапно тя се облегна на рамото му. Той я обгърна с ръце, задавен от щастие и мъка. Нейната нежност му действуваше като изтезание. Не можеше напълно да забрави, че тя беше в основата на това голямо бедствие, и въпреки това нямаше сили да я отблъсне. Един тъп удар разтърси дълбоко гърдите му, после друг и друг… Той хълцаше, без да може да обуздае това вътрешно бомбардираме. В същото време очите му се изпълваха със сълзи, устата му се изкривяваше. Той се строполи в един фотьойл и простена:

— Смешно е!… Не обръщай внимание!… Аз съм нещастен, Карол!… Може би… може би, ако не бях така суров с него, това нямаше да се случи… Може би, ако беше останал да живее тук, при мене, при нас… Може би, ако се беше чувствувал обичан, съветван… Ах, не знам!

Ридание го разтърси. Той закри лице с разтрепераните си длани.

— Мълчи! — каза тя. — Не трябва…

Той почувствува нейната ръка да го гали по челото. Тази свежест, разстилана по повърхността на кожата му, го успокои. Лукава признателност го пронизваше. Обвиняваше се, че се чувствува толкова щастлив в разгрома. С Карол животът навлизаше в него кипящ, взискателен, егоистичен. Докато искаше да се затвори в смъртта на сина си, сега външният свят го зашеметяваше от топлина и шум, принуждаваше го да мисли за бъдещето.

— Ако се върна! — прошепна тя.

Той изтръпна. Какво ли искаше да каже?

— Ако се върна да живея с теб, Филип? — подзе тя, като наблягаше на всяка дума.

Той направи усилие да обуздае вълнението си и попита:

— Защо ще се върнеш? От съжаление?

— Пощади ме, Филип. Ти знаеш, че не от такова чувство!

— Тогава? Не си ли щастлива с този човек?

Тя поклати глава.

— Не, Филип. Сега… Сега не бих могла повече!… Но да не говорим за това… По-късно ще ти обясня.

Той моментално си помисли, че тя е разбрала за жалкото финансово положение на Рихард Раух и изтрезняла, сега иска да се прибере. Би трябвало да го измъчва мисълта, че този обрат е по сметка, но твърде дълго време беше мечтал за завръщането на Карол, за да не играе сега на обиден, когато си бе дошла. Важното бе, че тя е тук, макар с хитростта на една лъжа. Странно стечение на обстоятелствата: беше загубил сина си, възвръщаше си жената. Каква ужасна замяна! Трепереше от ликуване на ръба на небитието.

— Ти не си ми отговорил, Филип — каза тя.

Той не трепна, потънал в мечтите си. Умът му работеше много бързо. Ами ако тя е искрена? Ако наистина го обича? Защо винаги да си представя отвратителни мисли зад това хубаво лице?

— Добре ли размисли? — попита той. — Не искам да вземаш лекомислено това решение под влиянието на някакво разногласие или недоволство. Ако се върнеш, трябва да се върнеш завинаги.

— И аз така го разбирам, Филип.

— Естествено, ще трябва да се вземат подготвителни мерки?

— Какви подготвителни мерки?

— Да се предупредят Мадлен, децата… Те всички сега живеят тук…

Тя го погледна с изненада.

— Наистина ти не знаеш това! — продължи той. — Франсоаз се раздели с мъжа си. Даниел не се чувствуваше много добре при родителите на жена си… Прибрах ги всички при мене. Мадлен, от своя страна, се устрои така, че да остане известно време в Париж…

Карол клатеше замислено глава.

— Малко ми е трудно да се върна при тези условия — каза най-сетне тя.

— Защо? Децата ще бъдат очаровани!

— Съмнявам се, Филип! Дори преди те не ме обичаха много. А заминаването ми още повече ги е настроило против мене. Те искат да бъдеш само техен, това е нормално. Като се появя отново, аз ще бъда за тях още по-голяма натрапница.

Той беше съкрушен.

— Няма все пак да се откажеш поради… поради това?

— Не, разбира се! — каза тя. — Но мисля, че е още много рано да започнем отново съвместен живот… Най-вече, когато децата ти са около тебе… Ще ми е неудобно заради нас, заради тях… Трябва да ме разбереш… Нека да минат един-два месеца… Необходимото време, за да заздравеят раните, за да се успокоят духовете… Мадлен в края на краищата ще се върне в Тюке… Тогава всичко ще бъде по-лесно…

Отначало разочарован, после той трябваше да се съгласи, че тя има право: не беше моментът да мисли за възстановяване на своя дом. От благоприличие беше необходима една отсрочка. Но два месеца!…

— А дотогава? — попита той.

— Е, добре! Ще се виждаме… Вън от къщи… В края на краищата, ако искаш… Утре трябва да взема самолета за Мюнхен. Необходимо ми е време, за да си уредя някои работи там. След две седмици ще се върна.

— Сама?

— Разбира се.

— Сега също ли си сама?

Тя го погледна в очите и каза:

— Не.

Тази откровеност го очарова. Понеже беше искрена по този въпрос, навярно беше и по другите. Той се изправи, хвана ръцете й и ги поднесе към устните си. Парфюмът й предизвика в главата му съвсем ясни, възбуждащи спомени, вдигнал очи, той видя пред себе си едно лице с фин нос, с правилни челюсти и с големи, втренчени зеници, с нещо полупрозрачно, сиво. Колко бе красива! Открадваше я от един съперник, побеждаваше един по-млад от него мъж!

— Трябва да тръгвам — каза тя, като се отправи към вестибюла.

На прага на вратата той каза:

— Две седмици, не повече!

— Не повече — отвърна тя.

Вратата се затвори. Той отиде да си легне. Човекът, който влизаше отново в тази стая, не беше онзи, който бе излязъл преди няколко минути. Достатъчен ли бе един женски поглед, за да започне земята отново да се върти? Изтегнал се в леглото, той се отдаде на лъкатушенията на едно полупечално-полуоптимистично съзерцание. Всеки път, когато въображението му го отнасяше много далече в бъдещето, той изпитваше желание да поиска прошка от Жан-Марк. Затвори очи, заспа и започна с ужас да сънува, че Карол е мъртва.