Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXV

— Не се ли чувствуваш добре? — попита Филип, като седна до леглото.

— Малко уморена — това е всичко! — отвърна Карол. — Предпочитам да не ям тази вечер. Агнес ще ми донесе чай. Но ти…

— Аз също ще пия чай — каза той. — Значи няма да ходим на театър?

Тя престорено му отправи нежен поглед и въздъхна:

— Невъзможна съм, нали?

Филип беше купил билетите на излизане от кантората и беше се прибрал вкъщи по-рано от обикновено, за да се подготви. Но отказът на Карол необяснимо го утешаваше.

— Не, не — измърмори той. — Така е по-добре. И аз не съм много разположен.

Агнес донесе подноса и го постави върху коленете на Карол.

— Донесете една чаша и за мене — каза Филип.

— Господинът няма ли да вечеря?

— Не, Агнес.

— Защото аз съм приготвила всичко — измърмори Агнес.

И тя се оттегли, надупена, в мълчание, негодуваща. От завръщането на Карол тя бе започнала да се мръщи. След малко се върна с втората чаша. Когато изчезна отново, Карол прошепна:

— Става отвратителна, горката! Тези дни трябва да се разделя с нея.

Филип изпита смътна досада, но не възрази. Карол беше поела къщата в ръцете си — това беше нормално. Той я погледна как пие чая, намазва с масло една бисквита с лек и очарователен жест. С рамене, покрити с тънка плетена вълнена блузка на розови ивици, с прозрачна нощница, с леко гримирани устни, тя беше точно оня образ, който той си представяше, когато лудо копнееше да я види пак; но сега, когато беше тук, той не изпитваше такова вълнение.

Нито веднъж, откакто се бе върнала, те не бяха говорили за Жан-Марк. Само при мисълта да си припомни с нея за своя син той изпитваше тревога. Тя също навярно избягваше от предпазливост, от благоприличие всякакъв разговор, който можеше да им причини болка. Това условно мълчание тегнеше върху отношенията им.

Избягваха да говорят и за Даниел и Франсоаз. Според Карол рано или късно децата ще осъзнаят грешката си и ще се разкаят. За нищо на света, за да не станат за смях, родителите не трябва, казваше тя, да правят първата стъпка. Навярно тя имаше право. Но той смътно страдаше от това неразбирателство. След като бе познал вълненията на едно много голямо семейство, сега с жена си се чувствуваше като на пустинен остров. Един спасен удавник с пълни със злато джобове. Пустошта и тишината, които го обкръжаваха, правеха богатството му излишно. Потиснат от това, което най-силно бе желал, той почти съжаляваше за времето, когато тази скука търсеше помощ в надеждата, в очакването.

Той изпи чая си и го намери блудкав. Като оставяше чашата си, Карол докосна ръката му. Погледите им се срещнаха. Филип мъчно издържа блясъка на тези големи сиви очи, проводени от малки черни зеници. През отворения прозорец нахлуваше топлината на деня. Дланта на Карол се сви. Той не можа да понесе този контакт и леко се отдръпна. Досещаше ли се тя какво ставаше в главата му? Меланхолична усмивка заигра по устните й.

— От Париж наистина трябва да се бяга през юли — каза тя.

— Няма много да чакаме!

— Така ли считаш? До четвърти август! Има почти три седмици. А след това в Югославия! Не е толкова радостно като перспектива!…

— Нищо друго не мога, Карол. Непременно трябва да отида по работа в Загреб…

— Ако отидем на юг като начало? Петнадесет дни в Кан — ще бъде прекрасно! Убедена съм, че Блондо може да свърши работата ти…

— Блондо! Блондо! — заповтаря той. — За текущите задачи, разбира се, но за другото…

Като каза тези думи, той я погледна и изведнъж това предложение, което отначало беше отхвърлил като абсурдно, му се видя като спасителен пояс. Слънцето, морето щяха да разпръснат черните облаци, които пълзяха в него. Не тук, в този Париж, изпълнен със спомени, но там, в силния блясък на лятото, ще намери отново равновесието си. Единственото нещо, което можеше да го заинтересува в това предложение, беше надеждата за неминуемо изцеление. Вече мислеше кой хотел да избере, кога да купи билетите за самолета, какви покупки е необходимо да направи…

— Ако не беше делото Мисак-Буле! — каза той. — Най-сетне ще разгледам досието с Блондо. Може би като му дам точни указания…

— Ще видиш колко ще ни бъде хубаво в Кан! — каза Карол.

Може би и тя гледаше на това пътуване като на едно лечение. Страдаха от една и съща болест и не смееха да си признаят един на друг. Той нежно взе ръката й и я поднесе към устните си. Тя беше като някакъв хладен и гладък предмет, лишен от загадка. „Скоро всичко ще се промени каза си той. — Скоро ще стане както преди“.

Нежният и равномерен плясък на вълните и вечно синьото небе затъпяваха духа като дълго повтаряна молитва. С глава под сянката на чадъра, изложил тялото и краката си под жаркото слънце, Филип се отдаваше на животинска летаргия, която постепенно започваше да му втръсва. На две крачки от него Карол, почти гола, намазала кожата си с крем за почерняване, се печеше неподвижно върху един дюшек, покрит с бяла хавлиена кърпа.

За щастие на този луксозен плаж, запазен само за хотела, посетителите бяха сдържани, но общителни хора. За осем дни, откакто бяха тук, Филип научи наизуст навиците и анатомията на всички. В действителност животът в този луксозен хотел беше потискащ от еднообразие и скука. Плаж, къпане в морето, часове за бронзиране, обеди със сурови зеленчуци и плодове, задължителното светлочервено вино, празненствата, галапредставленията в „Палм Бийч“, аперитив, от време на време разходка с яхта край островите, големите ресторанти от типа „провинциални ханове“, където сервират печени лавраци или домашна рибена яхния, или омари по американски, силно лъхащи на алкохол, топли безкрайни нощи. Той не можеше вече да заспи, без да взема сънотворни лекарства. Дори често трябваше да сменя лекарствата, за да си осигури необходимия сън. Сутрин главата му тежеше, езикът му се преплиташе.

А Карол изглеждаше щастлива в този курорт. Дори чувствително се беше разхубавила. Загарът подчертаваше изящността на нейната линия и лъскавината на кожата й. Той, напротив, се зачервяваше на слънцето и дебелееше от ресторантската кухня. Но това му беше безразлично. Беше изживял дребните грижи за външността. Нито едно облаче на небето. Прекрасна утрин. Зад гърба на летовниците нестихващ поток от коли към „Кроазет“. Общите плажове навярно гъмжаха от млади безделници. Дори тук, където бе сравнително по-спокойно, се чувствуваше близостта на тълпата. „През юли Кан е невъзможен! — реши той. — Втори път не бих дошъл!“ Карол се надигна на лакът, смъкна презрамките на сутиена си, взе едно шишенце, забито в пясъка до нея, намаза лицето, врата и ръцете си с кафява течност, отправи към Филип мазна усмивка и попита:

— Ти добре ли си?

— Разбира се — каза той.

— Не си ли жаден?

— Не. А ти?

— Искам да се помъча да не пия до обед.

— А, добре!

Тя се излегна отново, затвори очи и пак се превърна в манекен на глупостта и удоволствието. С мигащи клепачи от силното отражение на светлината в морската вода Филип гледаше това тяло с надежда за някакво вълнение, макар и малко. Той виждаше едва забулените гърди, гънката на една обезкосмена мишница, кокалестата закръгленост на ханша и този детски пъп посред този женски корем. И нищо от това не събуждаше неговото желание. Снощи пак в хотелската им стая, когато притискаше Карол в обятията си, той беше почувствувал между тях някакъв зловещ хлад. Да я обладава за него бе жестока, задъхваща се борба срещу натрапчивата мисъл за смъртта. Ще има ли смелостта да опита отново?… Но всъщност и Карол няма да иска! Тя никак нямаше влечение към него, както и той към нея. Като се върна в съпружеския дом, тя се бе подчинила не на зова на сърцето си, а на нуждата да бъде осигурена. В сегашното положение на нещата за нея беше по-изгодно да бъде госпожа Филип Ейглетиер, отколкото госпожа Рихард Раух. Останалото беше комедия или по-точно казано учтивост. Вродено кокетство я подтикваше да съблазнява съпруга си. Това беше част от негласните условия на техния брачен съюз. Рано или късно ще започне отново да го мами. Може би тогава той пак ще започне да харесва това тяло? Не, любопитството му в това отношение беше вече минало. Рихард Раух можеше да се върне пак със сила. Той няма да се кара с него за жена си. Охладняването му към нея беше толкова очевидно, че изведнъж се попита какво му пречи да хукне по някоя друга. А само на този плаж имаше толкова голям избор. Красиви, свежи, лесни, свободни момичета… Карол няма да има нищо против една временна авантюра. Може би дори ще го насърчи за развлечение или за да може самата тя да се чувствува по-свободна.

Той огледа подробно съседките си и призна с горчивина, че този парад от млада плът не го вълнува вече. Нещо се бе променило в него. Смисълът на живота му нямаше женски образ. Почувствува се в близост с някаква значима мисъл. Но не знаеше от кой край да я подхване.

Светлината на слънцето го заслепяваше. Той, който толкова много бе обичал слънцето, сега с изненада откриваше, че го мрази. Тия жълти и отвесни лъчи рушаха цветовете пред очите му и мислите в главата му. Кожата му гореше, зачервяваше се, мокреше се, хоризонтът се разлагаше на трептящи песъчинки от слюда, а дори край него умореният свят се разкъсваше на блокове от безцветна и топла материя, разбъркваше очертанията си, смесваше отблясъците си: стъкла за очила, страници на един илюстрован вестник, бутилки газирана вода… Как Карол можеше да понася този плаж? Край мостика една банда младежи се готвеше да отплува с моторна лодка. Оглушително потегляне, скиор, издърпан над водата, се надигаше, пореше морето, като минаваше вляво и вдясно с елегантни плъзгания. Под чадърите няколко глави се подигнаха мързеливо. В далечината бели платна. Един вестникопродавач се появи с пълни с лоши новини ръце. Краката му се забиваха в пясъка. Никой нищо не купи от него.

„Най-добре е да не знаеш какво става другаде — помисли си Филип. — Дреболиите изяждат същественото“. Тази вечер пак ще трябва да се облича, да излиза. Ще се срещнат с Ашезонови в онзи прекрасен ресторант над Ница, горе в планината, където няма дори електричество и където под светлината на свещи клиентите ядат печено върху жарава и картофи, опечени в пепел. Като се прибере, ще вземе бисмут, после сънотворно, ще се отпусне в леглото си и със злоба, с безсилие ще гледа как Карол с прозрачна нощница снове пред отворения прозорец. Панически страх сви гърлото му. Вярваше, че ще намери покой в Кан, а никъде другаде не беше се чувствувал толкова разстроен, като в този много горещ, претъпкан от хора град на безделници. В Париж поне си имаше работа, чиято дисциплина му помагаше да живее. Тук, освободен от задълженията си, той ден и нощ беше разяждан от зловещ спомен. Карол и Жан-Марк си оспорваха главата му. Не го интересуваше вече това, което си бе възвърнал, а това, което бе загубил, му се виждаше незаменимо. Това беше класически процес. Той нямаше да се предаде. Положително съществуваше някъде лекарство. Но не на този плаж, смазан от слънце, пред това неизменно синьо море.

— Идваш ли да се къпем?

Карол беше станала. Той я гледаше отдолу, без да мръдне, и намери, че горната част на краката й е малко слаба. Никога досега не беше забелязвал този дефект. Дори събрани, бедрата не се докосваха. Сега виждаше само тази дупка, тази смешна кухина, тази слабост на едно тяло, което бе считал за идеално. „Какво ме засяга това?“ — каза си той. Тя тичешком тръгна леко към вълните. Мъже я проследиха с очи. Филип завидя на апетита им и стана.

Допирът със студената вода му бе неприятен. Поплува малко, върна се на брега и се изтегна, мокър и осолен, върху дюшека си. Капчици блестяха по космите на краката му. От небето се сипеше топлина като от пещ. След миг той бе вече сух. Карол продължаваше да плува като парченце месо, люляно от едно дружелюбно море. Ами ако не се върне? Тя стигна до един малък сал, закрепен върху четири боядисани в червено буренца, покачи се на него и се излегна на слънце. Мина моторна лодка, която влачеше изправен върху водата скиор, величествен и бърз, с криле от пяна. Не беше ли същият отпреди малко? Филип си помисли: „Ще трябва да телефонирам в Париж!“ Нямаше никаква причина за това, тъй като се бяха уговорили, че Блондо ще го потърси при първото затруднение. Но изведнъж загуби доверие на всички. Или поне имаше нужда да си каже, че там не могат да се справят без него.

Използувайки отсъствието на Карол, той отиде в бара на плажа и поиска телефонна връзка. Дървената кабина миришеше на корабна боя и на масло против слънчево изгаряне. Прав, по бански гащета, в задушната кабинка, Филип си представи своя помощник напълно облечен, обут, с вратовръзка и този контраст го развесели за миг.

— Всичко върви добре — твърдеше Блондо. — Аз направих проекта за споразумението Мисак-Буле съгласно вашите указания. Ще дойдат да подпишат вдругиден…

— Защо толкова бързо?

— Господин Мисак заминава за Щатите в началото на идущия месец. Той ме помоли да ускоря…

Филип раздразнено цъкна с език. Делото беше от най-сложните. Не можеше да остави подписването на споразумението да стане в негово отсъствие. Това беше въпрос на професионално достойнство. Задължението, което си приписваше, му вля нова сила. Не се мъчеше да мисли, че това става прибързано, а засия от радост.

Слънчев лъч се промъкваше между пролуката на две дъски. Наблизо ехтяха възгласите и смехът на играещите на пинг-понг.

— Слушайте, Блондо — каза той, — работата е много важна… Ще дойда… Да, да… Ще прескоча със самолет… Предпочитам…

Той излезе от кабината успокоен, удовлетворен, извинен, дишащ с пълни гърди. Карол се бе върнала от сала. Изтегнала се на дюшека, тя свали черните си очила, погледа Филип и каза:

— Къде беше?

Той й обясни със загрижен вид, че е принуден да отлети утре за Париж:

— Ще остана два-три дни, не повече, за да уредя тази работа. Неприятно е, но какво да се прави? Необходимо е…

Тя не се възпротиви, сложи отново очилата си и мълчаливо се отдаде пак на властта на слънцето.