Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

III

Потокът от ученици течеше към портала. Подет от течението, Даниел оглеждаше улицата през движещите се глави на другарите си. Жена му идваше често да го чака пред изхода на лицея. В началото приятелите му се смееха глупаво, защото тя беше бременна. Сега те се отнасяха с уважение към нея. И косвено към него. В края на краищата той беше единственият женен мъж в класа. Това му даваше необходимата умствена зрелост, за да разбира добре философията. Урокът на Колере-Дюбрусар за възприемането и въображението мина днес като гръм. Никога преди този час Даниел не си бе давал сметка, че пространството било „преднамерено съотношение на враснал субективизъм“. Всъщност тялото разстилало пространството. Например разстоянието, което го разделяло от улицата, той възприемал съобразно своята физическа потенциалност като разстоянието на битието. Залитна напред, защото Лоран го блъскаше в раменете, обърна се, изруга приятелски и излезе на оживения и шумен булевард „Сен Мишел“.

Велосипеди и веломотори бяха вързани с вериги към дърветата. Дани стоеше малко встрани, свенлива, сдържана, с очертан корем под невзрачен шлифер. Можеше да се предположи, че крие тетрадките си под мантото, както преди. И все пак не, тази изпъкналост не приличаше на никаква друга: съдържателна, обтегната, жива. Той се приближи до нея и я целуна нежно.

— Знаеш ли — каза й той — Колере-Дюбрусар върна домашните. Имам тринадесет и половина. Най-високата бележка беше петнадесет.

— Чудесно! — каза тя. — А Лоран?

— Девет. Не е разработил добре темата. Бях му казал…

Точно в това време Лоран пристигна с приятели. Дани попадна в средата на кръг от философи. Изглеждаха й много млади в сравнение с нейния съпруг и с брат й, които бяха скъсани на матура по елементарна математика и сега повтаряха курса като по-възрастни с една година. Едно русо, лукаво на вид момче я гледаше жадно, сякаш никога не беше виждало бременна жена. Другите непринудено се преструваха, че не забелязват нищо. Размениха няколко остри мнения върху последните филми, които според тях бяха подигравка с изкуството и здравия разум. Изведнъж един едър и груб човек, мустакат и с очила, изникна сред групата: самият господин Колере-Дюбрусар. Той отправи към Дани мил и любопитен поглед. Навярно някой му бе казал, че ученикът Ейглетиер е женен. Даниел се подвоуми една секунда, после каза важно:

— Господине, представям ви моята жена… Дани, господин Колере-Дюбрусар, моят учител по философия…

Господин Колере-Дюбрусар се поклони и пое ръката, която Дани му подаде.

— Щастлив съм — каза той — да се запозная със съпругата на един от моите най-добри ученици. Довиждане, надявам се да се видим пак, госпожо… До утре, господа!

Той си тръгна, като остави след себе си някакъв лъх на куртоазия. Даниел го проследи с очи и каза:

— Той е страшен!

— Да — съгласи се Дани. — Човек не би казал, че е учител. — И после добави: — Ще дойдеш ли с мен? Имам да правя покупки за мама.

Даниел поклати глава отрицателно.

— Какво? Време ли нямаш? — попита тя.

Той я хвана под ръка, отведе я далеч от приятелите си и каза:

— Срещнах Жан-Марк, когато отивах към лицея. Определихме си среща в четири и половина часа в „Суфло“.

— Тогава да те придружа.

— Предпочитам да отида сам.

— Защо?

— Защото съм решил да му говоря за някои неща…

— На тема скарването му с баща ти?

— Да. Пред тебе ще му бъде неудобно да отговаря.

— Грешиш, като се бъркаш в тази история!

— Брат ли съм му или не?

— Ти си наистина мило момче — каза Дани с очи, изпълнени с любовен блясък.

Даниел вдигна рамене с досада. Той не влагаше никаква любезност в желанието си да води разговор с Жан-Марк. За него това беше въпрос на морална чистота, на смелост и на логичност. Тъй като по всяка вероятност разривът между неговия брат и баща му се дължеше на недоразумение, необходимо беше някой с бистър ум, здравомислещ да убеди и единия, и другия, че са направили грешка. И този някой не можеше да бъде друг, освен него, защото срещу тия двама заинтересовани той беше единственият друг мъж в семейството. Откакто преди повече от една седмица Франсоаз му беше разкрила причините, които отдалечаваха Жан-Марк от дома им, той кроеше този план с растяща възбуда.

— Ще се бавиш ли? — попита Дани.

— Откъде мога да знам? Веднага след това ще дойда при тебе вкъщи.

Тя се подчини; винаги беше съгласна за всичко. Рядко качество у жените. Той и не би понасял да бъде иначе. Самият той, мислеше си Даниел, я бе направил такава за няколко месеца съвместен живот.

Когато се разделиха на ъгъла на улицата, той я погледна с необикновена нежност, преди да се заеме изцяло с целта на своята мисия.

Остъклената тераса на „Суфло“ беше претъпкана с хора. Още от прага изглеждаше невъзможно да се придвижи напред, толкова беше непроходимо. Все пак Даниел откри в дъното свободно местенце на една пейка. Седна и си поръча кафе. Жан-Марк още не беше дошъл. Толкова по-добре. Докато чака, ще подреди добре аргументите си. Ако успее, какво облекчение за цялата фамилия! Той се виждаше вече с ореол на победител, когато някаква сянка се появи между него и светлината от улицата. Жан-Марк дръпна един стол, седна с мрачен вид срещу брат си и каза:

— Момче, чай с лимон!

— Виж ти! — каза Даниел. — Чудесна идея! Трябваше и аз да взема чай.

— Е, добре, поръчай си!

— След кафето?

— Ами да!

Сервитьорът донесе два чая. Пиха мълчаливо. Даниел чакаше момента, за да мине в атака. Неочаквано Жан-Марк попита:

— Хайде, кажи какво те мъчи, драги?

Даниел изтръпна изненадан.

— Нищо — каза той. — Всичко върви много добре… Защо?

— Предполагах, че щом искаш да ме видиш, сигурно имаш някакви неприятности…

— Никакви!

Жан-Марк си наля втора чаша чай.

— Толкова по-добре. Дани не е ли с теб?

— Не. Заета е.

— Жалко! Исках да я видя. Кога ще бъде събитието?

— В началото на новата година, предполагам.

— По всичко изглежда, че тя добре понася бременността си.

— Да, в това отношение…

— А ти учението?…

— Върви — измънка Даниел.

Той кипеше: разговорът вървеше във фалшива посока и не знаеше как да го оправи. Всички околни пътища, които му хрумваха, бяха абсурдни. Отказвайки се от хитруване, той каза с ясен тон:

— Жан-Марк, не намираш ли, че е идиотско това скарване между татко и тебе?

Погледът на Жан-Марк стана зъл, остър. Краищата на устата му се извиха в яростна гримаса.

— Кой те накара да се занимаваш с това?

— Никой — измънка Даниел. — Но щом научих…

— Какво си научил?

— Че си проявил… слабост… към Карол…

Дума след дума той чувствуваше как се затваря пътят, който водеше към брат му. Затворен в надменността си, Жан-Марк каза:

— Занимавай се само с твоите работи, драги, и ме остави да оправям моите. Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?

Смазан от неуспеха си, Даниел не отговори. Мислеше си, че брат му ще стане и ще си отиде. Но Жан-Марк му подаде цигара, запали и той, отпусна се и изсумтя:

— Глупаво е, че не си казал на Дани да дойде. Чакам Валери. Те щяха да се запознаят.

Като го слушаше да говори за Валери, Даниел разбра, че е направил грешка, като го е нападнал за Карол. Истински гаф. Но Жан-Марк беше толкова неразбираем, че трудно можеше да бъде в крак с него! Даниел отпи глътка хладен чай — несъмнено това питие не му харесваше, — всмукна от цигарата си и постепенно се успокои. Кой знае дали Валери няма да оправи всичко това като юница, която вкарва в обора разярен бик? Остъклената врата на кафенето му отправи слънчев блясък в очите. Появи се едно момиче, свито в късо палто от еленова кожа, с шотландска шапка с голям пискюл на върха, със зелени ръкавици на ръцете, с бледи устни и със силно гримирани, но отчаяни очи. Даниел позна Валери. Облеклото беше смешно, но тя, като по чудо, не беше. Каза на Даниел добър ден с края на устните си и почти без да го погледне, се отпусна на един стол, като изпъшка:

— Бива ли го тоя чай?

— Да, ако си жадна — каза Жан-Марк.

И той повика келнера, за да направи поръчка. Валери свали шапката си и разтърси косите си, които подскачаха на руси кичури около бялото й лице. Даниел съвсем безпристрастно отсъди, че тя не е красива колкото Дани, но че смелите й маниери биха могли да окажат влияние върху не толкова опитен мъж. Като отпи глътка чай, тя взе с два пръста резенчето лимон, сдъвка го с гримаса и внезапно попита:

— Ами видя ли Жилбер?

— Да — каза Жан-Марк. — Тази сутрин. Всичко се уреди.

— Разбрахте ли се за плащането?

— Не!

Той сияеше.

— Виждаш ли, че имах право — каза тя. — Колко пъти седмично?

— Три. Колко неочаквано. Утре започвам!

И като се обърна към Даниел, Жан-Марк обясни:

— Валери има братовчед на седемнадесет години, Жилбер Грювелие, който повтаря последния клас. Ще му предавам уроци по френски, математика, английски, впрочем всичко…

— Ще можеш ли? — попита Даниел.

— Ще трябва да мога. Ще зубря уроците, преди да отивам при него…

— Как го намираш? — попита Валери.

— Прилича ми на нещастно типче, отгледано в памук от много богати баба и дядо — отвърна Жан-Марк.

— Точно така! — извика Валери. — Никога не съм могла да го понасям. Малък глупак!

Тя остави сдъвканото резенче лимон, взе друго от чинийката на Жан-Марк и смеейки се, го захапа лакомо. Настъпи мълчание.

— Разведени ли са родителите му? — попита Жан-Марк.

— Не. Майка му е загинала при автомобилна катастрофа и баща му повторно се е оженил в Холандия или в Дания, в някоя от тия страни на млечните крави, на протестантството и на добродетелите. Изобщо семейство Грювелие са досадни хора. Моите родители се срещат с тях понякога. Аз — никога. Животът е много кратък. Аз отдавна съм си избрала с какви хора да общувам.

Даниел си каза, че до миналата година той би бил заслепен от такъв блестящ фонтан от думи. Но благодарение на господин Колере-Дюбрусар той се бе научил да търси мисълта, под формата. Така че пред това момиче, което се опиянява от дръзко бръщолевене, се чувствуваше много голям, много силен и много презрителен. Кацнал на върха на философията като върху кула, той размишляваше за света, докато други, като Валери и брат му, живееха из ден в ден, без да знаят нито защо, нито как. Изведнъж Валери като че ли осъзна, че не е сама с Жан-Марк и като се обърна към Даниел, попита:

— А вие как я карате? Жан-Марк ми каза, че живеете при родителите на жена ви. Едва ли е много поносим този домашен интернат с цензор и надзирателка пред вратата на спалнята?

— Даниел за малко да се разсърди, но се овладя. Стори му се, че Спиноза поставя ръка върху рамото му.

— За щастие — каза той — цензорът и надзирателката са достатъчно интелигентни, за да ни оставят на спокойствие.

— Засега! Въздържат се! Ще видите след няколко месеца!

— Няма да се променят. Това е въпрос на характер.

— Значи вие сте едни малки щастливци?

— Може би.

— Ако трябва да живея при родителите си, след като се омъжа, това ще свърши много зле. Обожавам майка си, но мисълта, че тя може да се меси в работите на моето семейство…

Даниел си помисли, че Валери всичко е пресметнала и неслучайно говори по въпросите на брака пред неговия брат. Жан-Марк обаче я гледаше с шеговита усмивка. Беше ли вече омотан? Все пак не трябваше да прави тази глупост! А защо не? Нима Жан-Марк е длъжен да сподели мнението на Даниел, че Валери е „непоносима“. Те винаги са имали различни вкусове.

— А твоето бебе? — каза тя.

— Кое бебе? — измърмори Даниел, потънал все още в размишленията си.

— Вашето! Забравихте ли, че ще ставате баща?

Даниел я слушаше и си мислеше, че несъмнено целта на това момиче в живота е да шокира, да изненадва, да обърква, да дразни. Тя изявяваше личността си чрез противоречието и разбирателството. Дори погледът й беше остър, а гласът й рязък.

— Какво желаете — подзе тя. — Момиче или момче?

— Момче.

— Имате право. Момиче не е хубаво. Плът. Тя иска да роди без болка, предполагам?

— Да.

— Моят чичо, професор Дебуисак, е напълно против. Това е ловка лъжа. Учат, така да се каже, тия нещастнички как да дишат, как да се напъват, правят им истински цирк, а когато дойде моментът, когато те крещят, им казват: „Ама не, съвсем не ви боли!“ Лесно е да се говори така! Вярва ли в това вашата Дани?

— Да — каза Даниел през зъби.

Искаше му се да намери някакъв остър отговор, но нали щеше изведнъж да загуби това, което печелеше от философията. Не можеше повече да търпи, стана.

— Тръгваш ли вече? — попита го Жан-Марк.

— Чакат ме вкъщи — измърмори Даниел.

Излезе на улицата с натъжено сърце.

— Как мина срещата? — попита Дани, като го посрещна в стаята.

Беше седнала на леглото и подреждаше снимки от ваканцията.

— Много добре — каза Даниел. — Но Франсоаз е пресилила по отношение на Карол. Дори ако Жан-Марк е бил много увлечен по нея, всичко е свършено. Той като теле е влюбен във Валери. Бие на очи.

— Тогава защо никога не то виждаме у баща ти?

— Навярно са се спречкали за друго нещо. Или пък на Жан-Марк му е досадно да ходи там и се измъква, под какъвто и да е предлог. Той е странен, да знаеш… Опитах се да му говоря, но нищо не го интересува. Затваря се. Чувствувам, че го отегчавам. Не мога да разменя мисли с него.

Той седна на работната си маса, отвори тетрадките си и попита през рамо:

— Лоран прибра ли се?

— Да, в стаята си е. Какво имате за утре?

— Нищо особено. Ще позубря философията си, после ще прегледам малко химията…

Една плоча свиреше под сурдинка: някаква тъжна любовна песен на италиански се съпоставяше с една друга, отривиста и яростна, на английски. Ефектът беше изумителен — нежно печален и избухлив. Дани поиска да спре електрическия грамофон.

— Не, остави! — каза Даниел. — Обичам такива…

Той клатеше глава и погледът му шареше по изписаните с неговия почерк страници. „Въображението се нуждае от силно психическо чувство, за да влезе в действие… Когато гледам снимката на някой приятел, вярвам, че тя предизвиква у мене някаква представа, всъщност аз давам някакво значение (познато лице, общ спомен, преживяно чувство) на плоската и мъртва снимка“. Той вдигна очи от тетрадката си и погледна Дани, която подреждаше „психическите поводи“ в един албум. Не беше ли прекрасно да можеш така да анализираш и да обясняваш и най-малките жестове на любимото същество? Розовата стая потъваше в полумрака. На една етажерка се мъдреха старите кукли на Дани. Над нея неговите учебници. Шум от водопроводна тръба разтърси стената.

Шарл Совело се беше прибрал и миеше ръцете си. От няколко дни той беше загрижен. Директор на службата по проучване към ФИСАК, той беше едновременно и технически съветник на една малка фирма, специализирана по домакинските инсталации. Обаче тази фирма беше пред прага на ликвидацията. Ако това станеше, той щеше да се лиши от един доста чувствителен страничен доход и семейният бюджет щеше да бъде нарушен. Беше говорил за това често на масата. Даниел страдаше, че му е в тежест. Би желал да участвува в домашните разходи. Но как? Баща му, верен на принципите си, не му даваше нищо. Даниел си припомни неговите думи: „Предупредих те. Ти пожела да се ожениш против волята ми. Е, добре, оправяй се с тези, които те тласнаха към тази глупост!“ Понякога той имаше чувството, че баща му не само не го обича, но и не проявява никакъв интерес към него, че колкото по-рядко вижда децата си, толкова е по-щастлив, че всичко, което му припомня за семейството, го дразни и безпокои. Защо Карол и той никога не канеха родителите на Дани? Нещо повече: когато ония ги канеха на вечеря, те винаги намираха повод да не отидат. Би могло да се помисли, че смятаха семейство Совело недостойно да общува с тях. Даниел беше сигурен, че неговият тъст и тъща са засегнати. Те не заслужаваха това… Дани стана, намести албума в чекмеджето на тоалетната си масичка, покрита с бродирана покривка, и излезе от стаята. Навярно отиваше при майка си. Те двете често разговаряха насаме с часове. Даниел се питаше какво ли си говорят за него. Безспорно бе, че беше приет от цялото семейство. Шарл и Мариан Совело се отнасяха с него като със свой син. Да можеше само да печели пари! Започна да мечтае как се бори, успява и благоденствува. Някъде в Брега на слоновата кост. Към Бондуку. С Дани. В едно горско стопанство. Предани работници негри. Дълги пътувания с джипка по неравните пътища в тресавищата. Величествено поваляне на дървета с пращене на счупени клони, уморено завръщане вкъщи, вечеря на терасата насаме с жена си при светлината на лампа с рефлектор, бавно изпушване на цигарата, докато виковете на нощните птици се разнасят в дълбочините на джунглата… Внимание! Той „фантазираше“, както когато беше дете. Характерен тип на въображение според Декарт: преживяване на чувства извън реалния свят. Позитивизъм на основата на небитието. Прекрасна формула. Да се поднася в едно домашно. Пари! Каква натрапчива, омърсяваща, унижаваща мисъл! Невъзможно е да се избегне. Най-вече, когато човек е женен. Дори един тип като Козлов трябва от време на време да преброява парите си. Вратата се отвори, влезе Лоран със загрижено лице и измърмори:

— Ще дойдеш ли да гледаме телевизия?

— Не съм още преговорил философията.

— Няма да ни изпитва утре, така каза…

Даниел се изкуши. Холът беше празен. Седнаха на двата най-хубави фотьойла, точно срещу екрана, и запалиха цигари. Пред очите им се занизаха картини от едно блудкаво модно женско ревю.

— Жалка работа — изръмжа Лоран. — Безумно жалка!

— Да угасим? — предложи Даниел.

— Не, искам да видя докъде ще стигне тази гадост!

Обикновено тих по характер, от уроците по философия Лоран бе станал избухлив и критичен. Систематическото отрицание считаше вече за някакъв израз на интелигентност и както казваше самият той, „стил на живота“. Обаче Даниел, макар че беше по-добър ученик от него, приемаше понякога да прави компромиси.

— Телевизията е изкуство за масите — каза Даниел. — Ти не можеш да изискваш за себе си това, което не се харесва на другите. В противен случай ще бъдеш антисоциален…

Дълго спориха върху жестоката алтернатива изкуството да се свежда до равнището на масите или да се обезкуражава масата, като й се предлага изкуство, което тя не е способна да възприеме. В това време в хола влязоха Дани и родителите й, а прислужничката съобщи, че вечерята е сервирана.

Даниел обичаше да бъде на маса със семейството. Но Шарл Совело гледаше тъжно. Очевидно неговото положение му създаваше грижи. По-храбра или пък защото не беше добре осведомена, Мариан Совело разказваше с комично възмущение за своята разпра с един шофьор на такси, който отказал да й върне рестото от сто франка, защото банкнотата, която му дала, била залепена с хартийка.

— Напразно му обяснявах, че банкнотата ми е редовна, той ми отговаряше с идиотски тон: „Поставете се на моето място!“

— Имал е право — отсече Лоран. — Главният недостатък на буржоата е, че не знаят да се поставят на мястото на другите!

Това изказване учуди всички. Несъмнено Лоран търсеше повод, за да разпали един от тия социалнополитически спорове, по които безумно се увличаше, защото си въобразяваше, че по такъв начин се изявява пред близките си.

— Нима самият ти не си буржоа? — попита баща му иронично.

— Не.

— Чудно откритие! Средата, в която живееш, образованието, което си получил…

— Не съм ги избирал — тази среда и това образование!

— Не. Но ги използуваш.

— Какво от това? — каза Лоран. — Мога да ги използувам и да не ги одобрявам.

Той ликуваше; беше постигнал това, което желаеше още от началото на вечерята: словесната битка беше започнала.

— Не е много хубаво твоето поведение! — каза Шарл Совело.

— Какво друго искаш да правим на нашата възраст? Вие ни забранявате да действуваме; но не можете да ни забраните да съдим!

— Да съдите кого? Да съдите какво?

— Света! — каза Лоран важно. — Света такъв, какъвто сте го направили.

Даниел намираше, че шуреят му я кара „малко силно“ и се страхуваше да не разгори спора, като се намеси. Прислужничката смени чиниите и поднесе топла шунка с пюре от спанак. Шарл Совело се усмихваше.

— Изобщо ти обвиняваш нас, родителите, че не сме достатъчно добре изравнили пътя пред тебе.

— Точно така — каза Лоран. — Вие сте мислили само за себе си при устройването на обществото. И сега продължавате. Младите тъпчат на едно място, докато вие заемате най-хубавите места.

— Винаги е било така!

— Да, но преди младите не са били толкова много.

— И не толкова нетърпеливи да постигнат целта.

— По принуда.

— Ами ако утре ние напуснем — каза Шарл Совело, — какво ще предприемете вие?

— Ще пометем всичко, ще започнем от нула с млади хора.

— Твоите млади хора ще се изправят пред същите проблеми като нас.

— Те ще ги решат по друг начин!

Тук Даниел още не можеше да обвини Лоран. Струваше му се неопровержимо, че младежта има нови права и че ускоряването на прогреса във всички области трябва да предизвика преждевременното отстраняване на по-възрастните.

— Светът еволюира много бързо — каза той.

— Отношенията между родители и деца не могат да бъдат такива, каквито са били. Не трябва да има сляпа власт от едната страна. Но привързаността си остава.

— Нима това е истина?! — измърмори Шарл Совело.

— Какво? Съмняваш ли се? — извика жена му. — Това е върхът на всичко! Понеже си имаш неприятности, всичко ти се вижда черно.

Както винаги, тя вземаше страната на младите.

След плодовете всички минаха в салона. Съзнал, че е прекалил, Лоран започна с баща си безобиден разговор за предимствата на различните методи на цветната телевизия. Шарл Совело изложи мнението си с монотонен глас. Изслушаха го с интерес. Но без съмнение той беше станал жертва на това неочаквано примирение. Оттегли се по-рано, отколкото обикновено. Жена му го последва.

Лоран включи телевизора. Попаднаха по средата на един сантиментален филм отпреди войната. Отначало им се видя забавна смешната женска мода. После намериха за непоносими баналните диалози, олизаните пейзажи, шумната и сладникава музика.

— А къде е татко, който казваше, че е запазил толкова хубав спомен от този филм! — извика Дани.

— Всичко е относително — каза Лоран. — Навремето си този филм е изглеждал хубав, защото не е имало нищо по-хубаво, което да му се противопостави. Но киното е отишло толкова напред оттогава!

Той загаси апарата.

— Ти прекали с баща си преди малко! — каза Даниел.

— О, да! — извика Дани. — Исках точно това да ти кажа!

— Може би — отвърна Лоран, — но трябваше така да стане! Разбираш ли, много е мил татко, само че все още се случва от време на време да мисли, че живее през 1938. Той все забравя, че хората от неговото поколение загубиха войната през 40-а година, че те именно изобретиха атомната бомба, че не могат да се справят с войната и да установят мира в Азия и Африка, че оставят цели народи да умират от глад, че изразходват луди бюджети за ядрени фишеци, вместо да строят жилища и аутостради. Ако сме затруднени, това е тяхна грешка! Това татко не може да отрече! Един разговор от този род ще освежи мозъка му, ще го върне в действителността!

— Беше толкова тъжен!

— Утре ще е преглътнал всичко и ще се чувствува морално по-добре. Не си ли жаден?

— Ти си дивак! — каза Дани.

И тя изтича в кухнята да вземе три кока-коли. Пиха от шишетата. Разположил се удобно във фотьойла, загледан в стената, където бяха окачени ловни картини, Даниел се мъчеше да си представи, че е важна личност. Но все тази мисъл, че живее у родителите на жена си, че беше само на деветнадесет години и че още не печели нищо, му пречеше да скочи по-високо в мечтите си. След малко Дани се оплака, че е изморена, и отиде да си легне. Даниел и Лоран отново запушиха мълчаливо един срещу друг. Продължаваха да стоят така от безделие. Вяли мисли ги обземаха, без да оставят следи. Най-сетне и Даниел се прибра в стаята. Намери Дани да излиза от банята. Под леката материя на нощницата тя изглеждаше по-дебела. Възможно ли беше един ден да стане така стройна, както беше като момиче? Тя изстена:

— Ужасно! Не смея да се погледна в огледалото!

Беше отчаян колкото нея, но от съжаление възрази:

— Ти си луда!… Та ти… си прекрасна така!… А пък… а пък скоро няма и да мислиш за това!…

По очите й имаше сълзи. Прегърна я. Като я притискаше предпазливо към гърдите си, той я чувствуваше дребничка горе, дребничка долу и издута по средата. Беше неудобно. Напрягаше сили, шепнеше:

— Моя Дани! Моя Дани!

Тя му подаде устните си. Дъхаше на паста за зъби. Изведнъж тя се хвърли в леглото и дръпна завивките чак до брадичката си. Той се вмъкна при нея и я притисна към себе си. Тя се помъчи леко да се освободи. Лоран заемаше съседната стая. Чуваха го как се движи.

— Моя Дани! — шепнеше Даниел. — Обичам те.

— Да, но не говори!

— Защо?

— Лоран!…

— Ах, да!

Скриха глави под завивката. В тази платнена пещера телата им се притискаха, устните им жадно се търсеха. Любиха се мълчаливо. Веднага след това тя заспа. Той остана буден с ръце под главата. Блуждаейки в мрака, мислеше за детето, което щеше да се роди, за Спиноза, за Кант, за Бергсон, за своя зрелостен изпит, за бъдещето на своето семейство, за професията, която ще упражнява по-късно, и тази смесица от мисли се изразяваше в една многолика тревога. И тъй като не можеше да заспи, той реши да преговори наум пасажи от учебника си.