Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XVI

Поблазнени от хубавото време, повечето от поканените бяха излезли от къщата и бяха се пръснали из парка. Сред дърветата под просторни шатри на бели и кафяви райета имаше три бюфета. На лехите с цъфнали цветя съответствуваха тук-там букети от пъстри цветя, поставени в каменни вази. На фона на тъмнозелените морави кръжаха светлите тоалети на жените, блестящи и волни като платноходки при състезания. Франсоаз и Никола̀ се насочиха към най-важната група, откъдето се носеха буйни гласове и смях. Жан-Марк и Валери бяха в центъра на сборището. Още от пръв поглед Франсоаз разбра, че брат й се държи престорено весело и светски любезно, което я натъжи. Напротив, Валери изглеждаше съвсем непринудена в своята роля. Нищо в нейната физиономия не показваше, че младото момиче е развълнувано от щастие и гордо, че може да покаже това на хората. Очевидно за нея същественото бе да даде прием на приятелите си и се държеше така, сякаш не ги бе канила на годежа си. „Каква липса на скромност!“ — помисли си Франсоаз. Като я целуваше, тя и прошепна на ухото:

— Поздравявам те, Валери! Радвам се и за двама ви!

Но Валери си даде вид, че не е чула. Навярно считаше думите на Франсоаз за неуместни. Тя подаде ръка на Никола̀. Той каза, като посочи градината с широк жест:

— Каква природа!

— Да — каза Валери, — имаме шанс; службата за времето е с нас!

И като извърна очи от Никола̀, тя извика:

— О, Нанси, дарлинг! Много мило, че дойде!…

Беше облечена в сиво-зелена рокля, много строга, с обърната яка и на колана с букет от бели и черни цветя. Този полутраурен тоалет, доста странен за случая, показваше постоянното й желание да смайва хората. Франсоаз се приближи до Жан-Марк. Той я притисна в обятията си, отвлече я встрани и попита:

— Александър не е ли с тебе?

— Не — каза тя с огорчение.

— Върна ли се от пътуването?

— Не още.

— Мислех, че го очакваше за миналия понеделник!

— Писа ми, че навярно ще бъде задържан още известно време…

— Кога се връща?

— След четири-пет дни навярно…

Тя искаше той да спре разпитването. Още малко доведена до крайност, щеше да му признае, че все още няма известие от Александър, че напразно го очаква и че умира от тревога. Повече от три седмици, откакто бе заминал! Тя дори нямаше адреса му в Москва. Ако и утре не получи писмо от него, ще отиде в издателство „Шевалие-Виняр“, за да се осведоми. Там трябваше да знаят къде е, какво прави, кога мисли да се завърне в Париж… Спомни си за сватбата на Даниел през миналата година. Александър беше отказал да присъствува и изведнъж, когато никой не го очакваше, се бе появил в салона. Няма ли да го види днес да изскочи внезапно в края на алеята? Една абсурдна надежда я накара да обърне глава: господин Дьо Шарнерай, придружен от гости, се приближаваше към своя бъдещ зет. Жан-Марк направи три крачки към тях. Франсоаз остана назад. Тя започна да наблюдава как брат й води разговор с господа на възраст и с тежест. След като се бе лутал насам-натам, щеше най-сетне да стъпи на твърда земя: семейство, положение, подкрепа от всички страни… За какво повече можеше да мечтае? Трябваше да бъде много силен, за да търси щастието по обикновените пътища. Мнозина от тези, които презират материалното благосъстояние, издигат идеала за бедността само за да оправдаят мързела и неспособността си! А самата тя, която си бе въобразявала, че скъсва със средата си и навиците си, беше ли наистина доволна, че е обърнала гръб на всичко това? Снощи беше говорила по телефона с Маду за годежа на Жан-Марк. И двете бяха на едно мнение за изгодите от този разумен завършек. Тогава защо днес се натъжи толкова много при мисълта за предстоящия брак на своя брат? Защо изпитваше неясно смущение, като го гледаше в тоя вид на млад шеф, готов да поеме смяната на тези старци пред него? Откъслечни думи стигнаха до ушите й:

— Какво смятате да правите след аспирантурата?… Да, с основание се отказвате от адвокатската професия!… Много главоболия… Въпрос на характер… Вълнуваща…

Тя съжали, че Маду си е в Тюке поради ангина. Този пресипнал глас по телефона: „Много глупаво! Ще дойда следващата седмица… Ще го целунеш от мен!“ Какво ли щяха да си кажат, ако Маду беше на приема! Наистина в този случай щеше да е необходимо да й говори за пътуването на Александър. Невъзможно е да я измамиш, тая леля Маду! Тя щеше да направи всичко, за да разбере защо е загрижена, защо е измъчена, защо е наскърбена племенницата й. Франсоаз обаче искаше да запази тайната си. От гордост, от скромност, от учтивост.

— Ще дойдеш ли да пием нещо? — попита Никола̀.

Той я заведе до най-близкия до тях бюфет и поръча чаша шампанско за нея и уиски за себе си. Петна от слънце и от сенки мърдаха по раменете на гостите. От време на време някои, познали се, се поздравяваха отдалеч, викаха си с пълна уста: „Добър ден! Как сте?“ И усмивките изчезваха с дъвченето. Купчините сандвичи и дребни сладки в чиниите намаляваха. Стреснаха се, като забелязаха госпожа Дьо Шарнерай, която с разсеян и чаровен вид обикаляше поканените. Господин Дьо Шарнерай я настигна. Франсоаз от учтивост размени с тях няколко думи.

— В Париж нямаше да бъде така! — каза госпожа Дьо Шарнерай. — Но тук всичко стана набързо! Ако валеше, какъв провал!

Грабната от група приятели, тя изчезна, а думите й увиснаха във въздуха.

— Хайде да видим другия бюфет! — предложи Никола̀. — Тук има само старци!

Даниел и Дани им препречиха пътя.

— Търсихме ви навсякъде!

— Току-що дойдохме — каза Никола̀. — Величествено е, нали?

— Да — каза Даниел, — но ме е яд, че татко не е тук!

— Той не дойде и на твоята сватба! — каза Франсоаз. — Мислиш ли, че се вълнува от годежа на Жан-Марк, когато не иска да го види вкъщи?

— Това е така! Пък тук са мама и Ив!…

— Къде са?

— Към къщата, ей там…

— Ще отидем ли при тях?

— Имаме време, нали? — каза Никола̀. — Толкова съм жаден!

И той ги повлече към втория бюфет, където се бе струпала още по-гъста тълпа. Докато се промъкваха към масата, Жан-Марк ги хвана.

— О! — извика той. — Оставих Валери с една банда досадници. Тя е по-смела от мен. Какво ще вземете? Обръщам ви внимание, че шампанското е екстра качество. Моят бъдещ тъст е личен приятел с производителя.

Всички избраха шампанско, с изключение на Никола̀, който искаше да „продължи“ с уиски. Франсоаз вдигна чашата си, като се вгледа внимателно в Жан-Марк. Той се усмихна със смутен вид, сякаш искаше да я помоли да го извини заради шанса му. Тя имаше впечатлението, че той несъзнателно се отдалечава от нея, че заднишком навлиза в един богат, снобски и повърхностен свят, в който тя никога нямаше да може да го настигне.

— А за мен? Нищо ли не ми предлагаш? — попита Валери.

Никой не беше забелязал идването й. Тя повдигаше дребно, остро и предвзето лице на върха на един врат, по-дълъг от обикновено.

— Между другото телефонирах на предприемача тази сутрин — започна тя. — Закле ми се, че апартаментът ще бъде готов в края на юни!

— Толкова по-добре, толкова по-добре — измърмори Жан-Марк.

— Къде ще живеете? — попита Франсоаз.

— На авеню „Буго“ — отвърна Валери. — Баща ми се погрижи да ни намери забележителен апартамент, на последния етаж, с тераса. Всъщност ние няма да бъдем далеч от тебе! Жан-Марк ми каза, че ти очарователно си подредила жилището си.

Смутена, Франсоаз погледна брат си, после Валери и каза:

— Задоволихме се само с боядисването на стените. Съвсем е просто!

— У мен също ще бъде съвсем просто — каза Валери. — Една част, взета хоризонтално…

Дани я слушаше със зяпнала уста. Даниел загрижено гледаше жена си, сякаш се страхуваше да не се зарази от тази грандомания.

— Много бих желала да видя как е у тебе — подзе Валери.

— Щом се върне Александър, ще поканим някои приятели — каза живо Франсоаз.

И тя наведнъж изпи чашата си до дъно. Хиляди иглички боднаха езика й. Страните й пламнаха. Струваше й се, че цял свят наднича в сърцето й и я съжалява. Но Валери вече се отдалечаваше от нея и радостно крещеше:

— Зизи, Мари-Елен!

Тя страстно целуна две подобия на клоуни с обезцветени коси и твърди метални мигли. Приятелки от училището или от някоя лятна ваканция, после изчезнали от погледа и сега отново намерени за добро! Няма вече да се разделят — кълнат се. Като им представяше Жан-Марк, Валери избягна да поясни: „Моят годеник“ което още веднъж раздразни Франсоаз. Говореха с най-висок тон. Зизи и Мари-Елен бяха гледали всичко — пиеси, филми, балети, художествени изложби, модни ревюта, преди още да бъдат показани на широката публика. Дори Валери беше изостанала в сравнение с тия изследователки на парижкото изкуство. Обаче на Никола̀ те не направиха никакво впечатление и той често им възразяваше. Изумена, Франсоаз го чуваше да говори за знаменити актьори, като споменаваше имената им, и да критикува някаква комедия, за която тъкмо бе чел рецензия във вестника. Морскосиният костюм, с който бе облечен, бе собственост на негов приятел от курса, който му го беше дал за днес. Ботите му с катарами имаха нужда от нови подметки. Но всичко това не му пречеше да бъде в отлично настроение и вдигнал чаша, да казва:

— Не съм съгласен… Постановката на Жозеф Бинден убива текста… Това е германската тенденция.

„Дърдори какаото му скимне!“ — помисли Франсоаз. Изведнъж тя видя, че погледът на Жан-Марк се откъсва от групата, издига се над главите на другите и посреща някого.

— Прощавайте! — каза Зизи. — В първите си постановки Жозеф Бинден може би… Но тук… Впрочем гледахте ли „Умиращият Ираклис“1?

— Да — каза Никола̀ самоуверено.

— И поддържате мнението си?

— Поддържам го.

— В такъв случай не ви разбирам.

— Я! Жилбер! — извика Валери. — Не си подранил много, драги мой!

Жилбер, със спокойно лице и шаблонна усмивка, стисна ръцете около себе си и взе чаша. Франсоаз, която крадешком го наблюдаваше, намери, че изглежда разстроен и нещастен.

— Значи какво стана с колата? — попита Жан-Марк.

— Всичко е наред — каза Жилбер. — Имам я от тази сутрин.

— С нея ли дойде?

Той вдигна рамене.

— Знаеш, че е невъзможно, тъй като ме скъсаха на изпита. Не, оставих я в гаража.

— Бих желал да я видя все пак!

— Лесна работа.

— Хубава ли е?

— Да, доста.

— Утре, искаш ли? Или по-добре вдругиден… Ще ти се обадя по телефона.

— Точно така.

— Каква марка е? — попита Никола̀, като остави двете жени, за да се впусне в механиката.

— Едно емге.

— Ах, това е мълния! Четири скорости, от които три синхронни? Сто и седемдесет в час?…

— Така казват.

Гръмогласен смях, силен като военен сигнал, ги прекъсна: госпожа Дьо Шарнерай идваше към групата заедно с една възрастна двойка, която Франсоаз не познаваше. Прегръдки и порой от комплименти бяха бабата и дядото на Жилбер. Нов прилив от гости увеличи групата около Валери. Уморена от люлеенето на усмихнати лица, Франсоаз се отдалечи от бюфета. Жан-Марк и Жилбер също се отделиха и се спряха на няколко крачки от нея, близо до голяма каменна ваза с цветя.

— Е, хайде, честито! — каза Жилбер. — Пожелавам ти много щастие. Довиждане, драги мой.

— Тръгваш ли си вече? — попита Жан-Марк.

— Какво да правя тук?

— Знам ли… Като другите…

— Аз не съм като другите — каза Жилбер, като заби упорит поглед в очите на Жан-Марк.

И си тръгна с нервни крачки, като избягваше групите от гости, пръснати по алеята. Дълго време Жан-Марк го следва о очи. После, забелязал, че Франсоаз е наблюдавала сцената, той се приближи до нея и каза:

— Все още е ядосан, че са го скъсали на изпита за шофьорска книжка! Искаш ли още една чаша?

— Не, благодаря.

— Нищо не пиеш, нищо не ядеш…

Говореше с отегчение само за да убива времето. Тя помисли за пясък, изтичащ в дупка.

— Щастлив ли си наистина, Жан-Марк? — попита неочаквано Франсоаз.

Той се разсмя.

— Нима нямам такъв вид?

— Имаш, имаш…

След кратко мълчание Жан-Марк каза:

— Прощавай, дойде господин Дюпуй… Той е съдружник на моя бъдещ тъст…

И се втурна любезно към един дебел, плешив господин, декориран със знака на Почетния легион. Впрочем тук всички мъже на възраст носеха лента или розетка. Като примигваше, Франсоаз имаше чувството, че гледа някаква морзова азбука. Точка, тире, точка, точка, тире… Какво означаваше това телеграфно съобщение в червено по реверите на саката? Тя се усмихна на това хрумване. Птици изцвърчаха над нея, после се умълчаха, изплашени от човешката глъчка. Лаборатории за фармацевтически произведения „Шарнерай-Дюпуй“: цяло благосъстояние в капки, таблетки, супозиториуми. Ако беше тук, Александър щеше да се надсмее!

— Добър ден, моя Франсет!

Франсоаз изтръпна и със свито сърце видя към нея да идва майка й, облечена младежки както винаги, развявайки полата си на всяка крачка по алеята.

— Къде е Жан-Марк?

— Беше тук преди малко — отговори Франсоаз.

— Едва можах да го видя. А годеничката му?

„Годеничката“ също беше изчезнала. Хващайки дъщеря си за ръка, Люси я повлече към една пейка, седна с нея и прошепна:

— Кажи ми, нали е безумие това, което става с баща ти?

— Кое?

— Изглежда, че ще се развежда!

— Да.

— Тя ли си отива или той?

— Тя.

— Бедният Филип! — въздъхна Люси с двусмислена гримаса. — Няма шанс! Заради мен ли не е дошъл?

Франсоаз предпочете да излъже:

— Не, мамо, той е на път по работа.

— Пак ли? А ти, твоето семейство?

— Всичко е в ред.

— Не идвате често да ни видите!

— Александър е толкова зает! Като се върне от Съветския съюз…

Люси наведе напред силно гримираното си лице, отправи й нежен, съучастнически поглед и прошепнат.

— А освен това… Няма ли нещо… нещо в перспектива?

— Не, мамо.

— Александър ли не иска или ти се двоумиш?

— Ние… ние двамата — каза Франсоаз, като се изчерви.

— Ех, грешите! — каза Люси. — Сама детето може да създаде хармония в семейството. Виж мене и Ивон…

— Александър не е Ивон!

— Всички мъже си приличат в някои отношения. Рядко са тия, които се женят, за да станат бащи. Дълг е на нас, жените, да им вдъхнем желание да имат дете…

Тази лекция за брачната кухня дразнеше Франсоаз. Рецепти на добри съпруги за надхитряне на мъжа и привързването му към семейното огнище. Тя никога не ще бъде от тези, които се преструват пред господаря и заговорничат зад гърба му. Дали защото майка й я засегна по най-чувствителния въпрос, та лицето й така пламна, сърцето й толкова я заболя? Никой нямаше право да се меси в интимния й живот! Разтреперана от гняв, тя едва се сдържаше и чувствуваше как сълзите напират в очите й.

— Казвам това, скъпа моя, за твое добро… Ненормално е, че… Знам, ти си много млада… Но това не пречи…

Франсоаз се пренесе няколко месеца назад, когато майка й, обезобразена от плач, й беше доверила, че Ивон я изоставя и че тя скоро щяла да остане само с „малката си“. Очевидно сърдечните бури не дамгосваха жените. Какво здраве у тези нежни същества! Тая същата, която завчера беше отчаяна и просеше съвети, даваше днес уроци по щастие на младите съпружески двойки.

Облаци забулиха слънцето. Вятър разклати листата на дърветата. Платното на шатрите със зелени и бели райета се изду. Изведнъж стана студено.

— Не се безпокойте! Няма да има дъжд! — тръбеше госпожа Дьо Шарнерай.

Обаче жените вече бързаха със ситни колебливи крачки към голямата бяла къща със силно наклонен керемиден покрив. Люси стана с тръпнещи рамене.

— По-добре ще бъде вътре! Идваш ли?

— След малко, мамо — отвърна Франсоаз.

Люси тръгна и по пътя се лепна за Даниел и Дани.

— А малката Кристин как е? Имам слабост към нея, знаете ли?

Отървала се от майка си, Франсоаз задиша дълбоко. Един сервитьор с поднос в ръце се поклони пред нея. Машинално тя взе чаша шампанско. Внезапно сред групите, които се разпръскваха, забеляза едно познато лице: Дидие Копелен. Той гледаше към нея като към спасителен пояс. Тя му се усмихна отдалеч. Миг след това той беше до нея.

— Ах, колко ми е приятно, че ви виждам — каза той.

— Знаете ли, аз не познавам почти никого тук!

— Аз също! — отговори Франсоаз.

— Все пак…

— Уверявам ви… Срещу двама приятели на Жан-Марк има тридесет на семейство Шарнерай.

Той я разглеждаше замислен през очилата си и каза:

— Това несъответствие дразни ли ви?

— Съвсем не! Само констатирам…

— И съжалявате?

— Не, разбира се!

— А пък аз имам смелостта да кажа, че съм малко натъжен.

— Защо?

— Оженен приятел — загубен приятел.

— Но не и Жан-Марк!

— Най-вече Жан-Марк! Той е прекрасен, но толкова чувствителен! Впрочем и вас вече не ви виждам, откакто се омъжихте!

— Защото съм чувствителна?

— Или защото сте щастлива!

Той странно се усмихваше със своето валчесто и честно лице с твърде високо чело, над което косите бяха бухнали в безредие. Тя го намери несръчен, симпатичен и не толкова дискретен. Никола̀ минаваше с дебнещо лице по алеята. Тя му направи знак.

— Какво правиш съвсем сам? Ела!

— Всички тези хора — каза Никола̀, като се приближи — имат странен вид! Наблюдавам ги и до гуша ми дойде! Като че ли съм на театър.

Капка вода се разби по ръката на Франсоаз. Друга падна в шампанското.

— Сега вече и потоп! — каза Никола̀.

Тя постави чашата си върху пейката. Дъждът се изсипа изведнъж от небето. Сребристи отблясъци заиграха по моравата. Чакълът по алеята затрака. Сервитьорите покриха бюфета. Франсоаз, Никола̀ и Дидие тичешком се отправиха към външното кръгло каменно стълбище, което се извиваше отсреща между двата плета от кучи дрян. От четирите края на парка излизаха прегърбени гости. Всички — измокрени, задъхани и засмени, се събраха отново в големия салон. Тук вече не можеше и да става въпрос за движение. Притиснати като на танцова площадка, хората си говореха, долепени един до друг. Скоро под тавана със златиста украса шумът от гласовете стана оглушителен.

Дидие беше изчезнал сред тълпата. Франсоаз го потърси с очи, не го намери и се обърна към Никола̀, който оправяше възела на връзката си пред едно старинно огледало.

— Краткотраен проливен дъжд! — заяви госпожа Дьо Шарнерай.

Противно на тази утешителна прогноза някои хора се подготвяха да си отиват.

— Тръгваме ли си? — предложи Франсоаз.

— Да — каза Никола̀. — Имам курс тази вечер, в осем часа. Ще ме придружиш ли?

Тя никога не бе присъствувала на лекциите на Клебер Бодри. От друга страна, перспективата да остане сама в големия апартамент пред пишещата си машина изведнъж й се видя много тягостна.

— Искам — каза тя.

Никола̀ си беше записал разписанието на влаковете за връщане. Докато той преглеждаше бележника си, Люси и Ив Мерсие изскочиха през една просека в стената от гости. И те също си тръгваха заради малката Анжелик, която не можели да оставят сама вечер. Ако някой искал да се възползва от колата… Франсоаз и Никола̀ приеха. Но трябваше да изминат цели десет минути, докато намерят в тълпата госпожа и господин Дьо Шарнерай, Валери и Жан-Марк и да се сбогуват с тях.

— Глупаво е! Ще има малка вечеря след това за близките. Трябваше да останете!

Въпреки умолителния поглед на Жан-Марк Франсоаз не склони.

Обаче в колата тя съжали, че не бяха взели влака. Ив Мерсие караше реното си като при надбягване, натискаше нахално клаксона зад по-мощни коли, за да му направят път, задминаваше ги мъчително, като едва не се докосваше до тях, сменяше много бързо скоростите, не намаляваше на завоите. Седнала до него, Люси бърбореше с писклив глас:

— Виж го пък тоя, не иска да отстъпи! Пълзи, а пък е вляво! Сега ускорява, защото и ти ускоряваш. Тук проличават характерите на хората! Можеш да го надминеш! Давай, давай!

И след като задминаваха, тя се обръщаше, за да отправи презрителен поглед към изостаналия шофьор. Свила се на задната седалка, Франсоаз се измъчваше от една смесица от срам и страх. Струваше и се, че в съжителството си с Ив Мерсие майка й от година на година ставаше по-проста и по-глупава. Тя плъзна поглед към Никола̀: той наблюдаваше пътя безучастен към това, което се говореше около него. Дъждът шибаше стъклата. Чистачките работеха в такт по наводненото предно стъкло.

— Ето че — въздъхна Люси — и последното ми дете ще се ожени!

— Ти забравяш Анжелик, мамо — каза Франсоаз строго.

И веднага се разкая за грубостта си. Обаче Люси не бе разбрала намека.

— Истина е! — отвърна тя. — Остава ми това бедно дете! Но при скоростта, с която живеят младите, няма ли да се омъжи на петнадесет години за някой четиринадесетгодишен колежанин?

— Не се тревожи — каза Ив Мерсие. — На мене не ми минават такива!

— Да, да! На думи ти си много силен. Но се размекваш, щом тя ти се усмихне. Внимавай, един луд иска да те задмине!

Ив Мерсие ускори, мина по средата на пътя и каза:

— Ще има да почака! Като другите!

Той се смееше, без да трепнат раменете и главата му.

— Във всеки случай аз съм много щастлива за моя Жан-Марк — подзе Люси. — Валери е очарователна, госпожа и господин Дьо Шарнерай изглеждат много добре разположени. И каква хубава къща. Да имаш такова нещо на някакви си четиридесет километра от Париж — това е мечтата на всички жени!…

„Изглежда, че аз не съм жена!“ — помисли си Франсоаз, като стискаше ръце върху коленете си. Дъждът отслабна. Сиви къщи изплуваха сред изпаренията. Един мръсен, мокър и криволичещ Париж погълна потока от коли.

— Къде да ви оставя? — попита Ив Мерсие.

Добре че студиото на Клебер Бодри се намираше близо до площад „Периер“, така че Франсоаз, много уморена вече, каза да спре при Порт де ла Шапел. Тя предпочиташе да вземат метрото, отколкото още да слуша брътвежа на майка си. Застанала права с Никола̀ в края на тротоара, тя гледаше как колата се отдалечава като ураган.

— Не така си представях майка ти — каза Никола̀. — Ти никак не приличаш на нея!

Замълча малко и добави сериозно:

— Освен това вторият ти баща кара като дръвник.

Седнала на стол в дъното на залата сред десетина зрители, Франсоаз скучаеше. Момчетата и момичетата, които идваха тук да играят на театър пред малобройна публика, бяха с ярко изразени банални лица. Минавайки през техните уста, думите на Мюсе, Мариво, Расин, Бомарше се превръщаха в блудкава каша. Тия незначителни машинописки, изгладнели студенти, отчаяни „мамини щерки“, работници в големи магазини наистина ли се надяваха един ден да излязат на сцената? На Франсоаз й се струваше, че ако бе на тяхно място, отдавна би се отказала. Но колкото повече Клебер Бодри ги критикуваше и подиграваше, толкова повече се засилваше желанието им да успеят. Седнал сред другарите си на земята, встрани от площта, определена за сцена, Никола̀ чакаше реда си. Франсоаз го гледаше в гръб, но си го представяше съсредоточен и разтревожен. Репертоарът му се ограничаваше с откъса от „С любовта шега не бива“, който сто пъти беше повтарял с Алисия. При мисълта, че ще го чуе отново, Франсоаз се мъчеше да бъде търпелива. Неочаквано Клебер Бодри обтегна дребното си тяло, отметна назад пожълтялата си сребриста грива и съобщи, че класическото препитване е свършило за днес и че сега ще пристъпят към „психодрамите“. При тази новина в залата се разнесе радостен шепот. Никола̀ се приближи до Франсоаз и й обясни, че като принуждава учениците си да импровизират драматически диалози по дадена тема, учителят ги подтиква „да покажат какво могат“.

— Тука е истината, разбираш ли? — попита той. — Но не мисли, че ще мина тази вечер…

Той отиде да седне със скръстени крака до Алисия, която решеше косите си. По заповед на Клебер Бодри едно момче и едно момиче излязоха от редицата и започнаха да се хулят един друг, представяйки семейна сцена. Те подбираха думите си, въздишаха и размахваха ръце. И накрая спряха, едва дишайки. Двойката, която ги последва, не беше по-оригинална в сцената на заминаването на мъжа за едно опасно автомобилно рали. Франсоаз гледаше тези непознати, които се нападаха един друг в светлината на малък прожектор, и се питаше какво търси тук, в това тъжно и голо студио с голям остъклен таван. В края на краищата щеше да бъде в по-добро настроение, ако се беше прибрала вкъщи да работи. Сега трябваше да преписва два пъти повече, ако искаше да има свободно време, когато Александър се върне. Помъчи се да си го представи в тази далечна страна, която тя не познаваше. Спомени от пощенски картички и от документални филми се нижеха объркано в ума й: напуснати дворци, черкви с пъстроцветни кубета, безкрайни степи, многолюдни улици, тройки в снега, трибуни, приветствуващи масите, военен парад на Червения площад… Сред този водовъртеж от картини Александър снове насам-натам, разговаря, щастлив, че се намира сред свои. Той яде по руски, пие по руски, мечтае по руски… Преиначеният глас на Никола̀ я измъкна от размишленията: повикан от Клебер Бодри да изпълни една психодрама, той признаваше на жена си, че е загубил на комар всичките пари, които са били спестили за летуване. Жената, Алисия, беше вдървена от привиден гняв, с празни очи и гладки коси.

— Ужасно е! — мънкаше Никола̀. — Нямаме вече нито сантим! По моя вина!

— Все пак — казваше Алисия — как можа?

Никола̀ разтвори ръце и измърмори:

— Как можах! Как можах!…

Малкият прожектор, нисък като жаба, ги осветяваше отстрани. Очевидно нито той, нито тя знаеха как да продължат. Лицето на Никола̀ се размекна, разглоби. Катастрофа. Сърцето на Франсоаз се сви. Клебер Бодри вдигаше вече ръце, за да прекрати опита, когато, обзет от вдъхновение, Никола̀ продължи:

— Когато човек попадне в такава среда, в такъв водовъртеж, не може да устои! — извика той. — Уверявам те, че когато влязох в казиното, бях хладнокръвен и твърд като мрамор! Бях пресметнал всички рискове, набелязал всички комбинации!

Увлечен в думите си, той преживяваше перипетиите в същото време, когато ги измисляше. Лицето му се гърчеше в гримаси от страдание и угризение на съвестта. Истински сълзи блестяха в очите му. Като си мислеше, че това е едно обикновено актьорско упражнение и като го гледаше как се преструва на опечален, влюбен и разкаян, тя се питаше дали някога е искрен в тия чувства.

Озадачена и натъжена заради него, тя почти се срамуваше от това положение. Коленичил пред Алисия, той пелтечеше:

— Прости ми! Никога вече няма да повторя! Аз съм мръсник! Последен мръсник!…

— Стоп! — каза Клебер Бодри.

Никола̀ стана, отърси праха от панталоните си и от лицето му изчезна изразът на безумието. Усмихваше се, очаквайки преценката.

— Не е лошо — подзе Клебер Бодри, като постави ръка върху рамото му. — Ако беше направил два пъти по-малко, щеше да бъде дори прекрасно. Бих искал играта да бъде по-вътрешна. Същата страст, но смислена, непринудена. Разбираш ли?

Никола̀ кимна с глава, обеща в бъдеще да се владее и отиде да седне до Франсоаз, а в това време двама от другарите му застанаха пред прожектора.

— Хареса ли ти? — попита я той.

— Ами да — отвърна тя неубедително.

— Млъкнете там! — извика Клебер Бодри.

Никола̀ сви глава между раменете си, намигна и с пълзене отиде при групата на учениците. След малко Алисия се приближи до Франсоаз.

— Видяла ли си това? — прошепна тя.

Подаде й едно илюстровано списание и се оттегли мълчаливо като сянка. Франсоаз разтвори списанието „Нежен поглед“. Още на втората страница позна Никола̀. Сериозен и гримиран, той се обясняваше от снимка в снимка с една едра блондинка с биволски очи. Думите им бяха написани в бели правоъгълници над главите. „Остави ме да действувам, скъпа! След не повече от седмица ще ти предложа златен живот!“ — казваше Никола̀. „Как ще стане това? — възразяваше партньорката му. — Ти си млад офицер от кариерата. Разполагаш само със заплатата си, за да живеем!“ Той отвръщаше със смях: „Напускам армията. Ще печеля много!“ Беше озаглавено: „Колкото повече ме лъжеш, толкова повече те обичам“, правдив роман. Франсоаз затвори списанието с чувство на безпокойство.

Наближаваше полунощ, когато Клебер Бодри освободи хората си. На улицата Никола̀ хвана Франсоаз под ръка. Тя държеше илюстрованото списание, навито на руло. Той го забеляза и каза:

— Алисия ли ти го пробута?

— Да.

— Каква гъска! Не исках да го видиш!

— Защо? Много си добре тук!

— Подиграваш ли ми се? Знам какво мислиш!

Направиха няколко крачки по мокрия тротоар, по който се отразяваха бледите светлини на уличните лампи. След миг той продължи:

— Сто франка на снимачен ден. Не можех все пак да откажа!

— Не, разбира се…

— Пък и защо! Няма да правя това цял живот!

— А какво ще правиш?

— „Напускам армията! Ще печеля много!“ — каза той със същото изражение като в клишето на фоторомана.

И избухна в смях. Тя също се засмя, изведнъж развеселена и примирена. В компания с него беше трудно да се мисли за бъдещето.