Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XVII

В пет часа следобед раздавачът носеше обикновено само проспекти. Франсоаз взе двата плика, които й подаде портиерката, погледна разсеяно единия от тях и едва не получи припадък: две руски марки, почеркът на Александър. Тя затвори вратата, върна се в голямата стая, седна със силно разтуптяно сърце пред пишещата си машина и разпечата плика:

Тя свърши четенето с чувство на тежест в крайниците си. Въпреки това не беше учудена. Сякаш хиляди неопределени признаци я бяха подготвили за тази новина. С разтворени очи тя гледаше пред себе си стените с ясножълт цвят и бели линии и преценяваше безполезността на работата, която бе извършила. При мисълта за кабинета, който бе подготвила за Александър, вълна от сълзи поду клепачите й. Подиграна, измамена, отхвърлена, тя бе изправена пред провала на всичко, в което се състоеше животът й. Разтърси се в хълцане. Тя вече не виждаше нищо. Беше в мъгла. Отиде в банята и плисна лицето си със студена вода. В огледалото над умивалника погледът й съзря една тъжна и измъчена жена със зачервени очи. „И ето края! Няма вече Александър!“ Гърлото й се сви. Но този път сдържа сълзите си. Мъчеше се да диша нормално и си мислеше за времето — не толкова далечно, — когато бе поискала да се самоубие, защото се съмняваше в любовта на този човек. Какво дете е била тогава, непримиримо, гордо и фантазиращо! Мотивите, които я бяха тласнали към самоубийство, бяха детско отчаяние, обаче днес, когато бяха налице всички причини, за да бъде отвратена и отчаяна, дори не й минаваше през ума да свърши с живота си. Ударът, който току-що получи, я беше зашеметил. Тя беше силна и спокойна, безчувствена към всичко и към всички. Дори и към собствената си съдба. Избърса нос и оправи косите си, паднали върху челото й. Когато се връщаше в голямата стая, шумът от нейните собствени стъпки й се стори оглушителен. Апартаментът беше станал два пъти по-голям. Седна пред пишещата си машина. Писмото лежеше на пода. Тя го вдигна, сгъна го грижливо и го постави на края на масата. Пръстите й паднаха върху клавишите. Думи на другите. Само да завърши страницата. За какво да се преуморява сега? Нямаше да има за какво да прави нови разходи. „Дано да обича светложълтия цвят!“ Входната врата се отвори и затвори. Франсоаз изтръпна със замряло сърце и вдигна очи. Беше Никола̀.

С лице, озарено от загадъчна радост, той се приближи до нея и хвърли няколко банкноти върху масата.

— Какво е това? — попита тя.

— Възнаграждението за позора! Току-що бях в администрацията на „Нежен поглед“. Петстотин франка и благодарности от дирекцията! Идущата седмица започвам нов фотороман!

Тя се усмихна леко. Той се вгледа по-внимателно в нея, после, като забеляза писмото, поклати глава и изръмжа:

— Ти си получила лоши новини от Александър!

— Да.

— Кога ще се върне?

— Никога.

— Какво?

— Виж сам — каза тя.

Той взе писмото, което тя му подаде, и го зачете бавно, с намръщени вежди. Стигнал до последния ред, каза:

— Значи така!

Тя написа края на едно изречение и извади листа от машината.

— Отвратително е това, което ти прави! — подзе той.

— Защо? Откровен е. Вместо да ми разиграва комедии, казва това, което мисли…

— Не го казва, пише го!

— Защото там именно си е дал сметка.

— Значи според тебе, ако не беше заминал?…

— Нищо нямаше да се промени. Малко по-късно щеше да разбере същото — това е всичко.

— Какво да разбере?

— Че… че аз не съм жена за него.

— Ти го защитаваш, честна дума! — извика Никола̀.

Тя съзна странността на поведението си. Но не можеше нищо друго да направи: една абсурдна гордост й пречеше да обвинява Александър. Струваше й се, че ако го напада, сама себе си ще опровергава и унижава. Постави чист лист в машината и завъртя цилиндъра.

— Ясно! — изръмжа Никола̀. — Значи всичко е по твоя вина!

— Не съм казала такова нещо. Моя вина, негова вина — какво значи това в отношенията между Александър и мен!

Тя прехапа устните си. Сълзи отново напираха в очите й. Не пред Никола̀ все пак!

— Доволен съм, че се отнасяш така към него — каза той. — Но не можеш да ми попречиш да мисля, че Александър се държи като мръсник. Не може да се оставя така едно момиче като теб. Или пък нямаш нищо в гърдите си. Като казвам това, аз съм напълно значи убеден, че това, което те сполетява, е голямо щастие! Ти си направила страшна глупост, като си се омъжила за него. Първо, той е много стар!

Тя се усмихна.

— Александър много стар?

— Не е може би истина?

— Той няма възраст!

— Точно това казвам и аз. Няма възраст, няма дом, няма приятели, няма деца, няма жена…

— Вярваш ли, че ми правиш добро, като ми говориш лошо за него?

— Не се мъча да ти правя добро, мъча се да ти отворя очите!

Той крачеше надлъж и нашир из стаята, разярен и дружелюбен. Франсоаз помисли за щастието, което той бе искал да намери при баща си и да стане приятел с него. „А няма дори една дума по негов адрес или за него в писмото на Александър! А всъщност това е още по-тъжно за него, отколкото за мене!“ — каза си тя.

— Какво ще правиш? — попита той внезапно.

— Ще видя… Във всеки случай не искам да се разчува! Не казвай никому нищо!

— Няма да казвам нищо, но рано или късно ще трябва ти да говориш!

— Не!

— Как ще обясниш тогава, че Александър не е вече тук?

Тя наведе глава. Наистина рано или късно ще трябва да осведоми семейството за тази печална история. Те ще я заобиколят, ще я съжаляват, ще се мъчат да я утешават, ще се съветват, шепнейки си зад гърба й. Предварително страдаше от техните добри грижи.

— Във всички случаи няма да мръдна оттук! — каза тя твърдо.

— Ще плуваме само ние двамата в тая голяма танцувалия зала! — измърмори той.

Тя с гняв огледа всичко около себе си. Тия стени я ужасяваха. Считаше ги виновни за своето поражение. Съвсем съкрушена, тя въздъхна:

— Ох, не знам вече какво да правя!

— Слушай — каза той грубо и усмихнато като спасител. — Апартаментът е нещо второстепенно! Ако не е този, ще бъде някой друг! Каквото и да стане, няма защо да се вълнуваш! С мене можеш да бъдеш спокойна! Няма да те изоставя като Александър. Ще си наредим хубав животец ние, двамата!

Тя се мъчеше да прогони едно сладникаво горчиво вълнение. В нервното състояние, до което беше стигнала, многото нежност я нараняваше като острата грубост. За да прекъсне веднага собствените си мисли, тя каза:

— А работата ми, която не съм свършила! Обещах да я предам в шест и половина!

— Още много ли имаш да пишеш?

— Не… Почти една страница. Но вече е шест и пет.

— Е, добре! Изчукай я бързо! Ще вземем такси. Един път и аз да имам пари!

Тя завърши стихийно преписването, натика листовете в една чанта и изтича навън с Никола̀ подире. В таксито тя можа да излее яда си срещу равнодушието на шофьора и голямото задръстване. Убедена, че ще пристигне след затварянето на „Топ-Копи“, тя се изненада, като видя вратата отворена.

Никола̀ остана да я чака на улицата. Той се разхождаше по тротоара и се мъчеше да разбере защо се чувствува толкова щастлив, докато, както изглежда, всичко вървеше толкова лошо за Франсоаз.