Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

II

Като крачеше надлъж и нашир из салона, където всички лампи бяха запалени, Филип поглеждаше изпод вежди вратата, зад която Карол се обличаше. До последната минута той се страхуваше, да не би да е толкова хремава, че да не се покаже. Но тя не бе пожелала да отмени идването на „децата“. Чу се звън. Бяха те. По-рано от уговореното време. Той се изненада от удоволствието, което изпитваше да ги посрещне. В злокобната празнота, в която живееше след скъсването, те бяха агентите за свръзка с благотворната сила. Без да искат, без да знаят, понякога те го принуждаваха да играе заедно с Карол комедията за някакво разбирателство, за което той тъгуваше. Пред тях поне можеше да смята, че има жена. Даниел, Дани, Александър и Франсоаз влязоха шумно.

— Ние се срещнахме долу! — каза Александър.

Филип мъчно свикваше с мисълта, че този човек с резки черти на лицето, по-близък до него, отколкото до дъщеря му по възраст и житейски опит, е наистина негов зет. Достатъчно ли е да се ожениш за младостта, за да настигнеш едно поколение? Той вярваше в това преди, когато се ожени за Карол. Сега знаеше, че този акробатичен номер се обръща винаги срещу виновния. Не можеше да се лъже безнаказано за сметка на годините. Рано или късно истината се стоварва върху плещите с оловна тежест. Изненада се, че мрази Александър, защото той се бе вмъкнал измамнически между младите. Коремът на Дани привлече погледа му. Тя го виреше напред с гордост, която той счете за смешна. На колко ли месеца? Шест, седем?… От широката й тъмнокафява рокля се подаваше една малка детска засмяна глава. „Бебе в бебе“ — казваше Карол. Даниел се грижеше за жена си със самодоволен вид на творец на шедьовър. Филип прегърна тази сияеща млада майка, сякаш прегръщаше някаква кръгла възглавница. После се обърна към Франсоаз. Отсъствието на Жан-Марк разваляше семейната картина. Винаги когато виждаше най-малкия си син и дъщеря си, Филип изпитваше чувството, че нещо му липсва, и се ядосваше. Всъщност ако Жан-Марк се бе явил пред него, той би го изгонил от гняв.

— Карол е толкова хремава, че едва гледа — каза той.

— Ах, така ли? Много жалко! Но ще я видим все пак, нали?

Кой беше казал това? Нямаше значение. Седнаха, Агнес донесе закуските, разговорът се водеше вяло за дреболии, когато се появи Карол, бледа, прозрачна, облечена в черна рокля, която я правеше по-слаба. Беше с омбрирани очила и притискаше малка кърпичка към розовите си ноздри. С леко пресипнал глас тя заговори:

— Не ме целувайте: изпълнена съм с всички микроби на дявола! Най-вече вие, Дани!…

Филип се трогна, като видя, че въпреки състоянието си тя е толкова мила към децата, които дори не бяха нейни. Когато я наблюдаваше в стихията на нейния чар, той понякога се съмняваше в омразата й към него и се надяваше да я спечели отново. В миналото той толкова често я беше мамил! От любопитство, от авантюризъм. Какво ли не би дал, за да я притежава напълно сега! Тя му се усмихваше, тя му говореше любезно пред тази млада публика и уловил се в играта, той се пренесе пет години назад, в началото на техния брак. Едно глупаво празнично чувство го обземаше. На масата той се видя седнал срещу Карол й неговата радост, неговото увлечение се увеличиха необикновено. Желанието да блесне пред нея го накара да разкаже по шеговит начин за срещата си в бюрото с американски клиенти, които мъчно си развързвали кесията. Той умело ги описваше и имитираше акцента им. Карол свали очилата си. Той прочете радост в очите й и си приписа заслугата. Агнес започна да поднася яденето. Патицата с маслини благоухаеше, виното, едно леко „Монтраше“ 1959, беше сладко и парещо, вечерята обещаваше да бъде блестяща. Дори Дани, която Филип избягваше да гледа, откакто беше деформирана от бременността, не му правеше лошо впечатление, когато случайно очите му попадаха на издутия й корем и на смешното й лице. Използувайки едно затишие, Даниел започна да възхвалява своя преподавател по философия, някой си Колере-Дюбрусар. Още в деня на започването на учебната година този изключителен човек покорил учениците си с оригиналните си възгледи и дружелюбния тон, с който ги изразявал.

— Нали разбирате — казваше Даниел, — бяхме учили малко философия миналата година в реалката, но с оня чичо Потие беше истинска смехория. Колко съм доволен, че презаписах! Сега поне се обогатявам, развивам се, схващам всичко! Човек, който не е изучавал философия, куца в живота!

— Не съм изучавал философия и нямам чувството, че съм куц — каза Филип, като се засмя.

— Не, разбира се, татко! Но все пак, когато човек премине курса по философия, вижда по-съзнателно и по-задълбочено своя жизнен опит.

Той говореше с такава страст, че Дани, захласната от възторг, забравяше да яде.

— Досадно е — каза Александър, — че всяка философия по същество има различно схващане. Няма ли да бъдеш разкъсан между тридесет и шест теории, когато ще трябва да живееш например като баща?

— Ще си избера теорията, която ще преценя, че най-добре отговаря на действителността.

— При нужда ще създадеш още една теория!

— Защо не?

Александър се усмихна.

— Бих желал да бъда на твоите години.

— Защо?

— Защото това е възрастта на слепите убеждения.

— А твоята възраст да не е възраст на методическо съмнение?

— Нека приемем: възраст на разумния скептицизъм. Не е ли такова и вашето мнение, Филип?

Върнат в действителността, Филип трепна: той плуваше в очите на Карол. Тя бе поискала да й сервират топъл бульон и сухари.

— Да — каза той малко наслуки, — скептицизмът е неразделен от правосъдието. Да бъдеш безпристрастен значи да бъдеш скептик.

— Грешиш, като не вземаш от тази патица, Карол — каза Даниел. — Чудесна е.

Агнес, която се въртеше около масата, се възгордя.

— Но да — каза Филип. — Трябва да хапнеш малко…

— Не, не! — каза Карол. — Това не е по силите ми. Едва дишам.

Тя се изсекна.

— Ще видиш — каза Александър на Даниел, — когато станеш баща, ще промениш мнението си.

— За какво?

— За философията! Детето иска материални грижи. Бифтекът измества облаците, задължението да изкарваш хляба си изтласква Спиноза.

— Какво знаете вие? — каза Карол с лукаво кокетство.

Александър изгледа всички с весел поглед и каза:

— Моят син ми създава големи грижи.

Настъпи миг на изумление. Франсоаз силно почервеня.

— Вие имате син? — извика Карол.

Тя притискаше кърпичката към носа си и над този бял тампон пулеше сивите си очи с удължени с молив краища. Филип установи, че от всички присъстващи само жена му и той изглеждаха учудени. Безспорно Франсоаз отдавна беше поверила тази тайна на брат си и на Дани.

— Вие имате син? — повтори Карол. — На колко години е?

— Шестнадесет и половина! — каза Александър.

— Вече… Но… значи вие сте станали баща на…

— Седемнадесет години.

Карол си пое дъх, разцъфтя в светска усмивка и прошепна:

— Чудесно! Как се казва той?

— Никола̀.

— И къде живее?

— У нас — отвърна Франсоаз с предизвикателен тон.

Филип изгледа дъщеря си, после зет си със съжаление, примесено с гняв. В какво тресавище е затънала пак? Всъщност Александър е трябвало да я предупреди още преди брака. Може би го е направил, а тя е предпочела да запази тайната чак до днес. Как е могла тя, неговата дъщеря, да приеме един толкова смешен товар? Би могло да се каже, че съмнителните комбинации, ненормалните решения, моралната и физическата мизерия, несполуката в най-различните й форми я привличат неудържимо. В края на краищата щом й е приятно да се поробва с извънбрачни деца, които съпругът й е създал по света!… Имаше значение само това, което мислеше Карол. Впрочем тя изглеждаше очарована от откритието си.

— Трябва да ни го доведете — каза.

— Да, да — каза Александър уклончиво.

— Прилича ли на вас?

— Малко.

— Как малко! — каза Франсоаз. — Никола̀ е твоят жив портрет.

— А майка му? — попита Карол, като присви очи.

Франсоаз отвърна с благородство в тона:

— Тя е починала.

— Във всеки случай той е голям симпатяга! — каза Даниел. — Виждал съм го само два пъти, но веднага почувствах контакта. Важно е това — контактът. Жан-Марк също намира, че е симпатяга. А доста е труден тоя Жан-Марк!

Филип се вцепени. Защо Даниел говори за брат си при всеки случай? От мания! Или нарочно! Сигурно цялото племе знае, чрез Мадлен… Мислено той претегли тези малки мозъци. Не, Даниел и Дани надали знаят още. Държат ги настрани. Много са млади, за да разберат, бедничките! Да щадим спокойствието им, да запазим илюзиите им! Агнес смени чиниите след сиренето. За десерт — сладолед с ананас. Сред общото оживление Карол въздишаше:

— Хубав ли е? Моето небце е от картон, нищо не усещам! Тя стана, излезе и се върна след малко, като размахваше една голяма носна кърпа на Филип. Лицето й съвсем изчезна. Цялата маса избухна в смях. Тя възропта:

— Бих желала да ви видя като мене!

Тя кихна. На Филип до болка му се прииска да я прегърне. Защо дори когато беше хремава, не можеше да се държи като всички хора? Хремата на Карол беше събитие, зрелище, нещо необикновено, нов повод да изненадва и да съблазнява. Температурата зачервяваше бузите й. Тя се задъхваше с полуотворени устни. Навярно полагаше големи усилия, за да се държи права и да взема участие в разговора. Когато се събраха за кафето в салона, на нея й прилоша, тя седна на облегалката на един фотьойл и изохка:

— Не мога повече! Мисля, че ще бъде по-добре да легна! Моля ви, не се занимавайте с мене! Останете, останете…

Тя отново сложи омбрираните си очила, усмихна се на всички с плачевен вид, размаха леките си гъвкави пръсти, чиито нокти блестяха, и изчезна зад вратата на стаята си. За Филип светът изведнъж отново се вледени. Синът му, дъщеря му, които беше посрещнал с радост, сега вече му досаждаха. Слушаше ги с отегчение и желаеше да си отидат. Погледът му ги тласкаше навън. Франсоаз забеляза това и каза:

— Късно е… Татко е уморен… Мисля, че трябва да си отидем…

На улица „Бонапарт“ Александър хвана под ръка Франсоаз и Дани и заяви:

— Аз, деца мои, намирам, че е много рано за спане. Ще приключим вечерта у нас. Съгласни ли сте?

Даниел и Дани приеха с ентусиазъм. Франсоаз си помисли, че може да им предложи само вино и се отчая. Студена и мъглива тъмнина изпълваше пространството между къщите. Уличните лампи мъждукаха в разтапящата се мъгла. Няколко антикварни витрини, осветени през нощта, предлагаха призрачни мебели зад посивели стъкла.

— Какво пък, като Карол е хремава! — каза Даниел.

— Да — каза Александър. — Баща ти беше много развълнуван!

— Не това го развълнува — прошепна Франсоаз — а другото, което ти каза за Никола̀.

— Не трябваше да казвам може би?

— Не.

— Най-сетне, Франсоаз, ние не можем цял живот да крием от него като някакво непростимо престъпление, че имам син и че сме го взели вкъщи!

— Татко не е способен да разбере едно такова положение.

— Не! Не! Но малко го интересува това, което може да ни се случи! Той мисли само за дребните си лични интереси. Карол и само Карол!

— Да — каза Франсоаз. — Това е печално!…

Даниел я прекъсна:

— Най-печалното е скарването с Жан-Марк! Мислиш ли, че ще трае дълго?

— Откъде да знам?

— Факт е, че и двамата са много трудни! — въздъхна Даниел. — Колко пъти се мъчих да разбера!… Но щом произнеса името на Жан-Марк, лицето на татко веднага се вдървява, а пък щом запитам Жан-Марк защо вече кракът му не стъпва вкъщи, той замълчава и става непроницаем… Може би ти, Франсоаз, ще имаш по-голям шанс…

— Не — каза тя.

— Нямаш ли представа за това, което се е случило между тях?

Франсоаз поклати отрицателно глава. Александър я загледа с ирония и каза:

— Отново загадки! Баща ти не трябва да знае, че Никола̀ живее при нас, Даниел не трябва да знае, че Жан-Марк е предизвикал гнева на баща ти заради тая своя история с Карол. Какво означава тази ученическа мания да се играе на криеница?

Даниел спря да се движи и каза:

— Жан-Марк е имал някаква история с Карол?

Учудена за миг от намесата на Александър, Франсоаз се изплаши да не би той да прекали, избърза и отговори поривисто:

— Да, Карол така го е очаровала, че той се е влюбил в нея, а татко е научил!

Това сладникаво обяснение на събитията предизвика усмивка по устните на Александър. А пък Дани потъна в изумлението на невинността.

— Така ли? — измънка тя. — Но това е ужасно!

Даниел има̀ време да размисли и със сериозно лице бавно произнесе:

— Разбирам сега защо Жан-Марк е на деветото небе! Според Фройд много хора желаят майка си. А пък докъде може да се стигне щом се отнася за мащехата!… Като казвам това, смятам, че татко пресилва нещата… А пък Карол трябва да е голяма курва, щом е изиграла този номер! Не си ли дава сметка, че човек може да се провали с такъв нагон в главата си!

Той продължи да крачи с философска ярост в погледа си.

— И най-вече не казвай на Жан-Марк, че си узнал! — препоръча му Франсоаз.

— За какъв ме смяташ? Ще чакам той сам да ми заговори.

— Няма да ти заговори.

— Права си. Той е от оная порода хора, които ревниво крият тайните си!

Дани беше пуснала ръката на Александър и с изправен гръб и изпъкнал корем крачеше сама, клатушкайки се като патица. Даниел я прегърна. Тя вдигна към него детското си лице. Размениха си лека като полъх целувка.

Александър отвори вратата и натисна електрическия ключ. Рязка светлина падна от голямата крушка върху леглото, което преграждаше антрето. Никола̀ се надигна на лакти и заслепен, извика. Беше се излегнал облечен, чакайки завръщането на баща си и на Франсоаз.

— Какво? Спеше ли? — попита Александър. — Няма още единадесет часа!

— Бих искал да те видя на мое място! — изръмжа Никола̀. — Съсипан съм, като се прибирам!

Лошото настроение на Никола̀ забавляваше Франсоаз. Десет дни, откакто работеше у Брекошон, а вече обвиняваше целия свят, че е отговорен за умората му. Като видя Даниел и Дани, той благоволи да забележи усмивките им и измърмори:

— Добър вечер!

Понеже не се помръдваше, Франсоаз повдигна единия край на дюшека. Наклонен изведнъж настрана, Никола̀ се изправи. Един след друг Франсоаз, Дани, Даниел и Александър прекрачиха постелята и влязоха в стаята. Никола̀ ги последва, като се почесваше по главата.

— Разбудихме ли те? — попита Дани.

— О, не — отговори Никола̀, като се прозя. — Не спях, дремех.

Всички насядаха около масата. Франсоаз извади от бюфета чаши, бисквити и бутилка вино.

— Хайде, Никола̀, разказвай! — каза Даниел. — Харесва ли ти работата?

Никола̀ се изсмя лукаво и започна да разказва за своето нещастие. Наистина той работел в книжарницата само следобед, но ако му се вярва, на него възлагали най-тежките и най-унизителните работи: да отваря пакетите, да подрежда томовете, да изчиства праха от рафтовете, да слиза в сутерена за попълване на асортимента, отново да се изкачва горе с купища книги в ръце. Касиерката госпожа Бук била, казваше той, едно грамадно женище с жив поглед и мозък, гъмжащ от цифри; продавачката госпожица Лафолик, стара мома, суха като опушена херинга, си въобразявала, че разбира от литература, съветвала клиентите компетентно, наричала пред тях Никола̀ „малкия“ и си въобразявала, че го обучава да овладее вълнуващата книжарска професия, като му шепнела на ухото търговски наставления с възкисел дъх. Що се отнася до Брекошон, той се появявал като вихър по десетина минути на ден и обзет от внезапно вдъхновение, разтурял рафтовете, за да се наредят по тях непродаваеми луксозни издания, които поръчвал по телефона. Изобщо Никола̀ се питаше как това предприятие, ръководено неразумно, покрива разходите си. Ако той бил на мястото на Брекошон, щял да го реорганизира из основи! Най-скандалното било, че под претекст за чиракуване му плащали само четиристотин франка месечно.

— Повече ли печелеше във „Френски текстил“ в Тулуза? — попита Александър.

— Да!

— Защото работеше целодневно.

— Разбира се.

— Значи само от тебе зависи…

Коварният намек смрази Никола̀. Погледът му, устремен направо в празното пространство, обвиняваше обществото, което определя възнаграждението според труда.

— Чувствам, че много скоро ще пратя всичко по дяволите! — каза най-сетне той, като стисна челюсти и леко поклати глава.

Тази заплаха, която той много пъти беше произнасял, не направи впечатление на никого, но като че ли го успокои.

— Вечерял ли си? — попита го Франсоаз.

— Да — каза той. — Дори измих чиниите.

Вик на възторг поздрави тази проява. Никола̀ се развесели. Беше съвсем очевидно, че не му беше неприятно, че мързелът му, признат от всички, вземаше размери на легендарен порок. Отпуснал се на стола, той попита с церемониален тон:

— А у баща ти хубаво ли беше?

— Много хубаво — каза Франсоаз. — Доста се говори за тебе.

— Ами?

— Да. Ти си дори поканен за следващия път.

Лицето на Никола̀ стана равнодушно. Навярно си беше наложил да се преструва, че нищо не го учудва.

— Ще бъда очарован да се запозная с твоя баща и с мащехата ти — каза той важно.

Франсоаз се възхищаваше на тази смесица от присмехулство и важничене. Откъде идваше непринуденото му държание? Сигурно не от възпитанието на майка му в Тулуза! Преди да го познава, Франсоаз никога не би повярвала, че човек може да бъде елегантен с едно протъркано червено поло и със сив кадифен панталон, издут на коленете. Той отпи глътка вино, изхруска една суха бисквита, наведе се и внимателно загледа краката на Даниел под масата.

— Нима харесваш такива обувки? — каза той, като се изправи.

— Знам ли — каза Даниел. — Такава е модата.

— Не са вече на мода — отвърна строго Никола̀.

— Така ли?

— Щом пипна бомбастичната си заплата от Брекошон, ще си подаря английски ботинки, истински боти със сребърна тока.

Като каза това, той стана и пусна електрическия грамофон на Франсоаз. Женски глас, неприятен, сърцераздирателен и стократно усилен, разтърси стените на стаята. Пееше хълцайки, в бърз такт, с акомпанимент на китара.

— Каква е тази плоча? — попита Франсоаз.

— Взех я от Брекошон! — каза Никола̀.

— Взел си я? Как така си я взел?

— Да, че какво от това! Ще ми я удържат от заплатата. Чудна е, нали? Само че твоят грамофон нищо не струва! Другия месец ще купя по-добър.

— А каква марка кола ще си избереш? — попита подигравателно Александър.

— Едно ферари — каза Никола̀ с възможно най-сериозен тон. — Червена, спортен модел, с пет скорости и с хронометър, за да обикалям с двеста и седемдесет километра в час из квартала.

Той се завъртя на един крак и цялото му тяло затрептя, сякаш пронизано от електрически ток. Разкрачен, с разперени вляво и вдясно ръце и с разклатен корем, той сякаш постепенно засилваше ритъма на своя полет. Не музиката го носеше, а той принуждаваше музиката да го следва. Даниел се опита да се завърти като него, но се залепи на пода и вперил поглед в краката на Никола̀, започна да се друса. Движенията му обаче бяха тромави в сравнение с тези на партньора му, който беше цял настръхнал, засмян и вездесъщ. Не можейки да устои на зова на музиката, Дани също стана. Тя започна да се клати ту на едната, ту на другата страна с тънките си крачета и издутия корем, като правеше малки, предпазливи стъпки. „Не съзнава колко е смешна! И очарователна, може би именно затова!“ — помисли си Франсоаз, после й се усмихна, за да я окуражи. Музиката спря. Никола̀ смени плочата.

— Тая песен е още по-хубава! — каза той.

И продължи да танцува с втренчен поглед и полуотворена уста.

— Как го правиш? — попита Дани. — Три стъпки вляво и една назад…

— Да — каза Никола̀. — И подскачаш намясто… После отново същите стъпки, но със завъртане.

— А аз ще мога ли? — попита Даниел.

Беше се зачервил, стараеше се, но несръчно.

— Ще пробиеш пода! — извика Никола̀ със смях.

Франсоаз дълго ги гледа как беснеят разярено и планомерно всеки в своето кътче. После, като не можеше повече да се удържи, се присъедини към тях. Желанието да танцува движеше краката й. Никола̀ я хвана за ръка, за да й помогне да влезе в ритъм.

Седнал пред чашата си, Александър биеше в такт с пръст по ръба на масата. Това оживление около него го забавляваше. Имаше чувството, че е надзирател през време на почивка в двор на лицей. Франсоаз и Никола̀ бяха на една възраст. Лакът до лакът, ръка в ръка, те изпълняваха леки и абсурдни стъпки. Раменете им трептяха, главите им се клатеха ритмично. Еднаква радост блестеше в очите им. Александър отпи глътка вино. Тръпчив вкус изпълни устата му. Музиката, силна и дива, действаше във всички посоки. Хрумна му смешната мисъл: истинската двойка не беше той и Франсоаз, а Франсоаз и Никола̀. Той си ги представи как се любят. Тайно. Или може би пред него. Защо не? Смесицата от любопитство, коварство и желание накара кръвта му да закипи. Как може Филип да се е възмутил, че Карол го е мамила със сина му! Какъв глупак! На негово място той би изпитал страшна възбуда от тази авантюра. Всичко, което може да създаде удоволствие на човек, трябва да се уважава. Франсоаз се върна и седна до него. Беше задъхана, със зачервени бузи, с кичур коси, залепнали на челото й. Той я погледна с подновен интерес.

Книгата за последната световна война, която Филип бе започнал да чете с увлечение, изведнъж му стана отегчителна. Седнал в леглото си, той прочиташе бегло сбитите страници и се учудваше на миналото време и на опустошенията. Силата на човешката природа да възстановява раните е чудодейна. Каква бездна между връстниците, които бяха преживели историята, и младите, които я изучават! Много известни имена, страхотни дати, вече полузабравени… Погледът му все повече и повече се откъсваше от книгата, за да се отправя към вратата. Сякаш очакваше посещение. А все пак добре знаеше, че тя нямаше да дойде да го търси тук. Не беше ли направил грешка, като се настани в бившата стая на Жан-Марк? Всъщност беше най-добре да спи в кабинета си. Но Карол никога не би се вмъкнала в този ъгъл на апартамента. Това би й напомнило едно мъчително минало… Абсурдно!

Ако имаше желание да го види насаме, тя би го намерила, където и да е. Но истината бе, че тя избягваше присъствието му, че той й пречеше, че я задушаваше. Той отново надигна глава. Шумолене на плат в коридора. Скочи, навлече халата си и изтича към кухнята. Карол беше там в розов пеньоар, с измъчено лице и с необикновено блестящи очи.

— Какво правиш? — попита той.

— Не мога да дишам… Искам да пия един грог…

Той прояви готовност да й помогне:

— Ще го приготвя и ще ти го донеса!

— Ще можеш ли?

— Разбира се. Върни се веднага в леглото!

— Ромът не трябва да кипне! Не забравяй лимон!…

Тя се прибра й той остана сам, изправен в кухнята с лъскав под. Като приготвяше грога, имаше чувството, че е смешен с тази малка тенджерка в ръка. Пет минути по-късно той влезе в стаята с леки стъпки, носейки върху чинийка голяма чаша, пълна с ароматна пареща течност. Карол се беше полуизтегнала в леглото си, с възглавници на гърба, с елече от бяла вълна на раменете и с кърпа пред носа. Той седна на стол близо до нея и започна да я гледа как пие. Грогът беше много горещ. Тя едва не се задави, поглъщайки две таблетки аспирин. Очите й се напълниха със сълзи. Беше минало много време, откакто не беше му давала повод да я съжалява! Хремата й я беше разоръжила и направила два пъти по-съблазнителна. Искаше му се да я прегърне и да я притисне към тялото си така, както беше трескава. Тя му върна празната чаша и се изкашля с полуотворени очи и с ръка пред устата.

— Премери ли температурата си? — попита той.

— Нямам треска.

— А пък аз съм сигурен, че имаш! Трябва да телефонираме на доктор Мопел.

— Да безпокоим Мопел посред нощ за една малка хрема? О, не! Ако можех да си направя инхалация!

— Какво ти пречи?

— Нямам това, което ми трябва.

— Искаш ли да отида до аптеката? Тази на булевард „Сен Жермен“ затваря в полунощ. Имам четвърт час на разположение. Обличам се и излизам…

Искам — каза тя. — Ще купиш един инхалатор и няколко таблетки перюбор или нещо подобно…

Без да знае как, той се намери на тъмната улица. Безумна радост го обземаше. Тръгна с по-широки крачки. Дрехите му подскачаха на гърба при всяко подрусване. Булевард „Сен Жермен“, аптеката блестеше с всичките си витрини. Запъхтян, той се приближи до една млада жена в бяла блуза, която свещенодействаше зад тезгяха.

Излизайки с пакет в ръка, той си представи Карол учудена, разнежена от готовността, с която беше изпълнил поръчката й. Вървеше към нея в мъгла от нетърпение.

Като влизаше в апартамента, чу леко щракване. Карол затваряше телефона. С кого ли беше говорила посред нощ? С лекаря? Искаше му се да вярва, но съмнението се вмъкна в него и отрови щастието му. Прав в салона, той се двоумеше да се покаже пред нея. Най-сетне блъсна вратата на стаята.

— На доктора ли телефонира?

— Не. Защо?

— А, нищо — измънка той със свито сърце.

Остави пакета върху леглото. Да си отиде? Да остане? Да се преструва, че не се е досетил? Не знаеше какво да направи.

— О, всичко си намерил — каза тя, като стана отново нежна. — Много хубаво…

Това одобрение, произнесено с края на устните, го смаза. Какво разстояние между жената, от която той очакваше един жест на благодарност, и тая, която се разкриваше пред него — пренебрежителна, решена никога вече да не му принадлежи. Той знаеше много добре на кого бе телефонирала в негово отсъствие. Ксавие Болийо, един тридесетгодишен мъж, чиито родители бяха големи комисионери в търговията със зърнени храни и брашна. С него беше заминала за Антилите през юни, с него беше прекарала петнадесет дни в Солон в края на септември, с него излизаше през вечер, без дори да се крие. Докато тичаше като глупак, за да търси лекарство, тя е шепнела любовни думи на този тип, отдавала му се е мислено, от леглото си, с телефонната слушалка на ухо, с уста на микрофона, топла, развълнувана, възхитителна, полугола.

Тя стана, за да отиде в банята. В полусянката той улови силуета й, очертан в тюлената нощница. Когато щеше да премине вратата, той улови ръката й. Тя го изгледа с изненада. Нямаше кураж да бъде настойчив и промърмори:

— От нищо друго ли нямаш нужда?

— Не, благодаря — каза тя.

Той пусна ръката й и си отиде.