Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXI

Шарл Совело глътна две таблетки аспирин, разтворени във вода, и постави чашата върху нощната си масичка.

— Какво вземаш? — попита Мариан, влизайки в стаята.

— Нищо — отвърна той. — Аспирин.

— Пак ли!?

— Имам силно главоболие! Не искам да прекарвам втора безсънна нощ в предъвкване на тази история! Аз съм отчаян, отчаян, Мариан!

— Аз също съм отчаяна, Шарл. Но не можем да откажем, добре знаеш!

Тя свали пеньоара си и легна. Колко лесно приемаше всички беди, които й идваха от нейните деца! Майка преди всичко, снизходителността й произлизаше от утробата. На него обаче не му оставаше нищо друго, освен да върви след нея в това постоянно одобряване на свършения факт. Той запали цигара, дръпна два пъти, загаси я в пепелника и измърмори:

— Тая малката, всъщност ти видяла ли си я!… Нищо… По-малко от нищо!…

— За тебе може би. Но Лоран я обича. Тя чака дете от него! Това не е ли най-важното?

— Не, когато се отнася за един осемнадесетгодишен хлапак!

— Много е зрял за възрастта си… Освен това аз не съм толкова строга като тебе по отношение на Беатрис. Тя има интересно лице, непринудени маниери, мила усмивка…

Сиропът преливаше от чашата. Шарл Совело се питаше дали наистина жена му е останала с добро впечатление от тяхната среща с Беатрис Мурен, или пък се преструваше, че я намира симпатична само за да го убеди. Самият той беше страдал през цялото време на посещението за представянето й. Глупавото държане на Лоран като завоевател, фалшивата свенливост на момичето, нейните резки движения с раменете, подсмихванията й, разкритите й от съвременната мода прелести. И това щяха да гледат непрекъснато в дома си! Баща на семейство, Лоран сигурно ще зареже учението си. Щастлив щеше да бъде, че има предлог да захвърли учебниците си. Откъм тази страна всъщност нямаше какво да се съжалява. Докато Даниел беше относително доволен от това, което бил направил на матурата, Лоран съвсем не се надяваше да получи тройка. Според неговите думи излишно беше да се очаква нещо повече и да се мечтае за нещо друго. Ще му намерят някаква работа с ниска заплата. Неговият доход, прибавен към това, което изкарва съпругата му, ще му позволи да си живурка леко, при условие че ще живее тук. Две малки семейства на гърба му. Ще има ли сили да понесе този извънреден товар? А отгоре на това нямаше дори право да се оплаква! Твърдото и лъчезарно лице на Мариан предварително му забраняваше. Тя го изгледа внимателно и каза:

— Ти остаряваш, Шарл.

Учуден, той измърмори:

— Какво те кара да говориш така?

— Твоят отчаян вид! Две неща са сериозни в този свят: неизлечимата болест и смъртта. Ние не сме стигнали дотам, благодаря на бога! Съдиш за поведението на сина си с предразсъдъците на твоите родители. Абсурдно е! Трябва да разбираме младите, да живеем с техните идеи!

— Значи според тебе нашият дълг като родители е да казваме „да“ на всичко, което им минава през главата!

— Не отивам чак дотам. Но щом искат да се женят на двадесет години, ти не трябва да се възмущаваш, под предлог, че си се оженил на тридесет и три.

— Когато ние се женихме на тридесет и три години, имахме опит, професия…

— А пък те имат ентусиазъм, въображение! Може би това е по-хубаво.

Той се плъзна в леглото и облегна глава върху възглавницата.

— Странно — каза той след малко, — мисля за родителите на Даниел. Чух те да казваш преди, че защото те били разведени, техните деца, лошо надзиравани, лошо напътствани, без родителска обич, били сключили неразумни бракове. Но нима нашите деца не вършат същите глупости точно защото сме много задружни, защото много се занимаваме и сме много добри с тях?

— От това следва ли да се каже, че родителите на Даниел са имали право?

— От това следва да се каже, че като вземем точно обратното на това, което те са направили, стигаме до същия резултат като тях, от това следва да се каже, че няма значение дали си нежен или суров, деспотичен или слаб, егоист или щедър в семейството си, от това следва да се каже, че характерите, нравите, съвременното влияние са по-силни от всички принципи на възпитанието, от това следва да се каже, че ние не можем нищо да забраним на нашите дъщери и синове…

— Може би — каза тя. — Ние сме в една преходна епоха. Светът бързо се променя. Трябва да се приспособиш или да умреш. Аз съвсем нямам намерение да умирам! Съвсем нямам намерение да минавам в очите на децата си за безчувствена, проповядваща и ретроградна майка! И ти трябва да вземеш пример от мене, ако искаш Дани и Лоран да продължат да те уважават и обичат!

— Да ме обичат да, но да ме уважават — съмнявам се!

— Много добре се чувствам и без тяхното уважение! — каза тя.

— Аз също, аз също — изпъшка той.

И добави:

— Но те много добре ли се чувстват?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би предпочитат да ни уважават? Ние им попречихме. Ние им казахме: ние сме ви приятели, ваши равни, ние не струваме кой знае какво, да се надсмиваме заедно на нашите слабости! Защо тогава се учудваме, че залитат, като вървят?

— Изобщо ти хвърляш обвинение срещу нас, че не сме продължили да играем комедията?

— Няма дисциплина без комедия! Свалиш ли униформата й, армията се разпръсква. От искреност, от слабост ние се отказахме да играем пред децата си ролята на всезнаещи, всеможещи и почти безгрешни родители! Ето резултата.

— Колко приказки за двама млади, които се обичат и се женят по-рано, отколкото ти би желал! — каза тя. — Наистина, Шарл, ти изпитваш удоволствие да се дразниш! Хайде, спи!

И тя угаси лампата. Тъмнината и мълчанието съвсем не можеха да го принудят да спи, а още повече го тласкаха към размишления. Той се питаше дали същите проблеми ще възникнат пред Дани и Даниел, пред Лоран и Беатрис след двадесетина години. С темпото, с което се движеше младежта, как тия четиримата ще възпитават своето потомство? Какви ще бъдат отношенията между родители и деца след систематичното разрушаване на родителския авторитет? Ще има ли семейство?… В деня, в който Кристин ще порасне… Той се помъчи да си представи това бебе девойка — кокетна, влюбена, взискателна, отчаяна — и дебело въже стегна врата му. Самият той какво ще бъде в това далечно време? Шестдесет и пет седемдесетгодишен. По няколко часа на бюрото, обичайното събиране за ядене около семейната маса, на курорт по морското крайбрежие, спорове, болести, сметки, раждания, безсънни нощи, старостта, смъртта — един живот като другите. Той се обърна в тъмнината. Ако животът беше по-спокоен, щеше да ни бъде по-мъчно да се разделим с него. Най-висшето милосърдие на бога е, че пречи на хората да бъдат щастливи на земята. Тази мисъл го разнежи, успокои. Или пък това беше последица от аспирина. „В края на краищата — мислеше си той — Мариан има право! Да се ожени за тази Беатрис! Ще видим после!…“ Той затвори очи. Малко по-късно отново ги отвори, защото жена му стана. Тя прошепна:

— Стори ми се, че чух Кристин да плаче. Ще отида да видя…

Той нямаше сили да мръдне езика си и заспа.

Дани се върна и прошепна:

— Няма нищо… Вече се успокои… Впрочем мама беше при нея…

— А, добре! — каза Даниел.

— Все пак мисля, че трябваше да й дам още един биберон, но пълен.

— Това ли ти каза лекарят?

— Не…

— Тогава върши това, което ти е казал, и недей да правиш нововъведения!

— Колко си неприятен!

— Съвсем не! — изръмжа Даниел със смътно чувство на вина.

— Да, уверявам те! За нищо започваш да се караш. Да не би историите на Лоран да те правят нервен?

— Не ме интересуват историите на Лоран! — каза Даниел.

Той беше убеден, че е искрен. Най-важното за него не беше нито Лоран, нито Дани, а матурата. Този път работата изглеждаше опечена. Беше сигурен в писмените по философия и естествена история. По философия най-вече бе разгърнал знанията си. Една златна тема: „До каква степен разумът на човека трябва да се противопостави на чувствата, за да опознава, за да действа и за да твори?“ Беше набутал вътре Кант, Платон, Бергсон, Аристотел, за да може след десетте страници да направи заключението, че науката изисква чувствата да се подчиняват на разума, а изкуството да се подчинява на разума и чувствата. Господин Колере-Дюбрусар, на когото той бе показал тази сутрин плана си, го беше поздравил. Може би ще получи висока бележка? Във всеки случай той спокойно очакваше обявяването на резултатите след две-три седмици.

Лоран обаче нямаше никакви шансове да вземе дипломата си. Всъщност това беше най-малката му грижа. Той изчака края на изпитите, за да съобщи на своите родители намерението си да се жени. Прекрасна семейна сцена с въздишки на майката, с вопли на бащата и накрая — разчувствано съгласие от двамата. А същия ден следобед вкъщи пристигна Беатрис Мурен…

Дани проплака тихо:

— Ох, Даниел! Прегърни ме силно!

Тя бе топла. Лъхаше на хубаво. Имаше желание да бъде галена. Любиха се. После Даниел запали цигара.

— Не е хубаво да пушиш в леглото! — измънка Дани с разтопяващ се глас, заспивайки отново.

— За една цигара ли ще ми се караш! — каза той.

Беше решил да бъде твърд във всяко отношение. Днес следобед се беше измъчвал от примирителната мекушавост на тъста си. Ако беше на мястото на Шарл Севело, нямаше да се съгласи да приеме това момиче, щеше да принуди сина си да скъса, ако се наложеше, щеше да го изпъди и да не му дава издръжка. За четиридесет и осем часа Лоран щеше да уреди да се махне детето и щеше да се прибере в домашното огнище изтрезнял, успокоен и признателен. Вместо това сега цялото семейство трябваше да се подготвя за едно мъчително и смешно съществуване. Нека Лоран приеме родителите му да го приютят с жена му. Той обаче няма повече да търпи отчаяната щедрост на Шарл Совело. Ще си наеме някъде една стая, ще се настани там с Дани и Кристин, ще работи… Сестрата на Дебюке, която беше чиновничка в окръжното бюро за настаняване на работници, му беше обещала да го назначи да замества през трите летни месеца… Трябваше идния понеделник да се представи в дирекцията на бюрото. Ако успее, ще се премести веднага. Не беше говорил още за това свое намерение с Дани. Но ще я нареди добре, ако се противопостави! Той много често бе забелязвал пагубните последици, когато се проявява слабост и се отстъпва на разглезените деца. Той не беше като Шарл Совело! Нито пък като Филип Ейглетиер! В момента, когато трябваше да вземе едно от най-важните решения в живота си, той се чувстваше прозорлив, спокоен и щедър. Една смесица от нежност и решителност. Никакво уважение за някаква двойка извън релсите. Булката по дяволите, съпругът на подсъдимата скамейка. Дани наистина беше жената, която му трябваше. Той изгаси угарката и притегли жена си в обятията си… Искаше да се увери, че е негова. Тя се отпусна в ръцете му, съвсем заспала, със затворени очи. За какво ли мечтаеше тя, докато той я притискаше нежно? Едва можа да си помнели това и тя вече му подаваше устните си.