Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXVII

Изморена да стои права, Мадлен притегли един сгъваем стол и седна на него, за да гледа как работи зидарят. Фенекът, тършувайки из градината, потреперя от страх при шума на някакъв мотоциклет, който потегляше, и с три скока отиде да се сгуши в краката на господарката си. Тя го взе на коленете си. Със сламена шапка на главата, с платнени обувки на краката, тя галеше нежния гръб на животното и мигаше, загледана в прясно измазаната стена, която отразяваше слънчевата светлина. Моментът беше решителен. Трябваше да определи дали навесът, който строеше, да бъде два метра и петдесет сантиметра или точно два метра.

— Според мене, госпожо, два метра са предостатъчни — каза господин Коломбо.

— Не. Два метра и петдесет — реши Мадлен. — За да могат да стоят под него пет-шест души.

— Значи тук ще бъдат подпорите?

— Да, господин Коломбо.

Господин Коломбо, който имаше корем, мускули и съвсем дребно лице, очертано с няколко мазни бръчки, направи знак на помощника си, мършав и мрачен португалец, впрегнат в пълна с камъни ръчна количка.

Португалецът тласна количката по дъската, поставена над тревата, и изсипа с трясък товара в краката на майстора. Приклекнал, господин Коломбо сортираше камъните, дялкаше ги с чук и по указание на Мадлен ги подреждаше в цокъла.

— Фугите да бъдат колкото се може по-големи, моля ви се! — казваше тя. — Трябва зидът да изглежда направен отдавна, и то от човек, който не е бил зидар.

— Няма да бъде красиво, ако не е правилно!

— Уверявам ви, че ще бъде, господин Коломбо!

Господин Коломбо сви вежди, но нямаше никакво основание да не задоволи клиентката си. След като подреди камъните, той започна да ги замазва. Запълваше фугите с цимент и после с въздишка на съжаление ги издълбаваше.

Работата напредваше бавно. Зидарят беше предупредил, че няма да може да свърши по-рано от следващата седмица. Невъзможно беше при тия условия навесът да бъде завършен до тридесет и първи юли. Всъщност тази дата не беше толкова фатална. Но Даниел и Франсоаз бяха решили да прекарат отпуската си през август. Значи естествено беше да ги очаква в началото на идния месец. Имала е щастие, мислеше си тя, че дядо Оандър най-сетне бе склонил да й отстъпи това парче овощна градина срещу парцела, колко хитрини и колко формалности, за да стигне дотук! Сега, когато междинната стена беше срината, тя имаше два пъти повече простор пред себе си. В дъното на разширената градина навесът ще придаде нотка на селска интимност. Разбира се, скелетът ще бъде от стари греди, а покривът от стари местни керемиди. Беше закупила вече от един предприемач всички необходими материали от някаква разрушена сграда. С навеса животът в къщата ще бъде преобразен. Дано да бъде хубаво времето през август! От няколко години насам климатът стана толкова непостоянен! Дано не вали!… Няма, няма… Плажът на Довил беше на две крачки. Важното е морето — за младите! Ще прекарват по-голямата част от деня край водата и ще се прибират с вълчи апетит. Тя си представяше как тази весела група обядва вън, под сянката на един покрив с нежни цветове на печена земя и мъх. Без да си въобразява, че те не са идвали често в Тюке, защото е нямало навес, тя беше убедена, че сега, след като го построи, те с по-голямо удоволствие ще идват при нея. Двамата, и той, и тя, имаха толкова голяма нужда да променят мислите си, да се почувствуват в нежна семейна атмосфера! Една година от драмата, а те едва бяха започнали да изплуват от развалините. Двадесет пъти Мадлен бе хвърчала до Париж, за да ги утешава, за да ги съветва. Даниел й пишеше в последното си писмо, че тя не трябва да се тревожи за тях, че те най-сетне са започнали „втори живот“. Тя хареса този мъжествен израз, излязъл изпод перото на племенника й.

Като си припомняше за събитията през миналата година, тя не можеше да се примири, че главната причина за това страшно разлагане е Карол. Тази жена бе пресметлива и студена. Очевидно тя бе поискала делба след смъртта на Филип. По нейно искане всичко бе продадено — адвокатската кантора, апартаментът, къщата в Бромей, мебелите — и полученото беше разделено наполовина между нея и децата. Истинска катастрофа! Мадлен никога не би повярвала, че след изплащане на задълженията по наследството ще остане толкова малко за всеки. И днес още тя бе убедена, че има някаква измама, че Карол и нейният пълномощник са фалшифицирали сметките. С получените пари Карол си купила апартамент в Монте Карло и се беше оттеглила там. Навярно само привидно. Този тип жени мъчно се отказват да слязат от сцената.

Даниел пък веднага се снабди с кола, спортен модел, много скъпа. „Възрастта е такава — мислеше си Мадлен. — Той би могъл да се премести, да заживее сам с Дани. Аз на негово място положително бих направила така! В края на краищата, щом му е приятно да живее на улица «Сен Дидие» заедно с Франсоаз? Във всеки случай добре направи, че не напусна службата си в ОДИЛ и продължи да следва право. Сега, когато Дани чака второ бебе, трябва да бъде още по-благоразумен. Две деца едно след друго — това е лудост! А самият Даниел ликува. Смешно момче! Смешно поколение! Нима това е от несъзнателност или от сляпо доверие в структурата на обществото? Впрочем трябва след малко да телефонирам на господин Хюг, за да разбера какво ново има по въпроса за тази ипотека…“ Тя беше доволна, че Даниел и Франсоаз бяха поверили на нейния нотариус грижата да управлява малкия капитал, който им остана от наследството. Веднъж я бяха послушали и от това ще имат полза.

Горката Франсоаз! Тя толкова много се бе променила от смъртта на баща си! Далечна, замислена, потайна, обременена с много тежко за нея минало. Важното е, че най-сетне се разведе. За кратко време, изглежда, Александър беше загубил цялото си влияние върху нея. Нямаше ли някой друг в живота й? Може би, като дойде тук, ще се отпусне и ще й се довери? Но — да внимава! — тя беше толкова склонна да се затваря в себе си, не добре е да не разпитва. „Как само ми благодари, когато й казах, че и Никола̀, разбира се, е поканен в Тюке!“ — помисли си Мадлен. Докато привързаността на Франсоаз към това момче я беше разтревожила преди, сега тя считаше тази привързаност за трогателна и благородна. Младостта си има закони, които ни надвишават. „Жалко, че той не може да дойде!“ След успеха на първия му сериен телевизионен филм Никола̀ беше започнал втори, чиито външни снимки се правеха в Италия. Специализираните вестници печатаха снимката му и вдигаха голям шум около него. Той беше се разделил с Алисия и живееше в околностите на Париж с една твърде красива актриса, едва седемнадесетгодишна, която също така беше лансирана от телевизията. Даниел предвиждаше и на двамата блестящо бъдеще в киното. Но Даниел не разбираше нищо.

Мадлен се усмихна при мисълта за племенника си: тя не можеше още да го смята за сериозен човек, макар че скоро щеше за втори път да стане баща. На всяка цена искаше син. Иначе, казваше той, името на Ейглетиерови ще угасне след него. Голяма работа! Как можеше да се гордее, че принадлежи на тази безумна фамилия? След вълненията през тия последни години някаква вцепененост сякаш бе обзела останалите живи. Франсоаз, както и Даниел, мечтаеше само за едно умерено и банално щастие. Мадлен го оправдаваше с тъга. От всички бури, които бяха разтърсили тази малка група, само тя пазеше истински спомен.

Тя чешеше фенека зад ушите, гледаше как се строи навесът и с носталгия размишляваше за страданията на Жан-Марк, за цинизма на Александър, за двуличието на Карол, за егоизма на Филип… Защо пък бе умрял този? Лекарят бе установил самоубийство, но тя се съмняваше понякога. Един човек като Филип, материалист, обичащ удоволствията и коравосърдечен, не може да сложи край на живота си в момент на отчаяние. Той беше твърде самолюбив, за да си пожелае смъртта. Не беше ли, без да иска, превишил дозата? Нещастен случай. Едно недоразумение. Всеки път, като си спомняше за тази смърт, тя изпитваше тежестта на стоманена греда върху гърдите си. Ако бе останала в Париж, Филип нямаше да направи тази глупост. Изведнъж тя, която винаги беше осъждала брат си, се изненада, че го съжалява. Не беше ли може би той най-нещастен от всички в това умопобъркано семейство? Има толкова много начини човек да бъде самотен!

— Имате ли нещо против, че този камък по средата е малко по-жълт от другите? — попита господин Коломбо.

— А, не — каза тя. — Напротив!

Господин Коломбо уверено въртеше мистрията. Зад него португалецът с пребледняло от работа лице приготвяше с лопата циментовия разтвор. Телефонът иззвъня. Мадлен се изправи на крака, остави фенека и като накуцваше, забърза към къщи. Беше съвсем задъхана, когато вдигна слушалката. Чу гласа на Франсоаз, ясен и весел:

— Ало! Маду!… Добре ли си?

— Разбира се, мила моя. А ти?

— Много добре! Имам да ти съобщавам голяма новина!

Мадлен тежко седна, облегна се с рамо към стената и прошепна:

— Каква новина?

— Нали знаеш, Дидие… Дидие Копелен…

— Да — каза Мадлен.

Тя изслуша останалото с радост, примесена с тъга.

— Е, добре! Поздравявам те! — каза най-сетне тя. — Признавам, че не съм очаквала. За това ще говорим сега, през лятото…

— Точно исках да ти кажа, Маду… Ще ме извиниш за това лято, невъзможно е… Родителите на Дидие ме поканиха… Съвсем близко до испанската граница, един очарователен кът…

— Да, да, разбирам много добре — каза Мадлен. — Но нали не си официално сгодена…

— Все едно е, Маду!

— Значи Даниел и Дани ще дойдат без тебе?

— Не са ли ти телефонирали?

— Не.

— Заминаха вчера с Кристин за Аркашон… Мариан и Шарл Совело са наели една вила… Юли и август, да…

— Така, значи!… Даниел е могъл да ме предупреди все пак!

— Толкова много беше измъчен от работата, от изпитите, той ще ти пише оттам! Значи одобряваш за Дидие?

— Разбира се — извика Мадлен, съвзела се. — Не можеше да имаш по-добър избор! Той е толкова честно, толкова скромно, толкова прямо момче… И освен това беше най-добрият приятел на Жан-Марк!…

Тя продължи да говори с престорено увлечение. През прозореца виждаше как господин Коломбо зида цокъла на навеса. Пак слагаше много цимент между камъните. Тя почука на прозореца, за да му обърне внимание, и с пръст му направи знак да издълбава повече фугите.