Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XIX

Още от самото начало на обеда Мадлен страдаше от чувство на студенина, засилено навярно от факта, че трапезарията на Дьо Шарнерай беше изцяло облицована с мрамор. Двама домоуправители с безмълвни лица сновяха в този олтар. Храната, сервирането, разговорът, вината — всичко беше на висота и въпреки това Мадлен имаше чувството, че дъвчи плява и чува бръмчене на мухи. Когато погледът й попадаше на Жан-Марк, тя едва го познаваше в тази му роля на щастлив годеник. Беше изпитала същото отчуждение при обявяването на войната, когато за първи път бе видяла съпруга си в униформа. На Жан-Марк също не подхождаше да влезе в семейството на Дьо Шарнерай, както на бедния Юбер да служи в армията. Повечето от мъжете не умеят да избират съдбата си. Но Юбер беше демобилизиран, докато Жан-Марк… „Какво го е прихванало? Не си ли дава сметка, че е на погрешен път? Ако бях си останала в Париж, навярно щях да го разубедя. Във всеки случай щях да го съветвам да почака. Едно момче не трябва да се жени, преди да навърши двадесет и седем, тридесет години…“ Тя се обърна любезно към Валери, която веднага след обеда я канеше да види апартамента на авеню „Бужо“, който в момента обзавеждаха.

— Ще ни дадете съвет! — каза младото момиче. — Знам от Жан-Марк, че имате прекрасен вкус!

— Жан-Марк е много мил — отвърна тя, като се усмихна, — уверена съм, че не се нуждаете от съвет.

— Тъй като апартаментът е с нисък таван, аз възприех едно хоризонтално решение.

— Добре сте направили.

— Геометрични линии, продълговати мебели…

— И тоновете са възхитителни! — удиви се госпожа Дьо Шарнерай, като вдигна една суха и бяла ръка, на която голям брилянт блестеше като фар. — Тънка линия, светлобежово, тютюнево… и изведнъж яркожълто и светлозелено, които просто пеят… Представяте ли си?…

— За мене най-хубавата стая е кабинетът на Жан-Марк! — каза Валери.

— Да, ще стане много хубав! — съгласи се Жан-Марк с принудена усмивка. — Но никога не ще имам толкова книги, за да запълня всички лавици!

— И това ще стане! И това ще стане! — каза господин Дьо Шарнерай, засмян, снажен и сърдечен. — Като начало, скъпи мой, ще ви дам една колекция от юридико-фармацевтическа документация, която ще изпълни цяло пано. Все ще трябва да влезете в течение на вашата бъдеща специалност!

— Но и моето намерение е такова! — каза Жан-Марк.

— Ще видите, в тази област има вълнуващи правни въпроси! В наше време човек не може да върви напред, ако не се специализира…

Докато господин Дьо Шарнерай се увличаше да възхвалява френското фармацевтично производство, жените подхванаха по-конкретни теми. Бракът ще се сключи на втори юли; веднага след това младите ще заминат за Шотландия; като се завърнат през септември, апартаментът им ще бъде напълно готов.

— А военната ти служба, Жан-Марк? — попита Мадлен.

— Погрижил съм се — каза господин Дьо Шарнерай. — Ще я изкара в Париж и, така да се каже, вкъщи…

Той се засмя с вид на човек с неограничена мощ.

— Ако е истина! — каза Жан-Марк.

— Истина е, скъпи мой. Може да разчитате!

Жан-Марк отправи към Мадлен тревожен поглед. Очевидно той се страхуваше от нейната присъда. Тя наведе очи към чинията си: шоколадов сладкиш. Мраморът я притискаше. Тръпки полазиха по раменете й. Госпожа Дьо Шарнерай стана бавно. Всичко у нея беше сковано и тромаво.

Влязоха пак в салона. Тапети с митологически образи и тежки, старинни мебели — не беше по-весело от трапезарията. През отворения прозорец в помещението нахлуваше непрекъснатият тътнеж от авеню „Фош“. Господин Дьо Шарнерай изпи кафето си прав, отправил поглед надалеч. От време на време той изпускаше по някоя дума върху политиката или за хода на сделките. До него Жан-Марк, наследникът, слушаше с уважение тия сведения. Жените бъбриха известно време, после Валери съобщи, че трябва да отиде на авеню „Бужо“, където тапицерът ще я чака към три часа и половина. Жан-Марк и Мадлен тръгнаха с нея.

Беше съвсем близо, в една нова сграда с блестящ от огледала вход. Щом влязоха в апартамента, и Жан-Марк се почувствува отпаднал. Той гледаше как Валери и Мадлен разговарят с тапицера относно цвета на пердетата и мечтаеше само за едно — да избягнат да го питат за мнението му. Страх го беше да си представи тия празни стаи с гипсови стени такива, каквито ще бъдат след обзавеждането им. Мебели, тапети, лампи в нежно оцветени абажури, пълни с бельо шкафове, едно легло, пухкав килим под голите крака — цял капан за нежности с Валери по средата. Неочаквано той се приближи до групата и каза:

— Глупаво е, но изведнъж си спомних, че съм определил среща на Копелен у мен в четири часа.

— Отмени я! — каза Валери.

— Много е късно. Той трябва да е вече на път. И му е абсолютно необходима моята тетрадка по практически занятия!

— Тогава вземи колата, прескочи до улица „Асас“ и се върни. Нали не сте заета за още няколко минути, госпожо?

— Ами да! — каза Мадлен.

Жан-Марк взе ключовете и сивата книжка, които му подаде Валери, и бързо излезе навън. Изгаряше от желание да се разтуши. Колата беше паркирана на ъгъла на авеню „Бужо“ и улица „Спонтини“. Той седна пред волана, но вместо да се отправи към центъра на Париж, зави към Булонския лес. Внезапно му бе хрумнала идеята да посети Жилбер, когото не беше виждал от два дни и който го очакваше утре за урока. Ако не го намереше вкъщи, ще си направи един тур с колата, за да успокои нервите си. Имаше такава нужда от чист въздух за гърдите си! Отворил всички прозорци, той започна да диша свежия аромат от първите листа. За три минути премина плътния свод от зеленина и навлезе в булевард „Морис Барес“, спокоен, сенчест и пренаселен. Пред вратата на апартамента той съсредоточи всичките си надежди в една-единствена мисъл и позвъни. Камериерът, който му отвори, го увери с усмивка.

Господин Жилбер беше вкъщи. Жан-Марк навлезе в дългата галерия с мрачни картини.

Като го видя да влиза, Жилбер, който работеше на масата си, стана бавно като сомнамбул. За миг лицето му бе безизразно. После усмивка освети очите му, устата му; цялото му лице засия от изненада и радост.

— Минах съвсем случайно — каза Жан-Марк.

— А пък аз — каза Жилбер — останах вкъщи съвсем случайно.

— Защо?

— Трябваше да изляза с баба си. В последната минута промених решението си. Предпочетох да завърша домашните си. И ето!

— Чудесно!

— Аз не се учудвам! От квартирата си ли идваш?

— Не, бях наблизо, на авеню „Бужо“, с леля ми и Валери. Ти какво си започнал да правиш?

Наведе се над масата и видя страници, изписани с изчисления и драсканици.

— Остави — каза Жилбер. — Толкова отегчителна работа!

На стената зад него беше забодена фоторепродукция на онази статуя на Орест и Пилад, на която толкова се бе възхищавал в Лувъра заедно с Жан-Марк.

— Я — каза Жан-Марк, — намерил си я?

— Да, изрязах я от една книга за гръцката скулптура.

— Прекрасна е!…

Жилбер откачи картината и я подаде на Жан-Марк.

— Вземи я.

— О, не. Ами ти?

— Ще купя друга книга. Много ще ми бъде приятно да си мисля, че имаш тази снимка у вас. Ще я поставиш ли в твоя кабинет?

— В моя кабинет?

— Да, след сватбата ти.

— Разбира се — каза Жан-Марк със свито гърло.

Погледнаха се в очи. Замълчаха. Жан-Марк чувствуваше, че главата му гори. Сегашното му щастие беше в равновесие като топка върху острие. За толкова кратко време! Едно движение вдясно, едно движение вляво, един лек полъх, един вик, гласът на Валери и той ще се сгромоляса.

— Значи, решено, датата е определена? — каза Жилбер. — На 2 юли?…

— Да.

— И баба и дядо ми съобщиха това вчера вечерта. На 2 юли! Защо толкова късно?

— За да имам време да си взема изпитите, да се съвзема, да се приготвя…

— Отдавна ли се подготвяш?

Жан-Марк поклати глава.

— Ти си смешен, Жилбер! Защо да говорим винаги за тази сватба? Нямаме ли други теми за разговор?

Жилбер се замисли за миг и хвърли към Жан-Марк поглед, блестящ от сълзи. Челюстите му трепереха. Мъчно се владееше. Най-сетне очите му започнаха да гледат радостно и дружелюбно.

— Имаш право — каза той. — Трябва да не се вълнувам от тази сватба, да гледам на нея като на една смешна формалност, измислена от тежките хора срещу лекомислените!

Погледите им отново се срещнаха. Жан-Марк бе обзет от необикновено щастие, сякаш животът му получаваше друг живот в подарък. Така приливът застила плажа и се сливат най-дребните частици на водата и пясъка, размесвани от вълнението.

— Ако знаеше само колко ми е хубаво да прекарам няколко минути с тебе? — каза той. — Отморявам се, отпускам се, дишам…

Като говореше, той държеше репродукцията с две ръце и я гледаше, сякаш се отнасяше за нея.

— Дай я, ще я поставя в плик! — каза Жилбер.

Докато ровеше в едно чекмедже, Жан-Марк се приближи до прозореца: долу бяха наредени в права линия зелените бухнали глави на кестени, окичени с бели цветове.

— Как дойде? — каза Жилбер, пъхайки фоторепродукцията в голям жълт плик.

— С остин купъра на Валери.

— Жалко, щях да те върна с моето емге! През гората не рискувам нищо, дори без книжка!

Изведнъж се удари по челото.

— Нали не бързаш?

— Даже доста, драги мой! Защо?

— Най-сетне нямаш ли поне четвърт час?

— Да, разбира се…

— Тогава ще направим един тур с емгето. Ще те доведа тук. И ти ще си вземеш остин купъра, за да се върнеш на авеню „Бужо“!

Как да му откаже? Тия малки разходки с кола из гората бяха радостта на Жилбер. Той караше бавно, като избягваше многолюдните алеи и наблюдаваните от полицаите кръстовища. Седнал до него, Жан-Марк му даваше съвети. Ами Валери, ами Мадлен, които го чакаха? По дяволите, ще измисли някакво извинение.

— Да побързаме — каза Жан-Марк весело.

Седяха един до друг в бялата черупка на емгето. Жилбер потегли внимателно и Жан-Марк го похвали. Скоро навлязоха в една безлюдна и тиха алея.

— Ускори — каза Жан-Марк.

Жилбер увеличи скоростта, но боязливо. Беше нервен, впечатлителен, ненормално боязлив. Трябваше да му се вдъхва вяра в рефлексите му.

— Завий вдясно — подзе Жан-Марк. — Сега вляво… Надмини тази кола, която пълзи…

Беше му приятно да заповядва на това момче, което мигновено му се подчиняваше покорно.

— По-бързо, по-бързо!

— Летим с осемдесет — прошепна Жилбер.

— Какво от това?

— Има ограничение на скоростта в гората…

— Не обръщай внимание на това. Давай!

Лицето на Жилбер се сгърчи. Той натисна газта. Страх се четеше в очите му с присвити клепачи. Остра наслада обзе Жан-Марк. Той докосна ръката на Жилбер върху волана.

— Намали!

Чертите на Жилбер се отпуснаха. Той преглътна слюнката си.

— Добре е — каза Жан-Марк.

Отражението на листата нахлуваше в колата с лъх на трева и на земя. Жилбер се усмихваше. Внезапно той попита:

— Какво ще правиш довечера?

— Ще работя — каза Жан-Марк.

— С Дидие?

— Не, сам.

— Защо не дойдеш да работиш у дома? Аз също съм много претрупан. Ще вечеряме заедно — дядо и баба ще бъдат очаровани! После всеки ще седне в един ъгъл с учебниците и тетрадките си, няма да си пречим, ще учим като ангели…

Идеята беше съблазнителна. Жан-Марк прие, без да се двоуми.

— Но най-напред трябва да се върна при Валери — каза той.

Когато влезе отново в апартамента на улица „Бужо“, Валери беше сама с един електротехник, който си вземаше бележки в тефтерчето си.

— Отчаян съм! — каза той. — Копелен ме задържа. — Леля Мадлен отиде ли си?

— Да — каза сухо Валери — Аз също щях да си тръгна. Наистина, Жан-Марк, ти доста прекаляваш!

Тя бе направила обидена гримаса, очите й бяха изцъклени, а гласът й остър като през лошите за нея дни. Костюмът й в тъмен цвят изразяваше напълно чувствата и: твърди плисета, блестящи от гняв копчета. „Отсега нататък през целия си живот тя ще има право да ми прави забележки! Това е непоносимо, непоносимо!“ — мислеше си той с униние.

— Толкова ли се отегчаваш да се занимаваш с нашия апартамент заедно с мене — подзе тя с по-примирителен тон.

— О, не — каза той.

И после заключи: „А когато тя се мъчи да бъде любезна, е още по-лошо“.

— Ела да видиш — каза тя. — Трябва да определим контактите в твоя кабинет. Къде искаш да се постави голямата лампа? Тук? Там? Тук е по-практично, там е по-хубаво… В края на краищата по мой вкус… Ще ме накараш да си мисля, че…

Той оставяше Валери да говори и си мислеше, че всичко, което тя казваше, му е безразлично.

Жан-Марк беше разтворил върху дивана напечатания на циклостил учебник и препрочиташе за десети път главата за конфликтите в частното международно право, без да запомни нито дума. Всеки миг вдигаше очи от текста, за да наблюдава Жилбер, който, седнал с наведена глава и разперени лакти върху масата, се мъчеше над домашното по математика. Изведнъж и Жилбер вдигна глава и погледите им се кръстосаха.

— Върви ли? — попита Жан-Марк.

— Не — изръмжа Жилбер. — Не мога да се съсредоточа.

— Аз също. В действителност двама души могат заедно да учат само ако работят върху една и съща тема!

— Искаш ли да спрем? — предложи Жилбер. — Можем да послушаме плочи…

— Никаква музика, докато не вкарам тая материя в главата си! Единадесет часът! Ще работим до полунощ!

Жилбер тежко въздъхна, заби пръсти в косите си и отново се наведе над тетрадката. Изнизаха се дълги минути. Жан-Марк дори не си даваше труд да чете учебника. Седнал със скръстени крака, той не изпускаше из очи Жилбер. Изведнъж му се поиска да пипне това твърдо и гладко чело, тези нежни челюсти, този дълъг врат, който се извиваше в основата си, за да очертае мощната и горда крива на раменете. „Защо Жилбер не е момиче?“ — запита се той. Тази мисъл го раздруса силно като физически шок.

— Мисля си за нещо — каза Жилбер, затваряйки тетрадката си. — Да направим една разходка извън града следващата неделя с моето емге. Трябва да покарам малко по шосе…

— Да — каза Жан-Марк, — но следващата неделя е навечерието на моя писмен по право: ще зубря през целия ден.

— Тогава в неделя на петнадесети?

— При условие че времето е хубаво, съгласен!

— Ще бъде хубаво, уверен съм! — извика Жилбер. — Виж какво, бихме могли да отидем в онзи край, за който си ми говорил, там, където твоите родители имат къща!

— В Бромей?

— Да, там!

Жан-Марк стана мрачен. Струваше му се, че е невъзможно да заведе Жилбер на това място, където още витаеше образът на Карол.

— Не — каза той.

— Защо?

— Не знам… Много пъти съм ходил и Бромей през моето детство… Сега вече е друго… Спомените, които съм оставил там, стареят трудно… Има и други очарователни места в този край! Ще видиш!

— Имам вяра в тебе! — каза Жилбер с пламък в очите.

И стана, като подскочи. И Жан-Марк стана. Чувствуваше необикновена умора. Изведнъж неговият брак му се видя необходим и неотложен. Ускори сбогуването и си тръгна.

На улицата се върна към своето безпокойство и го счете за абсурдно, смешно. Голямото приятелство, казваше си той, е винаги обосновано върху нещо по-загадъчно, отколкото възрастта и характерите. Постъпката, само постъпката поставя човека в известна категория. И тази постъпка той никога не ще направи — беше сигурен в това! Да оставиш мисълта да лети толкова далече, колкото тя си иска, да си въобразяваш, да се осмеляваш, да мечтаеш и все пак да не се чувствуваш различен от другите!

Когато се намери в стаята си, той беше напълно успокоен. Все пак дълго мисли в леглото си за трагичното усамотяване на тия, които, презрели ограниченията на обществото, продължават да уталожват една противна на природата страст. Спомни си имена на знаменити артисти, изтънчени и необикновени писатели. Като угаси лампата, той съвсем ясно видя отново Жилбер, почувствува се много щастлив и заспа успокоен.