Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

IX

До последна възможност бяха чакали Никола̀ за обеда. Но тъй като в един часа и половина той все още не беше се прибрал и понеже Александър имаше лекция в три часа, Франсоаз опържи бифтеците, притопли картофеното пюре и занесе всичко на масата. Александър нападна месото с настървение, обаче тя, загубила апетита си от нервност, престана да яде още след втората хапка. Безредието, безразсъдността, отвращението към точността, които прощаваше на бащата, не можеше да прости на сина, защото може би към него тя бе съвсем трезва в изискванията си. Никола̀ нямаше друга цел в живота, освен да удвоява недостатъците на Александър. Откакто бе тук, той живееше, без да полага и най-малкото усилие, за да направи присъствието си по-леко. Разбира се, още не беше си намерил нова работа. За тази длъжност на разпоредител в кино, която казваше, че му е обещана и дори запазена, сега говореше като за някаква много далечна перспектива. Разглеждаше малките обяви във вестниците със спокойното убеждение, че нито едно място няма да бъде подходящо за него. В замяна на това си беше втълпил да следва курсове по драматично изкуство. Изхождайки от мисълта, че трябва непременно да се захване с нещо и че ще се просвети повече, като работи върху текстовете на класиците, отколкото да се влачи по кафенетата, Александър го беше насърчил в тази насока. И сега четири пъти седмично от осем часа вечерта Никола̀ ходеше на курсовете при Клебер Бодри; връщаше се много важен към един часа след полунощ. Тази привидна заетост тревожеше Франсоаз. Освен това тя все повече страдаше от теснотията в жилището, срещу което нищо не можеше да направи. Отскоро я измъчваше един проект — абсурден и съблазнителен, — който не смееше да сподели със съпруга си. Той ядеше бързо и много, седнал пред нея, неподозиращ мислите, които я занимаваха. Изведнъж тя каза:

— Знаеш ли… размислих… На улица „Бонапарт“ има втора слугинска стая, много удобна, незаета… Имам намерение да я поискам от Карол за Никола.

Александър сдъвка парчето, което бе лапнал, избърса устните си със салфетка, изпи чаша вино и измърмори:

— Не разбирам какво ще прави Никола̀ на улица „Бонапарт“!

— Не те ли смущава неговото постоянно присъствие между нас двамата?

— Ако живее далеч от нас, ще ни струва два пъти по-скъпо.

— Но като си намери работа…

Той поклати глава:

— Не е лесен неговият случай: няма никаква специалност!

— Ако не му угаждаме толкова, ще видиш, че много бързо, със или без специалност, той ще се устрои някак!

— Може би… може би… Значи искаш да го изгониш!

— Просто да го настаня другаде.

Тя смени чиниите, донесе сиренето.

— Добре — измърмори той. — Иди виж Карол!

Пиеха с наслада, бавно и замислено кафето си. Сега, когато беше развила плана си, Франсоаз не бързаше толкова да го изпълни. Парализираше я перспективата да иска услуга от Карол. И после, как Никола̀ ще изтълкува това решение? Имаше ли тя морално право да го отпрати, след като беше направила всичко, за да го настани в дома си? Александър хвърли поглед към часовника си, хвана кафеника и отново напълни чашката си. В този момент вратата бързо се отвори и се появи Никола̀, неочакван и засмян. Той винаги имаше вид, че внезапно се прибира.

— Надявам се, че не сте ме чакали — каза той.

И като се обърна към входа, добави:

— Идваш ли?

Зад него стърчеше едно едро, разкрачено момиче с трагична физиономия, чиито тъмни гладки коси падаха като завеса върху раменете му.

— Това е Алисия — обясни той. — Приятелка от курса. Имаме да репетираме една сцена за тази вечер.

Досега Никола̀ не беше водил момиче вкъщи. Макар и раздразнена от това натрапване, Франсоаз се овладя, усмихна се на новодошлата и я покани да седне. Алисия й отвърна с тъжна гримаса и седна, без да каже нито дума. Имаше огромна уста, а изглеждаше няма, големи очи, а изглеждаше сляпа. Хубава и разсеяна, тя гледаше на живота със снизхождение. Как можеше едно толкова апатично същество да мечтае да стане актриса? Във всеки случай тя нямаше повече от двадесет години. „На моя възраст!“ — помисли си Франсоаз с изненада. А самата тя се чувствуваше толкова по-стара. От учтивост попита кой текст трябва да подготвят Алисия и Никола̀.

— „С любовта шега не бива“ — каза Никола̀.

— Предполагам, че вие, госпожице, играете Камила! — каза Александър, палейки цигара.

Младото момиче кимна, без да отвори уста.

— Очарователна сврака е вашата Камила, със студено сърце, хищна човка и с пъстри пера! — продължи Александър.

Със свиване на устни Алисия се съгласите има нещо вярно в това твърдение.

— Отдавна ли изучавате ролята? — попита Франсоаз.

Алисия поклати глава от ляво на дясно. Никола̀ се намеси:

— Едва сме разчели сцената — всеки поотделно. Сега ще я разработваме заедно!

Алисия му благодари с усмивка; беше й спестил усилието да изрази своята мисъл. Като говореше, Никола̀ си беше отрязал дебело парче швейцарско сирене и го унищожаваше без хляб.

— Няма ли и вие да вземете нещо? — попита Франсоаз Алисия.

Алисия премигна с клепачи.

— Тогава добър апетит! — каза Александър, като се отправи към вратата.

Когато той излезе, Франсоаз разряза на две останалия бифтек и донесе пюрето. Никола и Алисия очакваха дажбата си с вирнати носове и бляскащи очи. Момичето, макар и безплътно на вид, имаше страшен апетит. До края на яденето не чуха гласа й. Франсоаз разчисти масата, без Алисия да направи опит да й помогне. Никола̀ отиде при нея в кухнята с чашите в ръце.

— Слушай, драги — каза му Франсоаз с глас, който беше нито тих, нито висок, — това твое момиче може да е много мило, но на мене съвсем не ми е удобно да репетирате тук!

— Защо?

— Имам огромна работа следобед!

— Няма да те смущаваме, ще отидем в моята стая.

— В твоята стая?

— Разбира се, в моята стая! — каза той, като посочи антрето с величествен жест.

И в същото време я умоляваше с поглед. Тя склони, като си каза, за да извини слабостта си, че това е за последен път, тъй като в скоро време той ще живее сам. Докато тя миеше чиниите, Алисия и Никола̀ се уединиха в антрето. Тя се настани в голямата стая, постави пишещата си машина на края на масата и започна да удря клавишите. Трябваше да препише един доклад за замърсяването на речната вода от някакъв химически завод в Сена-Оаза. През тракането на буквите, които се забиваха в хартията, Франсоаз чуваше патетични провиквания зад вратата. Гласът на момичето беше контраалт, мощен и вулгарен, украсен с лек египетски акцент.

И двамата играеха еднакво фалшиво, предвзето, изпадайки в комична тържественост. Макар че не искаше да се отклонява от работата си, Франсоаз несъзнателно следеше диалога. Направи една буквена грешка и я изтри с гняв.

Съвсем очевидно беше, че няма да може да работи сериозно, докато тия двамата кряскат до пресилване в антрето. Когато се готвеше да започне отново да пише, Никола̀ полуотвори вратата и каза:

— Не би ли желала да ни подаваш репликите?

Това предложение учуди Франсоаз; после я развесели. Следобедът й бе провален; ще работи довечера; и се съгласи през смях.

Алисия влезе със свитъка в ръка. Никола̀ обясни на двете жени сцената:

— Ти, Франсоаз, влизаш оттам. Да, ти си Розет, млечна сестра на Камила. Пердикан те е оплел, защото Камила му се е разсърдила. Но това е предизвикало ревността на Камила, тя нервничи.

— Знам сюжета — каза Франсоаз с усмивка.

— Ах, така ли? — каза той, като я погледна недоверчиво.

— Добре — каза Алисия. — Значи започваме? Ето, Франсоаз, вземи моя свитък!

Това обръщение на ти, което идваше след дълго мълчание, смути Франсоаз. Алисия й подаде една малка, зацапана, изпокъсана книжка и посочи средата на страницата с пръст, чийто нокът беше остър, розов и лакиран.

— Какво казвам аз? — запита Алисия.

Като гледаше съвсем отблизо това лице на удавница с дълги гладки коси, Франсоаз имаше впечатлението, че е станала някаква промяна в живота й. Тя не беше вече омъжена жена със семейно огнище, с отговорности, с грижи. Избягала от задушаващите стени на класната стая, тя играеше през междучасието в двора на училището с партньори на нейната възраст. Изпусна дълбока, театрална въздишка.

— Много е хубаво това! — каза Алисия.

— Кое това? — попита Никола̀.

— Въздишката й! Добре я направи!

— Ти не си придирчива!

— Да, да! Тя има нещо. Не искам да ти давам съвет Франсоаз, но ги трябва да се явиш на прослушване пред Клебер…

Никола̀ се плесна по бедрата:

— Представям си лицето на Александър, когато научи, че съпругата му ще става звезда!

— Ще бъде може би очарован — каза Франсоаз.

— Положително дори! — извика Никола̀. — Това е сериозна работа! Значи, докъде бяхме стигнали?

— Излизаш, придружена от Пердикан — каза Франсоаз. — Сега ти, Камила.

— Какво казвам? Подай!…

Поемайки отведнъж репликата, Камила продължи с потъмнели очи и треперещ глас:

Тя скърцаше със зъби. Франсоаз потисна непринуденото желание да се засмее и неочаквано нададе вик, който не беше в текста. Другите двама, спрели в порива си, я изгледаха пренебрежително.

— Съвсем забравих за прането си! — каза Франсоаз. — Трябва да отида в обществената пералня! Иначе ще трябва сама да го изпера!

— Ще отидеш по-късно! — каза Никола̀.

— Не, драги. По-късно, ако ми позволиш, ще работя, за да наваксам времето, което вие ми загубихте.

— О, добре, добре!

Тя ги изостави по средата на един романтичен конфликт, който навярно бяха неспособни да разберат. Провикванията им кънтяха чак до площадката на стълбището.

Половин час по-късно, когато се върна, след като бе свършила работата си, гласовете им не се чуваха. Тя превъртя ключа в бравата, но вратата бе заключена отвътре. Тя се досети какво ставаше в стаята и разгневена, започна да звъни и да тропа. След дълго мълчание Никола̀ й отвори.

— Бях спуснал резето по невнимание! — каза той, усмихвайки се съучастнически. — Глупаво, нали?

Хвърли му мълниеносен поглед и мина в голямата стая. Алисия навярно се беше стъкмила набързо. Малко повече разчорлена отпреди, в зениците и блестеше животинска удовлетвореност. Франсоаз беше готова да избухне, но се въздържа. Ще изглежда смешна, ако ги упрекне — и то в името на кои буржоазни принципи, — че бяха правили любов в стаята й. Освен това те бяха забелязали нейното недоволство. Излишно беше да подчертава. После ще си поговори насаме с Никола̀. Уморена и отвратена, тя ги чуваше да бръщолевят, че са свършили репетицията на тяхната сцена, че ще си тръгнат и я оставят да си пише на пишещата машина. Алисия навлече палтото си от заешка кожа, като разклащаше бедрата и раменете си, сякаш се изкачваше в комин.

— Хайде, чао — каза тя, размахвайки пръсти.

Когато бяха вече далеч, Франсоаз отвори прозореца, за да проветри. Внезапно желание да заплаче стисна гърлото й. Всичко беше грозно в живота й. „Това не може да продължава така!“ — реши тя. Започна да трепери от острия студ, влизащ от улицата. Затвори прозореца, седна пред пишещата машина, препрочете последното изречение, което беше написала, и започна отново да чука по клавишите.

Малко по-късно на вратата се позвъни: писмо по пневматичната поща. Даде бакшиш на раздавача, позна почерка на майка си и отвори плика със страх:

— Мисля, че ти фантазираш! — каза Карол. — Тази стая е съвсем малка. Бедното дете не ще може да се обърне!

— А мислиш ли, че му е много широко в нашето антре? — попита Франсоаз.

— Не мога добре да си представя. Толкова ли е тясно у вас? Все пак той е на по-удобно, отколкото ще бъде там горе без течаща вода и без отопление! В края на краищата иди да видиш! Знай, че ако това може да ти послужи…

Тя се помъчи усмивката й да изглежда много благосклонна, защото намерението на Франсоаз й беше противно. Ако Никола̀ се настанеше в помещението за прислугата, той ще слиза в апартамента по двадесет пъти дневно под най-различни поводи: за да вземе душ, за да се постопли, за да телефонира, за да прочете вестници… Кой знае дори дали в края на краищата няма да се настани в една от стаите, опразнени от Франсоаз и Даниел? Беше имала твърде много главоболия, докато отстрани тия двамата, за да приеме риска един натрапник да се вмъкне в живота й на тяхно място. Единствената благоприятна точка в тази работа беше, че заварената й дъщеря, която мразеше, все пак бе принудена да я моли за услуга. Навярно тя беше дошла нарочно по-рано от другите членове на семейството, за да й говори насаме.

— Уверена съм, че ако тази стая се подреди, като се пребоядиса, ще стане много приятна — каза Франсоаз.

И тя се изправи. Карол запали лампата върху трикраката масичка. Около нея се очерта салонът, златист и розов, блестящ като скъпоценен камък на тоя фон от син здрач, идващ от прозорците.

— Може би — въздъхна тя. — Във всеки случай там горе трябва да е задръстено с вехтории!

Франсоаз полетя като стрела, влезе в кухнята, където Агнес си говореше сама пред готварската печка, вдъхна приятния аромат на баницата и попита:

— Втората слугинска стая кой номер беше?

— Тридесет и втори, вляво, във втория коридор — каза Агнес.

И показа връзка ключове, окачена на гвоздей.

Франсоаз не можа да познае таванското стълбище. Мръсните и изтъркани стъпала се издигаха сред ослепително бели стени. Въздухът беше напоен със силна миризма на боя. Но работата не беше свършена. На една площадка бяха оставени кофи, пълни с мътна вода, четки, парцали. След много години безплодни спорове съкооператорите навярно се бяха споразумели най-сетне да поправят и почистят тази част на сградата. Толкова по-добре: така Никола ще има по-приятен вход за своето жилище. Всъщност защо тя се бе двоумила да го настани тук? Та нали Жан-Марк живееше в слугинска стая?

Стигнала до един тесен и слабо осветен коридор, тя отвори вратата на номер 32 и се отдръпна пред планина от прашни пакети, издънени куфари и изпочупени мебели. Тази стая беше още по-малка от антрето, в което спеше Никола. Обезкуражена, тя затвори вратата.

Когато се върна в салона, Даниел и Дани бяха вече там.

— Е, какво мислиш за стаята? — попита Карол.

— Наистина е неизползваема! — каза Франсоаз. — Много жалко.

Тя седна до Дани на дивана и отпусна ръце в полата си.

— Не съжалявай толкова много — каза Карол. — Докато ти беше горе, поразмислих за нещо: Олимпия има една приятелка, Рози Корнай, която работи във фирма за недвижими имоти. Тя дори е специалистка в отдаването на апартаменти под наем. Ще я натоварим да замени твоя срещу друг, по-голям и по-удобен.

— Мислила съм вече за това — каза Франсоаз, — но е невъзможно!

— Защо?

— Защото, ако искаме да имаме по-голям и по-удобен апартамент, ще трябва да платим за преотстъпването. Ние нямаме такива възможности. Освен това не ще намерим жилище на такава ниска цена като нашето.

— Но може, може! Впрочем винаги може да се намери начин за уреждане на въпроса!

— Александър не може да даде нито сантим повече.

— Вие не сте сами! — каза Карол нежно.

Франсоаз се сви. Не искаше да бъде в тежест на никого. Най-вече на баща си. Защото ако той направеше нещо за нея, то щеше да бъде единствено благодарение намесата на тази жена. Днес й беше забавно да го направи добър, както се беше забавлявала вчера да го направи лош, за да покаже своята власт!

— Какво ви трябва по-точно? Всекидневна и две стаи?

— За какво да говорим! — каза Франсоаз. — Никога няма да приема татко да ни помага.

— Той подпомага Даниел!

Франсоаз не знаеше това. Объркана за миг, тя погледна брат си. Седнал с Дани пред ниската маса, той прелистваше с голям интерес модни списания. И двамата не бяха чули какво говореше Карол.

— Не е все едно — прошепна Франсоаз.

— Същото е — възрази Карол. — Защо Даниел, а тебе не?

— Защото Даниел още не печели! — каза Франсоаз.

— Остави гордостта си. Ние сме си свои!

— Не моята гордост е причина, а гордостта на Александър! — каза твърдо Франсоаз.

И се изчерви. Настойчивостта на мащехата й я оскърбяваше. Достатъчно беше тази жена да я окуражи в една посока, за да я накара да избере друга. Не поради постоянната неприязън, а от страх. Всичко у Карол беше пресметнато, нейното благоразположение беше съмнително. Към какво се стремеше тя? Може би просто да принуди Франсоаз да й бъде признателна? Една степен по-високо от омразата. Франсоаз се разкая, че й беше говорила за стаята. Появата на баща й пресече тези мисли. Той извика, че умира от жажда. Събраха се около ниската маса, където бутилките, купичката с лед, чиниите с мезета създаваха отморяващо впечатление. Още погълната от разговора, който бе имала с Карол, Франсоаз чу баща си да казва, че в кантората си е имал телефонен разговор с Мадлен: била добре, но се оплаквала, че племенниците и племенничката й били толкова мързеливи, че не й пишели! Даниел възрази, че не било вярно, че неотдавна й бил изпратил пощенска картичка.

— Впрочем защо тя не идва вече в Париж? — добави той с нежна ирония. — Преди за щяло и нещяло се качваше в таратайката си и пристигаше. Сега трябва да й се пише. Какъв свят! Мисли се за мадам Дьо Севинье!

Горчива тъга обзе Франсоаз. Тя не беше отговорила на последното писмо на Маду. Леля й се отдалечаваше от нея така, както се отдалечават спомените от детство. Александър я беше убил. Когато беше дошла за кръщаването на малката Кристин, Франсоаз я видя само два пъти и бе винаги нащрек. Сякаш Маду беше неспособна да я разбере. Реши да й пише още утре. Но за да й каже какво? Потопи устните си в чаша с порто. Даниел говореше с ентусиазъм за дъщеря си:

— Много е забавна! Вече ни познава!…

Какъв щастлив вид имаше! Около него всички се усмихваха. С пристигането на Александър и Никола̀ кръгът се разшири. Би могло да се каже, че пред Карол бяха светнали лампи като на театрална сцена. Би могло да се каже, че и още един се представяше: Никола̀! За трети път идваше тук и се чувствуваше като у дома си. Навярно дълго се е подготвял. Франсоаз му беше огладила панталона, а Александър му беше дал вратовръзка. Ботите с металните катарами го издигаха на равнището на английската елегантност. Седнал с преметнат крак връз крак, с чаша уиски в ръка, Никола̀ очевидно се наслаждаваше на всичко в своята личност. Дори когато си даваше вид, че следи разговора, Франсоаз предполагаше, че той мисли само за себе си. На въпроса на Филип дали още не е намерил работа, той въздъхна с отчаяна гримаса:

— Не! Макар и да пощя всички вестници, да натискам всички звънци — нищо, нулев резултат! Или съм отишъл много късно, или съм млад, или пък нямам диплома, каквато се иска!

— Аз — каза Карол — имам впечатление, че в малките обяви има само служби, които никой не иска!

— Обаче аз, госпожо, съм готов да работя каквато и да е! — извика Никола̀. — Да знаете колко ми е тежко, че съм без работа!… Наистина има дни, в които…

Той вдигна юмрук и се удари по коляното, сякаш да се накаже, че живее.

— Но положението ще се промени! — продължи той. — Не може да не се промени!

Искреност се четеше по лицето му. Той беше с пламтящо сърце, готов да започне борбата за своето съществуване. Франсоаз и Александър си размениха ироничен поглед.

— Важното е да не се губи кураж — каза Карол с пленителен глас. — Дълго време и силно да желаеш — това е вече успех.

Като произнесе тия думи, тя почувствува приятни тръпки. Рихард беше казал тия думи на Ксавие снощи на вечерята. Той имаше важен глас. Когато говореше, тя си представяше кофа, която потъва към дъното на дълбок и тъмен кладенец. Ксавие, който беше в делови връзки с него, го беше поканил с Олимпия и Марсел Лашо в „Максим“. За трети път излизаха заедно. При всички случаи Рихард беше въздържан. Тридесет и пет годишен, висок, слаб, с грубо лице, със светли очи зад очила с големи седефени рамки — от него се излъчваше сила, увереност и разум. Тя напразно се бе мъчила да привлече погледа му през масата, но никога не бе успяла да задържи вниманието му повече от една секунда. Не му ли харесваше физически? В друга ли беше влюбен? Толкова ли бе деликатен, че се боеше да не засегне Ксавие, като се покаже внимателен към нея? Не, Ксавие не му подхождаше за приятел. Бяха се срещнали по повод на една значима търговска сделка. Подпише ли се договорът, нямаше повече да се видят. Във всеки случай Олимпия дразнеше Рихард — това беше съвсем ясно. От известно време тя бе започнала да се превзема по един смешен начин. С какви студени очи я погледна вчера, когато тя се правеше на наивна и твърдеше, че една глътка вино може да опие! На Карол й се искаше да не мисли за него, но не можеше да си наложи да не си го спомня по повод и без повод. С усилие тя каза на Никола̀:

— Предполагам, че имате по-голям шанс в курсовете по драматично изкуство, отколкото с малките обяви.

— Да — каза той, — в това отношение много силно ми върви!

— Добър педагог ли е Клебер Бодри?

— Страшен! Той ни учи не да играем, а да чувствуваме.

— Това навярно изисква труд!

— Огромен! Памет и всичко друго! С много неща трябва да се пълни главата! Знаете ли, че ако човек иска да играе в театър, трябва да му се отдаде като на религията!

Франсоаз ухапа отвътре бузата си, за да не се засмее.

— Какво изучаваш сега? — попита Даниел. — Класиката ли?

— Класиката! Съвременната драма! Всичко! Преди минах „С любовта шега не бива“. Сега работя върху „Съобщение до Мария“ от Клодел. Чудесен е Клодел. Какъв език!

Той поклати глава като познавач и изпразни чашата си. Карол предложи на компанията чиния със солени бадеми. Александър и Филип се бяха отделили от групата и говореха за политика. Откъслечни фрази достигаха до ушите на Франсоаз. Тя разбра, че Александър изказва мнението си за Съветския съюз.

— Те неизбежно ще се приближат до нас. Тяхното призвание, щат или не щат, е европейско. В политиката рано или късно географията тържествува над идеологията.

— Не ви ли се иска да проверите мнението си на място? — каза Филип.

— Разбира се! Мечтая от години било с желание, било с колебание, било със загриженост. Но не е лесно… Ще трябва подходящ случай!…

— Аз също никога не съм ходил там. И си признавам, че не съжалявам. Аз предпочитам пътуванията за удоволствие пред пътуванията за осведомяване.

— Едно пътуване до Съветския съюз не е непременно пътуване за осведомяване.

— Мисля, че да! — възрази Филип. — Не отиваш за удоволствие, а за да видиш как живее един народ при комунистически режим.

— Техният комунизъм значително е еволюирал…

— Така казват… така казват…

— Кога ще ви видим на сцената? — попита Карол Никола̀.

— Немного скоро! — забеляза Франсоаз.

— Ето че се лъжеш! — извика Никола̀ войнствено. — Става въпрос учениците на Клебер Бодри да излязат пред телевизията в предаването „Кракът на Етрие“.

— И ти ли си в състава?

— Не.

— Е, тогава?

Никола̀ посрамен, се намръщи.

— Какво е това предаване? — попита Дани.

— Касае се за серия от много къси пиеси със сюжета от историята на Франция, написани от млади автори и изпълнени от начинаещи актьори — отговори Никола̀.

Карол се върна в мечтите си, докато разговорът се водеше без нея. „Аз не обичам телевизията!“ беше казал Рихард на вечерята в „Максим“. — По силата на това, че всеки ден излъчва картини от цял свят, като краен резултат ще отнеме на хората влечението да разсъждават, да мечтаят, да фантазират… Акцентът му беше грапав. Лошо ли беше, че е германец? Не, разбира се! Трябваше да се забравят всички ужаси, които вестниците, книгите, киното се мъчеха периодически да припомнят на света, сякаш за да попречат на останалите живи да бъдат щастливи. Рихард е бил дете — като нея, — когато войната е избухнала. Никога не е носил военна униформа, нито се е занимавал с политика. Що се отнася до родителите му, те, изглежда, са били върли противници на Хитлер. Защо да не му вярва? Той говореше отлично френски; идваше често в Париж за сделки; дори си бе наел за една година ателие на остров Сен Луи при кея Бетюн. Кога ли ще го види пак? Абсурдно бе, че трябва да чака доброто разположение на Ксавие! Още повече че той заминава вдругиден за Румъния, където ще остане две седмици! Сред тия размисли тя долови един провлечен глас:

— Госпожо, масата е сложена.

Тя стана и хвана ръката на Франсоаз. Да не забрави да говори на Рози Корнай за тази замяна на апартаментите. Изведнъж преля от желание да бъде щедра, да разбира другите. Рихард се разхождаше в главата й. Биваше ли го в любовта? Германците имат славата, че са чувствени и брутални. Каква глупост! Ръцете му бяха толкова фини. Тя направи две крачки към трапезарията, полуобърна глава и с угоднически жест покани цялото семейство да я последва.

Нечленоразделни викове прекъснаха съня на Даниел. Той се обърна в леглото. Нямаше нужда да гледа будилника: беше точно шест часът. Кристин настойчиво искаше своето. За да има малко отдих, Дани я слагаше да спи в банята, точно срещу стаята на родителите си. Но вратата оставаше полуотворена. Мариан Совело даваше първия биберон. Паркетът в коридора изскърца под енергичните й стъпки. Врясканията стихнаха. Кристин навярно беше вече в ръцете на баба си. Един женски глас заговори глупости на пискливото същество. Даниел не обичаше да се лигавят с дъщеря му. Интелигентността се създава с интелигентност. Обезпокоена от утринните шумове, Дани въздъхна и заби нос във възглавницата. Ще стане истинска майка малко по-късно, „при втората служба“, както тя казваше. Даниел с наслада си припомни, че учителят по история е болен и че тази сряда сутрин ще има занятие чак от десет и половина. Само по философия. Може би Колере-Дюбрусар ще го изпита по диалектическа логика и по трансцендентална логика? Затваряйки очи, Даниел мислено си повтори всичко, което знаеше за „категориите“ на Кант. Но защо тези „категории“, а не други? През тия сериозни мисли той чуваше движенията на своята тъща из банята. Тя се бавеше нещо след биберона, сменяше пелените, глезеше внучката си. Най-сетне тя се отдалечи. Даниел пък сложи глава върху възглавницата. Дани, съвсем сънлива, се плъзна в обятията му. Беше топла, мека, с повдигната нощница. Пожела я много силно. Тя го отблъсна:

— Ти си луд! Мама може да се върне!

Останаха за миг с наострени уши. Продължаваше да е тихо. Но възбудата на Даниел беше спаднала. Той въздъхна:

— Все пак щеше да бъде по-приятно, ако живеехме отделно!

— Как така отделно? — попита Дани.

— В друг апартамент, какво! Не чу ли какво каза Карол снощи? Можем да поискаме от нейната приятелка да намери нещо и за нас!

— Не се ли чувствуваш добре в тази стая?

— Да! Но в края на краищата ние никога не сме сами! Майка ти се грижи за всичко! Това ме притеснява!

— Няма защо да се притесняваш, защото това я забавлява. Оплаква се, че има много работа, но само привидно! Всъщност тя никога не е била по-щастлива!

— А ти щастлива ли си?

— Разбира се!

— Не би ли предпочела да имаш собствен дом и да правиш това, което ти харесва?

— Но аз правя това, което ми харесва!

— С позволение на майка ти!

— Ти си смешен! Мама ми помага — това е всичко! И уверявам те, че ако не е тя, ще съм много затруднена. Представяш ли си ние с Кристин в един малък апартамент на края на Париж?

— Защо на края на Париж?

— Защото няма да имаме с какво да платим апартамента в някой свестен квартал — много добре го знаеш!

— Зависи.

— От какво?

— От… от това, което ще уговоря с баща си!…

Още с произнасянето на тия думи Даниел почувствува абсурдността на становището си. Той никога не ще посмее да поиска от баща си да го подпомогне, за да се настани по-удобно. Дори ако той самият пожелае насила да го избави от затруднение, ще откаже от себелюбие. Значи този разговор беше чисто теоретичен.

— Не искам да напускам родителите си — каза Дани с тих и сърдит глас.

Несъмнено за нея нямаше по-безопасно място от семейната черупка. Даниел реши, че няма право да критикува поведението на жена си, защото не можеше да й предложи нищо в замяна.

— Разбираш ли — подзе тя шепнешком на ухото му, — тук съм добре, правя каквото си искам… Никакви грижи нямаме ти и аз… Ще дойде време…

— Невъзможно е! — каза той. — Невъзможно е!

Но бунтуването му бе напразно. Той прегърна Дани. За втори път тя каза не. И тъй като той се разсърди, тя му прошепна, че според нейните „интимни пресмятания“ моментът бил лошо избран. А бяха се разбрали, че е „немислимо“ да имат второ дете. Тази мисъл го накара да разбере съвсем ясно, че е подчинен на законите на капиталистическия свят. Кога впрочем ще печели толкова пари, че да живее, където си иска, да върши каквото си иска, да раждат или да не раждат деца? След матурата една или две години подготовка в „Сен Клу“, после четири години в университета, после военна служба; ще бъде господар на съдбата си едва когато бъде на двадесет и пет или двадесет и шест години. Този ден му се стори толкова далечен в бъдещето, както праисторическата епоха беше далеч в миналото. Как Дани не разбираше, че той изпитва все по-голямо морално страдание заради това, че за всичко трябва да бъде задължен на нейните родители? Ах, колко би желал да бъде на тяхно място! Един човек като неговия тъст трябва да е горд, че е направлявал своето съществуване без грешка към целта, която си е избрал. Изобщо не може да се стигне до тази възраст, без да се преодолеят бариери, които правят толкова труден пътя на младежта към зрялата възраст. Когато петдесетгодишният крачи в живота си, тон навярно среща много твърда почва, прави пътища, обилна светлина вместо вълнообразните мъгли на двадесетата година. Да се погледнеш в огледалото и да можеш да кажеш не „Ще стана такъв или онакъв!“, а „Аз съм такъв или онакъв“! Ах, опиянение от сбъднати мечти! Приятно съвпадение между мечта и действителност! Дани бе заспала на рамото му. Той слушаше равномерното й дишане. И се чувствуваше едновременно баща и син, млад и стар, победител и победен, щастлив, че живее, и разтревожен, че не знае защо или по-точно, той беше на земята.

— Шарл, спиш ли? — попита Мариан Совело.

— Не — отговори той с пресипнал глас.

— Кристин пак повърна една част от биберона. Така е вече трети ден поред… След малко ще телефонирам на доктор Мишле…

Шарл Совело отвори очи. Бледен силует стърчеше вдясно. Лъхна го аромат на сладникав нощен крем. Седнала в леглото, Мариан го гледаше.

— Много й даваш навярно — прошепна той с отегчение.

Спеше му се и се страхуваше, че възбудена, Мариан може да се впусне в спорове върху отглеждането на децата и да остане дълго време будна. Когато я обземаше някаква мисъл, тя не чувствуваше умора. А него бебешките истории го отегчаваха. Той считаше за смешна шетнята на жените около люлката. Те прекаляваха, придаваха си голяма важност, забравяха, че природата е предвидила всичко. Мариан възрази:

— Давам й точно дажбата, която трябва да получи едно бебе на три месеца!

— Теглото й намалява ли?

— Не. Поне за момента.

— Е, какво тогава! Впрочем Дани не се тревожи: все пак тя е майката!

— Майка! Майка! — извика разгневено Мариан. — Ти забравяш, че и самата тя е бебе!

— Добре — изръмжа той. — Тогава телефонирай на Мишле. Кажи му да дойде.

Обърна се към стената и предостави на жена си солидната маса на гърба си. Тя не му се разсърди за това нощно бягство. По същество, мислеше си тя, мъжът е дебелокож, той е суров в съжденията си. Възмущаваше се повече, когато установяваше до каква степен дъщеря й няма майчински инстинкт. Дани не възприемаше като повик елементарните нужди на своето бебе. Тя не знаеше, пък и не размишляваше кое е добро и кое е лошо за Кристин. По силата на навика да си повтарят, че няма трудности, младите бяха загубили чувството за отговорност. Всъщност каква беше на двадесет години тя, която критикуваше Дани? За да бъде съвсем искрена, трябваше да признае, че никога не бе изпитвала нито към дъщеря си, мито към сина си лъчезарната загриженост, която проявяваше към внучката си. Струваше й се, че това дете е необикновено нежно и че никой, освен нея не го разбира. Кристин беше нейна, без да е родена от нея. Между нея и това пеленаче имаше една връзка от втора степен, която положително ще се засилва с течение на годините. Попаднало в живота й, това дете й даваше втора младост. В грижата за биберона и пелените тя се подновяваше, разцъфтяваше. Съпругът й, напротив, се беше състарил от това събитие. Появата на Кристин беше угасила погледа му и свила раменете му. Докато тя ставаше отново майка, той ставаше дядо. Още малко и цяло едно поколение ще ги раздели. Тя затвори очи, обзета от приятно вцепенение. Шум, идващ отдалече, я накара да се стресне. Отново плачеше Кристин. Мариан стана, навлече пеньоара си и се отправи към вратата, докато Шарл глупаво се престори, че внезапно се е събудил.

— Е! Какво има? Къде отиваш? — измърмори той.

Тя не благоволи да му отговори.

Когато излезе, той запали нощната лампа и взе цигара от пакетчето. Седем часът без двадесет. Можеше да се каже, че за него нощта беше свършила. Облегнал гръб на възглавницата, той пушеше, замислен в трудностите, които го очакваха. Това събрание на всички инженери и шефове на ФИСАК в десет часа и тридесет при Кабуек с нищо нямаше да помогне. Разбира се, той щеше да защитава проекта си. Ще му отправят критики в подробностите. След обсъждането ще си отнесе проекта както, винаги, защото само той познаваше напълно техническите предимства на новия метод. И така щеше да загуби предобеда си в обяснения на своя план пред хора, недостатъчно подготвени, за да го разберат. Несъмнено тия господа от „Търговския отдел“ имаха претенции, равни на тяхната некомпетентност! А на всичко отгоре бяха по-добре платени от него. Да поиска увеличение от Кабуек? Знаеше отговора: „Вие сте достигнали тавана, драги мой!“ Усложнението идваше от ликвидацията на фирмата СОФИ, където получаваше възнаграждение като консултант. Чиста загуба от две хиляди франка месечно. В резултат на това трябваше да уволни домашната прислужничка, да се задоволят само с една чистачка до обед, да съкращава второстепенните разходи… Щеше да продаде ситроена си и да купи рено на изплащане. Наистина сега Даниел внасяше по триста франка месечно като участие в семейните разходи. От тази сума Мариан му връщаше сто франка и навярно дори повече, за да има поне малко джобни пари. Това положение щеше да продължи, докато той завърши учението си и си намери работа. Преподавател по философия! Защо не? Но той ще смени сто пъти плановете си дотогава. Беше толкова млад, толкова екзалтиран, толкова наивен! Дано поне се въздържи от второ дете! А и Лоран, който съвсем не се интересуваше от учението си. След като бе започнал сравнително добре, сега тъпчеше на едно място, беше се самозабравил, пренебрегваше всичко, затваряше се в стаята си уж да работи, а всъщност за да чете криминални романи. Каква ли професия ще си избере? Още не беше възможно да разбере. Шарл Совело угаси цигарата си и отпусна глава на възглавницата. Не можеше да се похвали нито със сина си, нито с дъщеря си, нито със зет си. „Никога в наше време ние не бихме правили като тях! Каква несъзнателност, какво спокойствие в търсене на удобства. Спокойствието е заместило желанието да се рискува. Чия е грешката? Мариан и аз им отстъпвахме по всички точки. За да има мир навярно. Между родители и деца разрешението и на най-малката трудност преминава през приятелството. Правим ли ние изключение? Не, това е социално явление в епохата. Идва един момент, когато никой не може да върви срещу течението. До точката, до която сме стигнали, не ни остава нищо друго, освен да имаме доверие в младежта…“ С натежала глава, той съжаляваше, че не може да поговори за всичко това с Мариан. От раждането на бебето той нямаше вече съпруга: живееше с една баба! Дори когато биваха двамата сами, тя му говореше за Кристин, за Дани, за Даниел, за Лоран. Не се мъчеше вече да му се харесва. Забравяше, че е жена. Имаше моменти, в които си казваше, че никога вече не ще може да прекара една приятна вечер насаме с нея. В редките случаи, когато оставаха заедно вкъщи, това биваше само защото младото семейство, измъкнало се, за да отиде на кино, им оставяше да гледат бебето. Мариан се върна съвсем успокоена: Кристин спеше.

— Очарователна! — каза тя. — Извадих й палеца от устата. Ако беше я видял…

Свали пеньоара си и го хвърли върху фотьойла. Жестът на ръката раздвижи рамото й и изопна бедрото й. Изведнъж на Шарл Совело му се видя хубава, стройна, здрава като една от тия гръцки девици с развети воали, които танцуват по стените на вазите. Искаше да й го каже, но се побоя да не го намери смешен и извърна очи. Мариан си легна и угаси лампата. Дневната светлина вече прозираше през пердетата. След половин час будилникът щеше да звънне.