Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXII

Това ли беше щастието? Седнала срещу Филип — Даниел и Дани от дясната й страна, Франсоаз и Никола̀ отляво — Мадлен обгръщаше с поглед този малък свят, събран отново след бури, приливи и отливи в семейната къща. Само Жан-Марк не се отзова на повика. Но в близки дни и той ще заеме отново мястото си на тази маса. С Валери. После Франсоаз ще се омъжи повторно. Мадлен беше уверена. Тогава тя ще може да си почине. Когато ще е завързала всички нишки, запълнила всички пукнатини, заздравила полуразрушеното гнездо. Една слугиня помагаше на Агнес в домакинството. Даниел говореше — естествено за матурата. Филип се преструваше, че проявява интерес към неговото бръщолевене. Той беше приел Франсоаз, а после Даниел и Дани да отидат да живеят при него. Всъщност Даниел се беше противопоставил на това решение. Мадлен трябваше да се разсърди, за да го убеди, че е глупаво да иска да се мъчи натясно в някаква слугинска стая, когато баща му отваря широко за него вратите на къщата. Пренасянето, което бе станало вчера, се беше превърнало в малко празненство. Сред оглушителната музика на грамофона младежта устрои тържествено пренасяне на Кристин в килера до бившата стая на Даниел. Още същия следобед Мариан Совело беше дотичала да види новото жилище на младата двойка. Бе отчаяна, че така грубо й бяха отнели внучката. Но тя разбирала, както сама казваше, че проблемът за жилището, поставен от предстоящия брак на Лоран, е подтикнал Даниел да се премести. Всъщност беше ясно, че Даниел й се беше наложил по един странен начин. Със своя съпруг тя не беше свикнала да се вземат решения без нейно съгласие. Беше си отишла, като се усмихваше и искаше децата да й обещаят, че ще й ходят на гости поне два пъти в седмицата заедно с бебето. Мадлен си мислеше, че беше подценила Даниел. Възхищаваше се от този изблик на енергия у племенника си. Гледаше го как спори с баща си и намираше, че е упорит и наивен, груб и нежен, но от най-добра проба. Дали щеше да действа винаги така, както сърцето му диктува, да избира правия, труден и стръмен път… В този момент той обясняваше защо намира за прекрасна професията на учителя по философия. Съвсем не се интересуваше, че този труд беше слабо платен. Искаше да продължи да живее в света на идеите, да се рови в „съществените проблеми“, да предава страстта си на младата интелигенция.

— А вие — попита Филип Никола̀ — докъде стигнахте с вашето учение?

Беше ли забравил, че Никола̀ не следва, а се подготвя за актьор? Никога не запомняше историите на другите. Обаче Никола̀ не обърна внимание на грешката и заговори с ентусиазъм:

— О, на мене сега ми предстои голяма работа! Става въпрос да ме ангажират за една телевизионна поредица… Сценаристът Малепоан — познавате ли го! — ме е забелязал у Клебер Бодри…

Той изгаряше намясто. Гледайки последователно Никола̀ и Даниел, Мадлен се възхищаваше на единия и на другия заради тази им луда вяра в бъдещето. Доверчивостта беше едновременно тяхната сила и тяхната слабост. Всичко можеше да им се случи, докато на Филип и на нея вече всичко им се бе случило. Да, тя напразно вярваше, че е равна с младите и претендираше, и си въобразяваше, че споделя грижите и радостите им, обаче неочаквано някоя дума, някой поглед й припомняше, че те едва сега започват устрема си и че дори когато тичат рамо до рамо с нея, те са в пълната си сила, докато тя, задъхана и с подкосени крака, наближаваше последната обиколка на пистата. Заговориха още и за предстоящия брак на Лоран, който Даниел назова „смешен“, и изведнъж Франсоаз спомена в разговора името на Жан-Марк. На тази маса, на която от месеци избягваха да говорят за него, тази смелост бе равна на провокация. Обезпокоена, Мадлен погледна Филип. Той не бе трепнал. Франсоаз продължи спокойно: ходила била да види брат си тази сутрин, за да разбере как са минали изпитите му. Жан-Марк не бил доволен. Само гражданското право било горе-долу добре…

— Виждала ли си някога Жан-Марк доволен от това, което е направил? — попита Даниел. — Аз съм сигурен, че той преувеличава. Има ли поне намерение да подготви устния си?

— Не вярвам — отвърна Франсоаз. — Каза, че няма никакъв шанс…

— Идиотска работа! Ще го раздрусам аз него!

— Да — каза Филип. — По-добре е да загуби няколко дни в подготовка на устния си, без да храни голяма надежда, че ще издържи, отколкото да се демобилизира, защото случайно може да изкара!

Всички очи се насочиха към него. Лъчезарна радост понесе Мадлен. Но тя се мъчеше да не се издаде, като знаеше колко много нейният брат се ужасяваше от сантименталните изблици. Другите спазваха, без да са се уговаряли, същата дискретност, макар че всеки един, тя беше уверена в това, се поздравяваше за тези първи признаци на одобряване. Има хора, които се засягат, когато ги поздравяват, сякаш смятат за смешно да правят това, което околните очакват от тях.

— Обърнаха с главата надолу програмите по право! — подзе Филип. — Преди бяха предостатъчни три години, за да се научи това, което сега разводняват в продължение на четири години. Но пък подготовката по право и по икономически науки ми се вижда прекрасна. Задължителното изискване на практическите упражнения е също така много хубаво.

Като стана от масата, той дръпна Мадлен настрана и й каза:

— Намини у Жан-Марк утре сутринта и поискай да дойде на обяд или на вечеря вкъщи.

— Добре, Филип — прошепна тя.

— Надявам се, че ще бъде свободен.

— Бъди спокоен: ако не е свободен, ще се освободи!

— Понеже утре е неделя, може би ще излиза с Валери. Искам да го видя първо насаме.

— Добре…

Лицето му бе обтегнато и бледо. Тя си представи всичко, което той трябваше да преодолее, за да я натовари с тази задача. Едва се осмеляваше да я погледне в очите, когато й говореше. Заедно се върнаха при групата на младите. До края на вечерята повече не стана въпрос за Жан-Марк.

Никола̀ се сбогува в единадесет часа. Той не живееше вече при Алисия, а на улица „Сен Дидие“, докато Франсоаз успее да преотстъпи апартамента. Тя заедно с Мадлен го изпрати до вратата. Той се спусна по стълбата и изчезна, подскачайки от стъпало на стъпало като пъргаво козле.

— Показала ли си му второто писмо на баща му? — попита Мадлен, като затваряше вратата.

— Никога! — отвърна Франсоаз. — Ще го търси из цял Париж, за да му каже какво мисли за него! Не, разказах му само, че Александър си е отишъл, като ми е оставил бележка с три реда, без обяснения и без да посочи адреса си.

Мадлен погледна племенницата си с нежно одобрение и каза:

— Добре си направила.

— А за Жан-Марк според теб имах ли право да говоря на масата?

— Сто пъти да! Впрочем баща ти поиска той да дойде утре на обяд или вечеря!

— О, Маду, колко прекрасно ще бъде!

Мадлен хвана Франсоаз за раменете. Върнаха се в салона.

Разочарована, Мадлен слезе надолу от шестия етаж. Жан-Марк не беше у дома си. Все пак тя бе имала грижата да дойде рано сутринта. Може би е излязъл за нещо в квартала? За всеки случай почука на вратата на портиерката и я попита дали не е видяла да минава господин Ейглетиер.

— Да — каза портиерката. — Един младеж дойде да го вземе с кола. Заминаха, няма десет минути.

— Не ви ли каза кога ще се върне?

— А, не.

Мадлен извади бележника си от ръчната чанта, откъсна едно листче и написа на него:

— Бъдете спокойна, ще му го предам — каза портиерката, като взе с едната си ръка листчето, а с другата — двете банкноти от по един франк.

— Впрочем господин Ейглетиер никога не минава покрай стаичката ми, без да ме попита дали няма писмо за него. Пък и имам телефон!… Тя каза тези думи, като размаха ръката си и важно поклати глава. Мадлен излезе успокоена. Жан-Марк ще бъде уведомен. Ако е зает днес, ще дойде утре вкъщи. Филип няма да промени мнението си. Пътят бе открит. Времето бе хубаво. Малки бели облаци покриваха синьото небе. Привлечена от зеленината, Мадлен слезе надолу по улица „Асас“ и навлезе в парка „Люксембург“. Играеха деца, студенти учеха под сянката на дърветата, един старец се топлеше на слънце, другаде двойки се целуваха, самотни момичета мечтаеха и тази смесица от възрасти и различни мисли придаваше на всичко сериозно и приятно значение, което стягаше сърцето. Мадлен седна на железен стол в една алея и запали цигара. Мина и изчезна млада и очарователна жена. Времето я отнасяше по-бързо от стъпките й. След няколко години, след известно време тази красива непозната жена ще бъде стара, ще седи на стол и през замъглените си очила ще гледа друга разхождаща се жена, също така грациозна и равнодушна, каквато е била самата тя. И целият й живот ще бъде зад нея. Със спомена за един мъж по средата. Един мъж, който я е разочаровал, защото тя го е поставяла много високо или пък защото той я е напуснал, или защото тя го е измамила, или пък защото той не й е създал деца, или защото той й е дал много, или защото е умрял, или пък защото този мъж никога не е съществувал. Така е със самата нея, така е с Франсоаз, така е с всички жени, които са мечтали, които са чакали и които ще си припомнят… Тя се изненада от тази меланхолия, от тази тежест в сърцето си, когато бъдещето просветляваше за всички същества, които й бяха скъпи. Дори и за Франсоаз! „Тя ще се излекува! Аз искам! Ще я принудя! Убедена съм, тя започва вече да забравя Александър. Още няколко месеца и напълно ще се откъсне от него…“ Слънцето жареше лицето й. Издърпа стола си, за да се настани на сянка под едно дърво, протегна крака, затвори очи. И в алената нощ на очите си тя, усмихната и сляпа, се видя отново на двадесет години до Юбер край кейовете на Сена.

Заслепен от слънцето, Жан-Марк свали сенника на предното стъкло. Жилбер, който шофираше, направи същото. Колата летеше бързо и равномерно по южния аутобан. От движението вятърът нахлуваше през отворените прозорци. Жилбер беше разкопчал яката на ризата си. Големи черни очила бяха яхнали нежния му нос.

— Задмини този камион — каза Жан-Марк.

Жилбер се подчини, вмъкна се в дясната колона и измърмори:

— Ти наистина си добър учител. Благодарение на теб можах горе-долу да се подготвя за матурата, благодарение на теб ще взема шофьорска книжка!

— Ето на — отговори Жан-Марк, — карам другите да успяват, а аз самият не успявам!

— Откъде знаеш? Чакай да видим резултатите! Може на изпита да попаднеш на не толкова лош професор…

— С тоя резултат по гражданско и по търговско право и най-снизходителният професор ще се чувства задължен да ме скъса. Да, ще се проваля, чувствам го. Ще трябва да се явя отново през октомври и още отсега да започна здравата да зубря.

— С Валери до теб? — каза иронично Жилбер.

Жан-Марк не отвърна. Бръмченето на мотора нахлуваше в главата му. Учудваше се, че не се чувства щастлив в тази разходка с колата, за която отдавна бе мечтал. В действителност приближаването на една дата почерняше всички перспективи пред него. Той напразно си мислеше, че е съгласен с Жилбер по всички жизнени въпроси, заплахата от брака надвисваше само над него. Още три седмици? Прахосваше скъпернически последните си свободни мигове с трагичната увереност, че скоро ще бъде разорен. Вместо да проявява нетърпение в навечерието на церемонията, за него сега всичко беше мъчително. Навярно ловенето от мъжете познават тази предбрачна агония. Той беше като другите. Като другите щеше да свикне. Може би ще бъде по особен начин доволен от своята съдба. Бяха стигнали вече до „списъка на брака“, до поканите, до ходенето при шивачите… Една кола надмина Жилбер, после друга, трета.

— Всички ни задминават — каза Жилбер.

— Остави ги — каза Жан-Марк. — Ние не бързаме!

— Да! За някои хора, които не бързат, целият живот е пред тях; а пък ние имаме само няколко часа.

— Защо говориш така?

— Не се ли досещаш поне малко? — попита Жилбер.

Ситни капки пот искряха в корените на русите му коси. Той свали очилата си и отправи поглед към Жан-Марк. В очите му блестяха сълзи. Изведнъж той прошепна:

— Моля те коленопреклонно, Жан-Марк, не се жени!

Молеше с тона на гласа, с блясъка на очите си.

— Какво дрънкаш? — отвърна Жан-Марк. — Гледай пред себе си!

Жилбер съсредоточи вниманието си върху пътя и пак каза:

— Не се жени, Жан-Марк! Ти не обичаш Валери и не смееш да си го признаеш. Кого искаш да измамиш, като играеш тази комедия? Нея? Себе си? Мен? Не съм прост! Знам какво става в главата ти! Ти нямаш право да почерниш живота си само защото една вечер поради слабост, поради глупост си обещал на това момиче да се ожениш за него! Тя не е за теб! Ти си най-чувствителният, най-изисканият, най-задълбоченият мъж, когото познавам; а тя е една идиотка в светския механизъм! Ами родителите й! Ами приятелите й! Ами средата й! Всичко е така фалшиво, че да закрещиш!

За миг на Жан-Марк му се прииска да каже точно това, което сам мислеше. „Няма по-лош спор — мислеше си той — от този, в който двамата противници са по същество на едно и също мнение!“ Но едвам въздържал гнева си, той се разнежи и тихо каза:

— Има нещо, което ти не можеш да разбереш, Жилбер!

— Разбирам всичко! — извика Жилбер. — И най-напред, че те е страх от скандал. Ти си много възпитан, за да не чупиш прозорците дори когато това е единственото спасение за тебе, за да не умреш задушен! И все пак, ако искаше, щеше да бъде много просто!

Замълчаха отново. Стотици коли летяха в тяхната посока и във всяка една от тези черупки от боядисана ламарина имаше може би по една драма. Жилбер караше по-бързо, устремил поглед в линията на хоризонта. След разклонението за Фонтенбло той изръмжа:

— Смееш ли да кажеш, че обичаш плътта й?

— Млъкни Жилбер!

— Мълчал съм в продължение на месеци! Сега вече не мога. Жан-Марк, да избягаме! Няма друго разрешение.

— Как ще стане това?

— Имам пари! Да заминем заедно за Египет… Не, за Гърция! Да видя Гърция заедно с теб! Цялата тази вкаменена красота под слънцето и ние двамата пред нея!

Възбудата му обземаше Жан-Марк. За част от секундата той също видя това безумно щастие, чисто и сурово като гръцкото небе. Спомни си снимките, които баща му и Карол бяха донесли миналата година от своето пътешествие. Пречупени колони, фронтон с много ценен релеф, Карол облегната на мраморен блок, усмихната към слънцето. Само тя би могла да го спаси от Валери. И може би от Жилбер! Защото тя бе повече от жена: нещо фатално, нещо съвсем ясно, нещо ненаситно като героините на античните драми: Клитемнестра, Електра, Хермиона, Федра… Имена от учебниците. Въпреки това в сърцето на Гърция тия учебникарски щампи трябва да оживяват. Орест и Пилад се разхождат по улиците на Атина, хванати под ръка. Всичко беше възможно. Всичко беше красиво, защото слънцето изгаряше праха на годините. „Тук всичко беше неумолимо заплетено — годеж, сватба, приеми, работа, пари, легло… Там, там е бягство извън времето. Да замина, да замина… Но ще трябва да се върна един ден…“ Пътят се разстилаше пред него еднообразен. От време на време някое стъкло му отправяше слънчев блясък в очите въпреки спуснатия сенник. Спряха се на пункта за плащане на таксата. Жилбер даде двата франка. Един полицай, облегнал се на будката, ги гледаше настойчиво с присвити вежди под бялата каска. Колата потегли отново с приятно бръмчене. Жилбер смени скоростите без засечка.

— Не е възможно! — каза Жан-Марк.

— Кое не е възможно?

— Да заминем ти и аз!

— А защо не? Кажи! Защо не? Ще бъдем толкова щастливи там!

— Там може би да!… Но после тук?…

— И там, и тук, и където и да е, и винаги — каза Жилбер.

Около тях се изнизваше един див и суров пейзаж: белезникави скали над кафява земя, мършави тополи, затънтени странични пътища. Наближаваха разклонението за Юри.

— Да завия надясно? — попита Жилбер.

— Не. Продължавай за Немюр. Ще обядваме, после ще се върнем в Париж.

— Бързаш ли да се прибереш?

— Бих желал да се върна към осем часа.

— Среща с Валери ли имаш? Така значи? И не смееш да й направиш такъв номер?

Той нямаше среща с Валери, но изведнъж го обезпокои мисълта, че може да прекара вечерта с Жилбер. Това момче толкова го привличаше, че губеше чувство за равновесие като над бездна. Един оглушителен глас стигна до ушите му през шума на вятъра и мотора:

— Не разбираш ли, Жан-Марк? Аз те обичам! И ти ме обичаш, знам, чувствам!

Тези думи отекнаха дълбоко в Жан-Марк. Луда радост се смеси със страха му. Сякаш бе удовлетворен да чуе от Жилбер точно това, от което най-много се страхуваше.

— Как бих могъл да живея без теб, Жан-Марк? — подзе Жилбер нежно.

— Как ще можеш да живееш с мен? — попита Жан-Марк сурово. — Помислил ли си? Като ония жалки момчета, които се влачат на двойки по „Сен Жермен де Пре“ — така ли ни виждаш и нас двамата?

— А Орест и Пилад жалки ли ги намираш?

— Може би са били като живи!

— Значи по-добре е да се умре!

— Не говори глупости! Не искам да ни сочат с пръст — това е всичко!

— Но пък искаш всяка вечер да се любиш с една жена, която не обичаш! — изръмжа Жилбер. — Докато ме има мене. Докато ни има нас двамата! Това, Жан-Марк, аз не ще понеса!

Той натисна газта: емгето настигна една голяма американска кола, вървя подире й и я задмина.

— Сега мини вдясно — каза Жан-Марк. — И намали малко.

Но Жилбер продължи да увеличава скоростта.

— Защо правиш това? — попита Жан-Марк.

— Защо да не го правя? Страх ли те е?

— Не.

Жан-Марк се обърна и видя голямата американска кола, която бързо изоставаше.

— Намали — каза той пак.

— Не, няма да намаля! — извика Жилбер с неочаквана ярост.

— Луд ли си?

— Да, Жан-Марк, аз съм луд! И вината е твоя! Ти и аз било невъзможно, казваш ти? Но ти без мен е също така невъзможно! Тогава какво ни остава да направим? Отговори! Но отговори де! Нали виждаш, че и ти самият не знаеш!

Кракът на Жилбер смачка педала. Колата подскочи. Горчив ужас обзе Жан-Марк. Повдигна му се. В същото време пожела катастрофата. Имаше ли друг изход от дилемата, която го измъчваше? Стрелката на километража трептеше пред цифрата сто и четиридесет. Белите ръце на Жилбер трепереха върху волана. Лицето му бе красиво и жестоко. Отчаяно и нежно. Един обезумял ангел пореше въздуха срещу една стена. Жан-Марк се чу да стене с пресипнал глас:

— Жилбер! Жилбер! Не!

Наближаваше извита ограда, наклонена, гладка, с красиви бели отвесни линии, отбелязващи завоя. Сто и шестдесет.

— Обичам те! — изкрещя Жилбер. — Обичам те!

В същия миг машината излетя, колелата се откъснаха от земята, скърцайки от гняв, зелени и бели плоскости се завъртяха пред очите на Жан-Марк. За миг видя два окървавени трупа край пътя близо до Пуисо, Карол, покрила лицето си с ръце: „Какъв ужас, Жан-Марк! Не мога да гледам това!“ После всичко се обърка в главата му. Трясък от железа и счупени стъкла го зашемети и в същото време топла течност изпълни устата му. „Но това е идиотщина! — помисли си той. — Съвършена идиотщина! Не с мен се е случило това!“ И загуби съзнание.