Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XXVI

Като излезе от кабинета на директора на „Топ-Копи“ Франсоаз беше объркана. По-добре ли беше да изкарва повече, като работи в бюрото цял работен ден, както този човек й предлагаше, или пък да печели по-малко, продължавайки да работи вкъщи, без да бъде ограничавана от работното време? Второто решение й се виждаше по-изгодно, но си казваше, че не е разумно да отхвърли първото. Трябваше да отговори преди края на седмицата. Ще говорят за това вкъщи, довечера на масата. От един месец насам, откакто се бе върнала в апартамента на улица „Сен Дидие“, тя много харесваше тия сериозни разговори по време на вечерята. Всеки излагаше проблемите си пред всички и след това правеше каквото сам реши. Така всеки се чувствуваше силно обкръжен и едновременно много свободен. Наистина в началото Франсоаз се чувствуваше притеснена от присъствието на Алисия, която Никола̀ бе довел още когато сам обитаваше апартамента. Невъзможно бе да изхвърли навън това момиче. Впрочем тя беше любезна, сервилна, сдържана и внасяше своя дял в общата каса. Даниел беше назначен временно в ОДИЛ и получаваше шестстотин и петдесет франка месечно; Никола̀ имаше от фотороманите един непостоянен доход, но все пак значителен, докато чакаше да „направи големия удар“ в телевизионната поредица; и най-сетне малката месечна помощ, която Филип беше обещал да отпуска на децата си, щеше да уравновеси бюджета на групата. Франсоаз ръководеше финансовата част, а Дани се грижеше за покупките и кухнята. От време на време Мариан и Шарл Совело посещаваха дъщеря си и зет си и им носеха продукти. Филип обаче не беше идвал нито веднъж от преместването им. А и от тяхна страна нито Даниел, нито Франсоаз бяха ходили на улица „Бонапарт“. Преди да се завърне в Тюке, Мадлен настойчиво ги бе карала да отидат при баща си. Те бяха обещали без ентусиазъм, но бе изминало доста време и когато миналата седмица Франсоаз телефонира, Агнес й отговори, че господинът и госпожата са в Кан от пет дни. Тя се успокои и едновременно натъжи. Сега, когато Карол се беше върнала, Франсоаз имаше все по-малко желание да се сближава с баща си. Нейното семейство бяха Даниел, Дани, Никола̀, дори Алисия до известна степен.

Шумът на метрото бучеше в ушите й. Една реклама за алкохолно питие танцуваше пред очите й. Седнала в полупразния вагон, тя си мислеше за необяснимото поведение на баща си и страдаше, че никак не можеше да го оправдае. Беше ли поне изпитал скръб при смъртта на сина си? Да, без съмнение, в първите дни. Но много скоро неговият егоизъм е взел връх.

Той беше твърде лош с Жан-Марк като жив, за да се промени след смъртта му. Дори повече от лош — безразличен. Не повече се интересуваше и за децата, които му бяха останали. Връщането на Карол му бе дало втора младост. Той искаше да се освободи от всички окови, за да й принадлежи напълно. Той отказваше да бъде баща. Нима е бил някога такъв? С мъка, примесена с отвращение, Франсоаз си представяше ликуването на Карол, върнала се при своя съпруг и при своите мебели. Сега навярно той е още по-мек с нея, отколкото преди. „Всъщност нима аз не бях така унизително покорна на Александър?“ — попита се тя внезапно. Навярно това бе фамилна черта. Но тя бе успяла да се изтръгне от магията, докато баща й отново попадаше в нея с наслада. Александър сега беше вече едно почти забравено минало. Живееше ли още някъде в Париж, или пак беше заминал за Съветския съюз? Този въпрос малко я интересуваше. Станал непостоянен, неактуален и безвреден, той подхранваше паметта й с такава доза носталгия, от каквато се нуждаеше, за да обагря всекидневния си живот. Тя си казваше, че е имала като другите едно увлечение, едно разочарование, че няма за какво да се моли, нито да се надява и че, понеже целта на всяко човешко същество е търсенето на щастието, трябва да търси своето щастие другаде, а не в любовта. Освен това достатъчно бе да погледне около себе си, за да се убеди, че повечето от жените имат нейната съдба. В този блестящ и шумен вагон, летящ бързо в мрака на едно подземие, всички лица изглеждат отегчени. Това влюбени жени ли са? Не, домакини, майки. Ако някой отхлупи капака на черепа им, ще намери под него само купища от работни престилки и кошници за продукти. Дори и най-младите изглеждаха замислени, пресметливи и практични. Колко от тях, за да се утешат от неуспеха си в живота, четяха „Нежен поглед“? В действителност, ако Никола̀ искаше да успее, непременно трябваше да се откаже да позира за фотороманите! Тя му бе казала това сто пъти! Напразни усилия! Какво муле! Франсоаз извърна очи от съседката си, която плетеше с блуждаещи очи и разтегнати устни, и видя собственото си отражение в огледалото. Беше грозна. Беше черна. Нямаше мъж в живота си. Електрически лампи прекосиха лицето й. После афиши. Спирка „Виктор Юго“. Тя излезе от метрото с бодра стъпка, която съвсем не съответствуваше на тежките й мисли.

В апартамента намери Дани да къпе Кристин под големите черни, изпълнени с любов очи на Алисия.

— Аз — каза Алисия — ще искам да имам бебе от някой тип, който ми харесва, но при условие да не се омъжвам за него!

Франсоаз й отправи тревожен поглед. Алисия избухна в смях.

— Не се безпокой! Не се отнася за Никола̀!

— А за кого?

— За никого… Едно хрумване!… Няма ли да ти е приятно на тебе да имаш дете, а да нямаш съпруг?

— Ах, не така!

— На мене също — каза Дани.

— Смешни сте вие! — извика Алисия. — Дете без съпруг — това е тайната на семейното щастие!

— За майката може би — каза Франсоаз. — Но за детето… Не знам… Детето има нужда от някой по-силен… Нали?

Тя отново помисли за равнодушието на баща си, за разпръскването на семейството и сърцето й се сви. Може би Алисия имаше право? „Ако бях имала дете от Александър…“

— Чакай, забравих да ти кажа: Лоран и Беатрис ще дойдат на вечеря вдругиден! — съобщи Дани. — Ще донесат всичко, с изключение на виното и плодовете.

— Много хубаво — каза Франсоаз.

И й хрумна мисълта да покани и Дидие Копелен. Беше го видяла толкова съкрушен на погребението! Ще бъде малко така, сякаш Жан-Марк сяда на масата.

— Аз намирам, че Беатричето на Лоран е една фукла! — заяви Алисия.

Дани й възрази с възмущение. Франсоаз избягна да каже мнението си. Тя не обичаше това момиче, за което Лоран се беше оженил преди петнадесет дни и което, макар че бременността му едва се забелязваше, носеше широки рокли и вървеше с корема напред. До нея Лоран изглеждаше още по-млад. Невъзможна двойка. Но съществуваха ли подходящи двойки? Всички, които познаваше — било нейният баща и Карол, нейната майка и Ив, Даниел и Дани, самата тя и Александър, — вървяха в живота с накуцване и малко смешно. Можеше ли да се каже, че, станали от леглото, мъжът и жената нямат вече нищо общо?

Дани беше свършила с къпането на Кристин, избърсваше я, пудреше я с талк, обличаше я с бързи и точни движения.

В това време влязоха шумно двете момчета. Никола̀ беше минал да вземе Даниел при излизането му от кантората. Дружбата, която се бе породила между тях, радваше Франсоаз. Те поискаха да пият нещо и Алисия се втурна в кухнята. Срещу позирането си за рекламни снимки на домашни уреди тя бе получила като награда един електрически миксер за разни цели. Оттогава поеше семейството със сок от моркови, разреден с вода, и беше невъзможно да й се откаже това зеленчуково питие, без тя да се обиди.

Всички се събраха в кухнята с чаши в ръка.

— Има нещо ново в ОДИЛ — каза Даниел. — Изглежда, че ще ме назначат в приемната в началото на октомври.

— Значи няма вече да заместваш?! — попита Франсоаз.

— Не. Ще бъда на редовна служба.

— Ами правото ти?

— Говорих с шефа на отдела: той е съгласен да промени така работното ми време, че да мога да присъствувам на практическите занятия и да подготвям изпитите си. Взема ли веднъж дипломата си, ще получа много по-интересна служба.

— Да не би да смяташ да правиш кариера в ОДИЛ? — каза Франсоаз.

— Защо не?

— За тебе положително ще бъде по-интересно, ако влезеш в кантората на татко!

— Въобразяваш ли си, че ще ме вземе при себе си след всичко, което се случи?

— Не зная… Да, разбира се.

Даниел поклати глава.

— Не, драга моя. Докато Карол е при него, той няма да помисли за нас! Смъртта на Жан-Марк не можа да му отвори очите! Ти мислиш, значи, че нашите малки грижи ще го разчувствуват?

— Има неща, които не ги разбирам — каза Никола̀. — Само за удоволствие на баща си ти заряза философията пред правото. Сега нямаш никакво основание да държиш на правото… освен ако си направил сметка, че то все пак…

— Разбира се, че съм си направил сметка! — каза Даниел. — Философията е за хора, които имат време да мечтаят! Аз трябва да живея и имам грижата други да живеят!

Франсоаз се съгласи, че той има право, и съобщи, че от другата седмица ще постъпи на редовна работа в „Топ-Копи“. Тя не би могла да каже кога и как е взела това решение.

— Значи аз ще бъда почти цялото време сама вкъщи! — въздъхна Дани. — Весело ще бъде!

Тя постави Кристин на коленете си, разклати биберона и го пъхна в устата й. Никола̀ поиска още сок от моркови — този път неразреден — и Алисия му благодари с любовен испански поглед.

— Морковът дава светъл тен на лицето! — каза той. — А аз имам нужда от светъл тен: идущата седмица започвам нов фотороман! Един трик с костюми: „Няма благородници между тебе и мене!“

— Пак ли? — извика Франсоаз.

Той повдигна брадичка с присмехулно предизвикателство.

— Да! Подписах днес следобед.

— Можеше предварително да ме уведомиш!

— Достатъчно съм голям, за да знам какво правя!

— Не си личи!

— Ръмжиш, без да знаеш защо! Този път поредицата ще бъде по-дълга. Работа за цели три месеца. Ще спечеля…

Тя го прекъсна:

— Не ме интересува какво ще спечелиш!

— Все пак има значение, представи си!

— За тебе може би! Няма защо да те обвинявам! Ти си кариерист на дребно! За да изкараш по-бързо няколкостотин франка, ти рискуваш да провалиш артистичната си кариера. Никой режисьор няма да те иска, щом снимките ти с години се явяват в рекламите. Ти се обезценяваш сега, ти се проваляш…

Той избухна:

— Нищо не знаеш! Говориш като дребна буржоазка!

— Не съм по-голяма буржоазка от тебе! Въобразяваш си, че си хитрец, като минаваш за голям красавец в тия евтини снимки?

— Ами ти като чукаш на машината за „Топ-Копи“?

Той повдигна рамене към главата, направи идиотска гримаса и замърда пръсти във въздуха над въображаемата клавиатура.

Бяс обзе Франсоаз и я заслепи.

— Бедно кретенче! — каза тя през зъби.

— Е, хайде! Е, хайде, престанете! — каза Даниел. — Няма ли край този спор?

— Има — изръмжа Никола̀. — Махам се оттук!

Той излезе и тръшна вратата.

— Нямах ли право? — каза Франсоаз задъхано, като се обърна към другите.

— Не — каза Алисия, отпуснала се вяло на един кухненски стол. — Намирам, че фотороманите не са толкова лоша работа за него. Правят го известен. Аз, ако ми предложат…

— Във всеки случай — отсече Даниел — ти постъпи глупаво, Франсоаз, предизвика го!

— Никога не съм се карала с Никола̀ — възрази Франсоаз.

— Нито пък днес аз започнах!

— Впрочем той ти каза много неприятни думи — забеляза Дани.

Франсоаз вдигна рамене.

— Пет пари не давам за това!

— Къде ли отиде? — въздъхна Алисия.

И тя изплези език, за да оближе дъното на чашата си.

Все още развълнувана от гняв и мъка, Франсоаз се затвори в стаята си. Спорът продължаваше в главата й. Тя намираше нови доводи. Никола̀ отвръщаше. Тя му затваряше устата. Тя — „дребна буржоазка“! Ако беше такава, нямаше да се омъжи за Александър, нямаше да прибере Никола̀, нямаше да живее с Даниел, Дани, Алисия и с него в този апартамент, който приличаше на бохемски лагер! Какво трябваше според него да прави, за да не бъде вече дребна буржоазка? Самият той не знаеше. Той беше глупав и сприхав. С рязък жест тя постави документите на „Топ-Копи“ до пишещата си машина. После, след като се успокои, оправи косата си пред огледалото.

Върху мраморната плоча на камината, между две ръчни стъкленици от кристал, подарък от Маду, величествено стърчеше многостепенната кукла, която Александър беше донесъл от Русия: цветната дървена жена се разтваряше и от вътрешността й се изваждаше друга по-малка, в която също се криеше друга още по-малка… Изведнъж Франсоаз си каза, че прилича на тази играчка. Като размишляваше за последните години от живота си, тя виждаше пет-шест Франсоази, които се заместваха една друга. Имаше една Франсоаз, наивна и религиозна, и една Франсоаз, мъдро увлечена по Патрик, и една сантиментална Франсоаз, лудо влюбена в Александър, и една Франсоаз, разочарована до самоубийство, и една омъжена Франсоаз, забравила религията и гордостта, за да се подчини на волята на един мъж, и една изоставена и унизена Франсоаз, и една укрепнала, твърда и спокойна Франсоаз, сегашната Франсоаз, която най-малко й харесваше. Тя погали с пръст куклата с валчесто лице и червена забрадка. Въпреки всичките си метаморфози тя нямаше чувството, че е загубила своето единство. Може би тази вярност към самата себе си под много различни аспекти е доказателство за божественото начало във всеки от нас? Наистина тя отдавна се бе отвърнала от бога и не ходеше вече в черква. Но бог не беше я изоставил. Тя го чувствуваше от време на време, когато биваше озадачена от някоя мисъл, когато биваше заслепявана от някой лъч. Мощна вълна я повдигаше.

После животът поемаше правата си. Тя започна да мисли за нещо друго. На вратата се почука.

— Кой е?

Влезе Никола̀ полуусмихнат, полусмутен, приближи се до нея и й поднесе бузата си. Тя не помръдна, вдървена и с втренчен поглед.

— Няма ли да ме целунеш? — каза той.

— Не.

— Сърдиш се?

Тя не отговори, зарадвана от реванша и развръзката.

— О, добре — подзе той. — Ти не си виновна, но и аз не съм… Яденето все пак има значение… Значи, ето как реших: този фотороман ще бъде последният, обещавам ти… Само че, ако след това изпусна телевизионната поредица, какво ще стане с мен?

— Няма да я изпуснеш — каза Франсоаз. — Или пък ще намериш нещо друго.

И тя лепна една целувка по бузата му. Двамата се върнаха в кухнята, където ги чакаше цялата тайфа. Личеше си, че са сключили мир помежду си, и затова никой не им зададе въпроси.

— Какво има за ядене тази вечер? — попита Даниел.

— Макарони — каза Дани.

— А след това?

— Е… Както обикновено, маслено сирене…

— Само това ли? — каза Никола̀.

— Ах, какви сте! — извика Дани. — Питате ли се как успявам да ви храня всички с този мизерен бюджет! Главата си блъскам! А отгоре на това не сте доволни!…

— Почакайте! — каза Никола̀, озарен изведнъж. — Ще ви сготвя болонски спагети по моя рецепта. Трябват ми наденички, настъргано швейцарско сирене, гъст доматен сок…

— Нямам нищо такова! — простена Дани.

— Ще сляза да взема! — каза Никола̀, като тупна с ръка задния си джоб, за да покаже, че има с какво да плати това угощение.

Даниел излезе с него.

Върнаха се скоро, като носеха малки пакетчета, които разтвориха върху кухненската маса. Момичетата, заинтересовани и скептични, ги заобиколиха. Кристин, оставена да лежи в съседната стая, си бърбореше сама. Запретнал ръкави, разкопчал яката си, с кърпа вместо престилка на кръста, Никола̀ важно нареждаше:

— Дай ми черния пипер, Дани.

— Ти вече сложи доста — каза Франсоаз.

— Никаква критика, преди да опитате! Или ще напуснете кухнята!

И с рязък жест Никола̀ изсипа пиперницата над съда, в който приготвяше соса.

— На твое място яз бих сложил и дафинови листа! — каза Даниел.

— Чудесна идея! И чесън!

— Не! Без чесън! — възрази Дани.

Никола̀ потопи пръста си в соса, облиза го, намигна и каза:

— Великолепно! Но пари!

— Виждаш ли, много е люто! — каза Дани.

— Не! Не!

— Предупреждавам ви, че има само половин бутилка вино! — съобщи Франсоаз, която бе започнала да слага масата.

— Виното ще бъде само за мъжете! — извика Даниел.

— Да не превариш макароните, ей, Никола̀! — каза умолително Алисия.

Викове се носеха около Франсоаз. Някой се изсмя близо до нея. Кухненска миризма изпълни въздуха.

Пет чинии блестяха под матовата лампа на тавана. Парата от тенджерата излиташе през отворения прозорец. Алисия се бе облегнала на рамото на Никола̀ и го гъделичкаше с пръст по ухото. Той се извърна и я целуна в устата. Кристин започна да крещи. Дани изтича. Даниел се отпусна на един стол, запали цигара и каза:

— Много съм гладен!

Дани се върна.

— Няма нищо. Капризничи!

— Ами ако пусна наденичките в болонския сос! — каза Никола̀ въодушевено.

— Ти си луд! — възкликна Франсоаз. — Няма да стане болонски сос!

— Не. Но може би нещо по-хубаво!

Тя се засмя.

— В края на краищата, който не рискува!…

— На масата! — извика Алисия.

Всички седнаха.

Когато Никола̀ се приближи, понесъл с две ръце дълбоката чиния, в която се издигаше мека планина от спагети, избухнаха аплодисменти.

Филип отвори вратата на апартамента, влезе в тъмния салон, запали една лампа и си наля чаша уиски.

Този следобед церемонията в кантората му беше смешно проста. Споразумението, съставено от Блондо, беше толкова ясно и толкова подробно, че самият той не би го направил по-хубаво. Във всеки случай съвсем не би трябвало да се безпокои. Все пак реши да продължи престоя си с четиридесет и осем часа. Ще има възможност да прегледа отново няколко стари дела, които беше забравил…

Очевидно къщата не беше много привлекателна. Капаците на прозорците затворени, килимите навити, мебелите насъбрани и завити с чаршафи — всичко това придаваше на голите стаи изоставен и враждебен вид. По нареждане на Карол Агнес, преди да отиде в отпуска, трябваше да се погрижи добре да затвори апартамента. Навярно бе заминала снощи за Бретан при една от сестрите си. Впрочем Филип предпочиташе да не бъде сам с нея. От известно време тя имаше навик внимателно и мълчаливо да се вглежда в него, което му беше неприятно. Нямаше нужда някой да му сервира.

Уискито не беше студено. Да не забрави да включи хладилника.

Тази вечер ще отиде в ресторант. В кой? Не беше още решил. Сам, разбира се. Не можеше да понася присъствието на когото и да било до себе си. Блондо го беше раздразнил преди малко със своя високомерен и нахален младежки вид. Приличаше на изострен молив. И с тая бледа кожа, с тия очила… Повечето от парижаните, които срещаше, му се виждаха болни в сравнение с хората, които се излежаваха там, на плажа. Той си представи как Карол се прибира в хотела, опиянена от слънцето и чистия въздух; как се къпе под душа, как се облича, за да отиде на вечеря с приятели. С Ашезонови навярно. Или пък с Лапаружови. Да й телефонира? За какво? Тя толкова малко се интересуваше какво прави той в Париж, колкото и той се интересува какво прави тя в Кан.

Една миризма, която не бе почувствувал отначало, му причини отвращение. Апартаментът миришеше на застояло.

Той изпи уискито в чашата, запали цигара, всмукна три пъти, от което по езика му остана следа от горчилка, мина в кабинета си, погледна книгите и бе сразен от тяхната многочисленост и от подредбата им. Цялата тази наука не водеше до нищо! Пред погледа на смъртта имаше ли някаква творба, за която да не бе прахосано време?

За да прогони чувството на задушаване, той отвори прозореца, после капаците, чиито ръждясали панти оказаха съпротива. Син и топъл здрач обля лицето му. Разкритата част на града го зовеше.

Той излезе на улицата и тръгна към сърцето на квартала. Площад „Сен Жермен де Пре“ приличаше на театрален декор, в който тълпата плуваше между сянка и светлина с бавни движения като звездообразни корали. Край кафенетата лицата ясно се очертаваха, извръщаха се, срещаха се, усмихваха се съучастнически или застиваха от скука пред някой вестник. Това сноване насам-натам приличаше на лов и на панаир.

Много развеселени и отегчени туристи, бавно преминаващи автомобили с отворени покриви, улица „Сен Беноа“, препълнени ресторанти с маси чак до тротоарите. Тази навалица, която преди забавляваше Филип, днес му беше безразлична. Все пак той трепна, като проследи с очи силуета на едно момче, което се отдалечаваше. Изправена глава, стройни рамене — каква прилика с неговия син! Никъде другаде присъствието на Жан-Марк не се чувствуваше така силно, както на това място. Той толкова често беше минавал оттук в едно определено време, преди залез-слънце, когато нито очите, нито умът могат да различат черното от бялото, че навярно можеше да се материализира от сбора на хилядите малки частици, разпръснати в атмосферата. Тази мисъл удари неприятно Филип. Той мразеше опасните игри на въображението, което подскача на ръба на пропастта. Никога не беше се увличал по софизмите за отвъдния живот. Жаждата, която го измъчваше, имаше причина и реално разрешение. Трябва да знаеш къде и как да я утолиш. Каква крещяща суша в него, каква страшна нужда от прохлада, а наоколо каква пустош, каква тишина! Един пренаселен и все пак пуст град. Много хора и никой. Вървеше напосоки, блъскан от едни, блъскащ други.

Изведнъж едно решение го озари: той спря такси в движение и даде адреса на Франсоаз. Сигурно при децата си ще намери успокоението, което останалият свят му отказваше.

В колата, която се движеше неравномерно в задръстените улици, той се поздрави, че бе превъзмогнал гордостта си. Какво означаваха тия правила, налагани от Карол? „Родителите не трябва да правят първите крачки!“ В семейството много често голямата радост се изтръгва с нежност, а не с победа на гордостта. Но в случая нежността ли го подтикваше? Не, в гърба го тласкаше нещо грубо и смътно, подобно на инстинкта за самосъхранение. Той предпочиташе точно това. Винаги се беше отвращавал от благородната мекушавост на бащината любов. Вече си представяше начина, по който щеше да се появи пред Даниел и Франсоаз: „Как може така? Аз ли трябва да идвам, за да видя какво правите? Не смятате ли, че това мълчание между нас е смешно? Ти все пак би могла да ми се обадиш по телефона, Франсоаз!“ А по-нататък съобразно настроението му. Колко щастливи щяха да бъдат и двамата, като го видят! Те навярно са като него опечалени, объркани, обзети от спомени за Жан-Марк. Мисълта, че той има толкова нужда от тях, колкото и те имаха нужда от него, го изпълваше с многословна благодарност към родителския дълг. Каква глупост бе извършил, като чака повече от един месец, за да събере покрусените членове на семейството! Реши веднага да заведе всички на вечеря в ресторант.

Най-сетне таксито влезе в улица „Сен Дидие“. Погледнал апарата, Филип приготви сумата, за да не губи време. Колата спря пред къщата. Той плати, бързо изкачи стълбите и изпълнен с надежда, се спря пред вратата. В момента, когато искаше да позвъни, чу шум и гръмки смехове. Помисли, че е сбъркал етажа. Но не, наистина у Даниел и Франсоаз се забавляваха. Сигурно младите лесно забравят смъртта. Колко много беше престорен неговият отчаян вид пред прага на този празнуващ дом, в който никой не се интересуваше от него! Смеховете продължаваха. Избухнаха аплодисменти. Обърнал гръб, Филип бързо слезе по стълбите и се спусна по улицата, за да избяга от тия, които там, горе, продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило.

Едно такси. Спря го и каза да го закарат на улица „Бонапарт“.

Апартаментът му се видя още по-зловещ, отколкото преди. Влезе в кабинета си, прелисти една папка, отново отиде в стаята си, седна в един фотьойл, отпуснал рамене с лакти върху коленете, смазан, отчаян. Възможно ли бе това голямо, глупаво и плоско легло, изскочило извън нишата, толкова дълго време да е било полюсът в неговия живот? Беше спал сам миналата нощ; ще спи сам и тази нощ. А после? В края на днешния ден трябваше да му стане ясно: нямаше никаква работа в Париж. Тогава какво? Да се върне в Кан? Да се върне отново към плажа, към слънцето, към вечерите, към намазаната с масло Карол, бронзовата Карол, елегантната Карол, усмихващата се, тържествуващата Карол е малко слабите бедра?… Нямаше кураж. Стигнал до тази степен на отрезвяване и на самота, трябваше ли още да упорствува в играта? Всеки гост има право да отмести чинията си, ако яденето не му харесва; На границата на пресищането започва небитието.

Филип се съблече, легна в леглото си с измачканите чаршафи, помъчи се да чете един криминален роман, спомни си, че не е вечерял, погледна часовника си: десет часът и пет минути. Нито много рано, нито много късно: най-глупавото време на нощта. Не беше гладен. Дано поне може да заспи.

Той стана, върна се в банята и взе шишенцето със сънотворното лекарство от тоалетната си кутия. Две таблетки осигуряваха покоя. Ами няколко таблетки повече?… Франсоаз преди години беше опитала така да се самоубие. Но тя не бе посмяла да отиде докрай. Момичетата са предпазливи в лудостта си. Колко странно: тя бе поискала да се убие от отчаяние, а той, ако се убие, ще бъде от разум. Никога не е бивал повече господар на мислите си. Логично той нямаше вече никаква причина да продължава… Има или няма бог? Ще има време да разсъждава после. Във всеки случай трябваше да блъсне вратата, за да разбере. Взе две таблетки и изпи след това чаша вода. Водата имаше неприятен вкус на хлор. Той направи гримаса. В огледалото над умивалника се очерта лицето му, самотно, съсредоточено и дебело. Светъл лъч правеше червен върха на носа му.

Наклони шишенцето и изсипа всички таблетки в дланта си.