Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

V

Даниел излезе тичешком от клиниката, едва не се блъсна в една болнична линейка, която преминаваше желязната врата на градината, с притиснати към тялото лакти спринтира по авеню „Дю Рул“, спря едно такси, хвърли се в него и каза:

— Булевард „Сен Мишел“ 44.

— Не е ли това лицеят „Луи“? — попита шофьорът.

— Да! — въздъхна Даниел.

И погледна часовника си: ако има малко шанс, ще стигне навреме за класното по философия. До тази сутрин си мислеше, че ще трябва да се откаже. Щеше наистина да бъде жалко, защото този път беше назубрил учебника от кора до кора. Ако се паднеше тема за мисленето и деянието или пък за телата и пространството, той дори се надяваше да удари в земята Панонсо, който беше класиран първи, през ноември. Обаче за нищо на света не би оставил Дани, докато не се свърши всичко. Каква страхотна нощ! Събуждане в два часа сутринта, бързо тръгване за клиниката с толкова много пакети, завивки. Дани стенеше, Мариана Совело със спокойно и вдъхновено лице като на капитан в навечерието на битка, после в чакалнята, мебелирана в стил Луи XV и със снимки на бебета по всички стени. Лоран и баща му бяха останали вкъщи. Доктор Болепие беше от типа на решителните и оптимистите. Въпреки това раждането продължи по-дълго време от предвиденото. Без болки ли? Какво говорите! Тя сигурно е изпитала мъки, бедната! За да убива времето в тихия и зле осветен салон, Даниел прелистваше записките си по философия. Докато се трудеше така, тъща му, седнала до него, го поглеждаше от време на време изумена и едновременно разчувствувана. Очевидно тя не разбираше как може така задълбочено да учи в един такъв момент. Но ако познаваше господин Колере-Дюбрусар!… Самата тя прелистваше илюстрован вестник. Стъпки, приглушени от линолеума. Тиктакане на часовник. А зад стената може би пулсира едно ново сърце. Мъчителни минути. Главата му натежа. Беше шест часът и четиринадесет минути, когато акушерката се появи сияеща: момиченце! Мариана Совело прегърна Даниел. Той беше много развълнуван, макар че би предпочел момченце. В първия прилив на щастие той си беше помислил: „Значи така, няма да проваля класното си“! Тържествуваща, Мариан Совело, след като оправи роклята си, беше извикала: „Хайде, бързо!“ А Дани, бледа, отпусната, щастлива и с това вързопче от червено набръчкано месо до нея в една люлка. Баща! Тя беше изморена. Трябваше да я оставят да си почине. Стана много добре: по този начин тя няма да почувствува неговото отсъствие, когато той отиде в лицея. Разбира се, че следобед няма да ходи на занятия — естествена история и английски, второстепенни предмети. Ще се снабди с едно „извинително“ от доктор Болепие. Да свърши поне една работа този гинеколог! Бяха му телефонирали десет пъти. Беше дошъл, когато работата беше на свършване. „Смешен! Ужасно смешен!“ — както казваше Лоран. Таксито пълзеше по авеню „Де ла гранд Арме“.

— Не може ли да карате по-бързо! — каза Даниел.

В отговор шофьорът изръмжа неразбираемо и ускори. „Знаменит тип“ — реши Даниел. Всъщност само знаменити типове имаше тази сутрин. Баща! Смешно чувство. Беше още много зашеметен от удара, за да може да анализира философски това чувство. В него се смесваха различни усещания — на тържествуваща гордост, на смътен страх и на загадъчно уважение. Искаше му се да се смее и да покаже на другите достойнството. Само ако би могъл да излезе пръв по философия! Всъщност днес нямаха истинско класно, а по-точно писмено изпитване, за да привикнат учениците към изпитанието на матурата. Но да се отличиш в този случай беше много желателно. Той мечтаеше да поднесе успеха си като подарък на Дани! Мислейки си за нея, той преливаше от състрадание, от любов, от нетърпение. Как се случи така, че авеню „Шанз-Елизе“ е толкова задръстено тази сутрин? Като излезе от клас, ще се върне право в клиниката. Оттам ще телефонира на баща си, на майка си, на Маду, ще изпрати по телефона телеграми на Франсоаз и на Жан-Марк! И едните, и другите да споделят тяхното щастие, като научат новината! Ами ако препитването бъде на някоя от темите, които Колере-Дюбрусар беше разгледал през първия срок? Истинска клопка! Даниел не беше предвидил това. Той бързо отвори тетрадката си и започна да я прелиства на колене. Друскането на колата му пречеше да чете. Той си припомни някои от уроците: „Пътят на Платон, пътят на Декарт, пътят на Кант…“ А пътят на таксито? Защо завиваше край кейовете, глупакът му с глупак! По най-задръстения път. „Философията не е любовта на мъдростта, а мъдростта на любовта“ — пишеше Хайдегер. Даниел затвори тетрадката, протегна врат и с изопнати нерви проследи минута след минута бавното изкачване на булевард „Сен Мишел“ от плътния поток на колите. Цифрите подскачаха на екрана на апарата. Имаше ли достатъчно пари в себе си? Точно толкова. Без бакшиш! Пред лицея „Сен Луи“ той плати на шофьора, изскочи навън и тресна вратата.

Влезе в клас в момента, когато господин Колере-Дюбрусар сядаше зад катедрата и с широк жест разтваряше чантата си от кафява кожа. Две редици зад него Лоран го викаше шепнешком. Обърна се.

— Какво? — прошепна Лоран.

— Дъщеря — каза Даниел.

И се изчерви от щастие. Целият клас го гледаше.

Една златна тема: „Човекът и ръката“. Под този двусмислен етикет всъщност се криеше покана да се развие цялата глава върху „преживения опит“. Щом разбра това, Даниел се нахвърли с писалката върху белите листове. Споменът за този урок се изливаше като непрекъснат поток от главата му в неговото стило. Той пишеше без двоумения и почти без зачерквания:

Тази мисъл беше на господин Колере-Дюбрусар, но Даниел имаше опияняващото чувство, че принадлежи на самия него, хрумнала му в този момент в защита на каузата. Без да вдига очи, той си представяше около себе си всички тия наведени глави, робите от галерите, които дърпат греблата, и бавния ход на кораба… Да не губи нито минута. Ще удари в земята Панонсо. Сега той навлизаше в главното различие между личността, която действува, и личността, която мисли. Нашите праисторически прадеди са правели каменни сечива, преди още да знаят да размишляват. За Бергсон „хомо фабер“ — човекът, който произвежда, предшествува „хомо сапиенс“ — човека, който мисли със своя ум в зачатък. Голяма бомба. Колере-Дюбрусар ще бъде на седмото небе. Ръката е образец на сечивата: сходството между камъка и юмрука, тоягата и пръста… Като се възхищаваше на собствените си знания, Даниел в същото време изпитваше едно доволство, което нямаше нищо общо с насладата на човека, който го подлагаше на изпит. Зад лекото подреждане на фразите пламтеше огънят на радостта, който придаваше необикновени багри на всичките му мисли. „Какво впрочем има толкова приятно в моя живот? Ах, да! Баща! Аз съм баща. Аз, Даниел! Това е безумно!“ Един след друг съучениците му завършваха писмената си работа. Той обаче не можеше да се реши да тегли заключението. Господин Колере-Дюбрусар излезе от класната стая, той се удари по челото от отчаяние: беше забравил да пише за „изразителността на ръката“!

— Два часа, наистина много малко време! — изръмжа той.

Приятелите му не бяха на това мнение. Като ги разпитваше за това, което бяха писали, той установи, че неговата писмена работа беше далече по-богата. Впрочем Панонсо беше офейкал, без да вземе участие в обичайните спорове на тротоара. Това означаваше, че се бе провалил.

— Отиваме ли в клиниката? — попита Лоран, като дръпна Даниел настрана.

— Да — каза Даниел. — Но най-напред трябва да купя цветя за Дани. Не можеш ли да ми заемеш десет франка?

— Имам точно за метрото!

— Трудна работа! — въздъхна Даниел. — Все пак не мога да се върна там без цветя в такъв ден!

За щастие приятелите им не се бяха разпръснали. Даниел отиде при тях и постави направо въпроса. Настъпи леко вълнение. Той обясни, че току-що е станал баща, че в бързината си е излязъл от къщи, без да вземе пари, че утре непременно ще върне парите… Всъщност той не беше сигурен в последното твърдение, но разпалените му думи вдъхнаха доверие на аудиторията. Дюбонде, който не знаеше какво да прави с парите си, подаде банкнота от петдесет франка, като каза:

— Нямам дребни.

— Много са! — каза Даниел. — Никога не ще мога да ти ги върна.

Тогава Дюбонде претърси джобовете си и му даде десет франка в монети от по двадесет су. Даниел благодари и тръгна с големи крачки, следван от Лоран, който мърмореше:

— Няма да похарчиш всичките за цветя, нали?

— Ако ще е — да е! — каза Даниел строго.

Той влезе в една цветарница, следван по петите от загрижения си шурей. Снопове от рози, наръчи от люляк, но нищо не му се виждаше достатъчно хубаво за Дани. Попита за цените и трябваше да се отдръпне възмутен. Продавачката го наблюдаваше с ирония. Под този изпитателен поглед той се смъкна надолу по йерархическата стълба на цветята. След известно двоумение се спря на едно малко букетче от полски цветя, хубаво подредено в кутийка от прозрачна пластмаса. Струваше само седем франка. Лоран вдигна рамене: по негово мнение пак било много скъпо. Като се качиха в метрото, Даниел си помисли, че по-добре щяло да бъде, ако беше направил покупката от някой цветар в Ньойи, отколкото да мъкне това пакетче от Латинския квартал. Винаги тази липса на практически усет! Сред трополенето на вагона Лоран го попита за раждането. Той отвърна снизходително:

— Разбира се, че е страдала! Всички жени страдат! Такава е природата!

— А бебето хубаво ли е?

— Ти виждал ли си някога хубаво бебе?

— То на кого прилича?

— Първо — не е „то“, а е „тя“. Второ — тя не прилича на никого!

— Смешно е, че искате да го наречете Кристин!

— Кристин, Мадлен, Едвиг! Дразнят ли те тези имена?

— Не… В края на краищата бих предпочел Натали.

— Аз не. Спомняш ли си Натали, нашия учител по математика преди три години? Когато ще трябва да повикам дъщеря си, винаги ще си мисля, че ще се появи оня с кривата глава!

В клиниката попаднаха на Шарл и Мариан Совело, прави в коридора пред вратата на стаята. Нещо сериозно? Не! Било час за тоалета. Санитарката се появи и съобщи, че може да се влезе.

С разтуптяно сърце Даниел видя жена си, седнала в леглото, розова, слаба, усмихната; и до нея в едно кошче, драпирано с прозрачна материя, неговата дъщеря, дребничка, намръщена, със свити юмручета, със затворени клепачи, с редки черни коси върху продълговатото й черепче. Дано се оправи, като порасне!

— О, цветя! — каза Дани. — Благодаря!…

Тя се приповдигна върху възглавниците. Даниел я прегърна така предпазливо, сякаш притискаше към гърдите си акробатка със счупени крайници. След страданията, които тя бе преживяла по негова вина, той се питаше дали някога би се освободил от чувството на вина, което изпитваше към нея. В тази родилна стая обикновената му несръчност се беше увеличила от мисълта за неговата отговорност.

— Как е? Добре ли мина? — попита тя много възбудено.

Той беше потресен от този обикновен въпрос. Колко го обичаше! Как само знаеше да отгатва кое беше най-важното в живота му!

— Да — каза той важно. — Накратко казано, мисля…

— Защо казваш, че само мислиш? Аз съм уверена! В един подобен ден във всичко трябва да успяваш. А ти, Лоран?

— С голяма мъка снесох две страници — каза Лоран. — Впрочем темата беше костелив орех!

— А, прощавай! — извика Даниел. — Аз мисля обратното, че въпросът беше много добре поставен. Човекът и ръката…

— Че какво?… Това е целият учебник по психология, ако започнеш оттам! Въображението, науката…

— Нищо не си разбрал! Не е трябвало да се занимаваш с въображението!

— Трябваше…

— Не…

— В края на краищата, драги мой…

Даниел престана да упорствува, осъзнал, че е прекалил по вина на шурея си, който не разбираше нищо от лъчезарната тържественост на момента. Лоран извади цигари и му подаде пакетчето. И той щеше да вземе, но Дани се намеси:

— Ах, не! Няма да пушите в стаята на Кристин!

Шарл Совело стана: не можеше да остане повече, чакали го в службата. След като той си отиде, Мариан Совело се разшета из стаята, подреди един вграден шкаф и седна отново на мястото си. Дани взе ръката й върху одеялото и стисна пръстите й, като се вгледа втренчено в очите й. Даниел намери, че тя прилича на малко безпомощно момиче. Несъмнено Даниела имаше повече нужда от майка си, отколкото от него. Наистина беше естествено след първото раждане жената да се обърне към тая, която я беше родила. Висцералната сложност се предаваше от едно поколение на друго. Но той съвсем не изпитваше чувството, че е изоставен. Всъщност скучаеше малко в този затворен, тапициран с памуци стерилен свят, предназначен изключително за жени. За да прикрие смущението си, той се наведе над люлката. Мъчеше се да бъде нежен, а забеляза, че таи в себе си само някакво тревожно и приятно любопитство, едно сдържано удивление. Случаят беше интересен най-вече от философска гледна точка. Там, където доскоро не е имало нищо, изведнъж се появява едно същество. Цяло, напълно комплектувано — уши, коси, нокти, пол — то беше изплувало от страхотния катаклизъм на раждането и сега живееше с малките си вени, с миниатюрния черен дроб, с мъничкото си сърчице, което пулсира, със зародиша си от сиво вещество и може би с цялата карта на своето бъдеще, окачена в дълбочините на неговата материя. Живееше, без да беше пожелало живота, с разкъсани гърди от този нов въздух, който нахлуваше при всяко вдишване. То живееше — обещание за радост и мъка на себе си и на другите. Изведнъж една луда идея възпламени Даниел. Дани имаше право: днес във всичко трябваше да успява. И най-напред одобряване в семейството! От толкова дълго време беше мислил за него! Какъв по-добър случай от това раждане, за да свърже баща си и брат си? То се разбира, че няма да ги предупреди за срещата, която им подготвяше.

Пред люлката те ще забравят, че се ненавиждат, ще паднат един друг в обятията си. Усмивка разтегна лицето му.

— За какво мислиш? — попита Дани.

— Ще съобщя по телефона новината на нашите — каза той.

— Как? — извика Мариан Совело. — Нима още не сте направили това?

Имаше телефон до леглото. Даниел вдигна слушалката и се замисли: от кого да започне? Докато срещата между баща му и брат му беше желателна, то на всяка цена баща му не трябваше да срещне майка му. Не беше ли странно, че при всяко голямо семейно събитие въпросите на вътрешна междуособица замъгляват радостта на Ейглетиерови? Гласът на телефонистката от вътрешната централа го измъкна от размишлението. Изненадан, той даде най-напред номера на баща си.

Санитарката донесе един стол за Франсоаз. Жан-Марк и Лоран седяха върху перваза на прозореца. Дани, малко трескава, беше със зачервени бузи и блестящ поглед. Около нея няколко букета с едри цветя и сладникав аромат пъстрееха в чудновати вази. „Цъфнала е като кинозвезда!“ — беше казала санитарката. „Тя навярно — мислеше си Даниел — повтаря този израз от стая в стая“. Обаче му се искаше да вярва, че дори за тази жена, която обикаля родилките от сутрин до вечер, Дани беше необикновено приятна за гледане и за обслужване. Франсоаз съвсем се обърка от бебето. Двадесет пъти Мариан Совело и тя се бяха надвесвали над люлката. В действителност всички жени навярно се чувстват засегнати в корема от едно раждане. Бащината любов беше отражение, майчината любов — инстинкт. Ще изучават ли по философия тая глава за чувствата, произхождащи от детеродните функции? Даниел беше чел в някаква книга, че морските кончета се увиват около тялото на женската, когато тя снася яйцата си, че мъжките сьомги помагат на женските в издълбаването на дупка, в която хвърлят хайвера, но че при костенурките и крокодилите бащата не се грижи за отглеждането и възпитанието на малките. Всичко това ставаше пленително, когато човек се мъчеше да си изясни човешката психология чрез психологията на животните.

Далеч от тия проблеми, Жан-Марк разговаряше с Лоран за състезателните автомобили. Безгрижието на тези двама изумяваше Даниел. По всичко изглежда, човек трябва да бъде съпруг и баща, за да изпита и меда, и горчилката на живота. Лоран сви ръка и погледна часовника си. Дано той не даде знак за тръгване! И Жан-Марк ще се възползува, за да се измъкне! А беше едва четири часът и четвърт. Даниел беше казал „четири часа“ на баща си и „шест часа“ на майка си. Дано баща му не бъде задържан в кантората и срещата с Жан-Марк да се провали. Подобен случай няма да се повтори! Всичко беше налице — обстановка, събитие, присъствие на симпатични свидетели. Единствената сянка в картината — отсъствието на Маду. Тя беше изревала от радост по телефона, като научи новината. Но трябваше време, докато дойде от Тюке — щеше да пристигне едва късно вечерта. В перспектива още една сцена на разнежване. Изведнъж Жан-Марк скочи на крака. Загрижен, Даниел прошепна:

— Тръгваш ли си вече?

— Не — каза Жан-Марк. — Но тук е задушно!

Беше по пардесю; свали го. Даниел въздъхна с облекчение. Стаята беше много затоплена. Беше хубава стая, боядисана в бяло и синьо, с тоалетна и с изглед към градината. Всеки път, когато я оглеждаше, той си мислеше за таксата. Навярно тъстът му ще заплати. Впрочем Шарл Совело беше в затруднено положение. „Всъщност — казваше си Даниел, — ако бях истински мъж, бих зарязал учението и бих си намерил каквато и да е работа!“, но той не можеше да се откаже от философията, не можеше да остави ума си необработен, да пожертва бъдещето заради настоящето!… Ах, от всички мъжки възрасти неговата възраст беше най-трагична. Нищо не можеше да се сравни, с душевната мъка на бащата ученик, принуден да разчита на други за издръжката. Той отправи любовен поглед към Дани. Тя сияеше в своето съвсем ново майчинство. Без съмнение, както всички други жени, тя намираше за естествено други да я издържат. Или родителите й, или съпругът й. Завидя й за нейното лекомислие. Само той в тази стая имаше в главата си тежки мисли.

— Погледнете как стиска пръста ми! — каза Франсоаз. — Каква сила! И тия трапчинки на всяка става… Аз намирам, че съвсем прилича на Дани. Формата на очите, устата…

На вратата се почука. Даниел отиде да отвори и със силно разтуптяно сърце въведе баща си, усмихнат, внушителен. Жан-Марк, изненадан, едва забележимо се вцепени. Филип поздрави Мариан и Шарл Совело, прегърна Франсоаз, стисна ръката на Даниел и Лоран, целуна Дани по челото, поздрави я за добрия й вид и като хвърли студен поглед по посока на първородния си син, каза просто:

— Добър ден, Жан-Марк.

— Добър ден, татко — отвърна Жан-Марк.

И веднага се обърна към брат си. Даниел прочете в очите му мъчително безпокойство. „Ти нарочно си устроил това! — казваше му сякаш Жан-Марк. — Знаел си, че ще дойде тук!“ Даниел устоя, без да трепне, на този тежък от упреци поглед. Как можеше Жан-Марк да не разбере, че тази история е смешна, че за него сега беше моментът да се прояви като мъж, а не като нервен хлапак, жертва на въображението си?

Филип се беше приближил до люлката.

— Нали е очарователна? — попита Франсоаз.

— Безкрайно очарователна — каза той.

Тонът му беше условен, едно фалшиво любезно изражение покриваше като маска лицето му.

— Изненадан съм, че Карол още не е тук! — каза той, като си възвърна надменния тон.

— Сигурно ще се забави! — каза Мариан Совело. Такова движение има в Париж!

Жан-Марк пак облече пардесюто си.

— Какво? Отиваш ли си вече? — извика Даниел с мъка.

— Имам работа — каза Жан-Марк.

— Недей, моля ти се! Току-що дойде! Остани още малко!…

Жан-Марк поклати отрицателно глава. Лъжеше, това бе очевидно. Един поглед, една само дума на баща му беше достатъчна да го задържи. Но лицето на Филип беше каменно. Жан-Марк се измъкна незабелязано. Едва се чу как затваря вратата. Даниел не знаеше на кого трябваше повече да се сърди — на баща си или на брат си, че се провали опитът му за одобряване. Около него се водеше толкова банален разговор, че за миг му стана безинтересно и погледна през прозореца. Видя Карол да прекосява градината. Беше облечена в светлобежово манто с яка, гарнирана с лутър. Беше ли срещнала Жан-Марк пред оградата на клиниката?

— Ето — каза Даниел, — още една гостенка за нас.

Филип вдигна глава и погледът му се изостри.

— Кой е? — попита Дани.

— Карол — каза Даниел.

— Аха! — измърмори Филип.

Последва дълго мълчание. Филип почувства да се съсредоточават върху него погледите на сина му и на дъщеря му. Но тяхното мнение не го интересуваше. Настръхнал, той чакаше появяването на Карол. „Тя трябва да е срещнала Жан-Марк по пътя — мислеше си той. — Какво ли е изпитала при тази среща? Толкова ли съм наивен! Сякаш не са се виждали без мое знание! Ами Ксавие Болийо тогава? Единият не пречи на другия. Тя е толкова развратна, че може да ги върти и двамата. И мене също!“ Беше толкова привикнал с тези изблици на гняв, че очакваше последицата като хронично болен човек, който в началото на кризата предварително знае през какви фази ще мине до края на пристъпа. За стотен път си казваше, че е идиот, задето не се осведоми по-добре за поведението на жена си, да я проследи при нужда. Имаше специалисти за тази работа. Не, няма да се унижи до тези начини. Всъщност ако бъде напълно информиран, няма ли да страда повече?

Вратата се отвори и както обикновено, с появяването на Карол всички лица се оживиха. В течение на две минути тя прелъсти с усмивка Мариан Совело, целуна Дани като родна дъщеря, издаде възторжени и забавни викове пред бебето, притисна Даниел към гърдите си, поздравявайки го като „малък баща“, и подари една вълнена блузка на майката и едно гащеризонче за бебето.

— Мислех си, че розовият е вашият любим цвят — каза тя. — Знаете ли, че рядко съм виждала толкова хубаво оформено бебче?

Докато тя говореше, надвесена над люлката, Филип й се възхищаваше, че е жена точно по неговия вкус. Незасегната от последиците на бременността и на кърменето, тя притежаваше само най-поетичните качества на своя пол. Беше ли действително искрено развълнувана от щастието на Даниел и Дани? Като гледаше това малко семейство без конфликти, може би изпитваше желание за чисти и прости радости? Може би разпалена от присъствието на децата, решава да се върне отново при него? При тази мисъл го обзе внезапна радост и той се почувства като облян от светлина. Направи знак на сина си, че иска да говори с него, и излезе от стаята. Даниел го последва в коридора.

— Какво има, татко?

— Ела с мен в канцеларията на клиниката! — каза Филип с категоричен тон.

Те слязоха по главното стълбище и завиха по един коридор в партера. Пред стъклената врата на канцеларията Филип каза:

— Разбира се, всички разноски по раждането ще платя аз!

И без да даде време на сина си да му благодари, той блъсна вратата. Докато Филип даваше нарежданията си на касата, Даниел, изумен от благодарност, се обвиняваше, че не познава добре баща си. „Това е истински мъж! Той не се оставя децата му да го водят за носа! Ако се отклонят от пътя, той ги гледа отдалече как се мъчат да се измъкнат от тресавището, без да се намесва. Но в последния момент, когато опасността стане много голяма, той им подава ръка. Ще бъда като него по-късно с моите синове — суров и справедлив!“ Филип затвори чековата си книжка и я плъзна в задния си джоб. Излязоха от канцеларията.

— Това, което ти направи, татко, е… нещо величествено! — измънка Даниел.

И той целуна баща си. При този допир Филип, както винаги, изпита желание да се отдръпне. Въпреки това се овладя, като си помисли за Карол, която, обратно на него, имаше по-голямо чувство за семейните задължения. Изпълнявайки докрай своето решение, той каза още:

— От утре ще ти бъде открита сметка в моята банка.

— Но, татко, аз няма да имам какво да влагам в нея! — каза Даниел.

Филип му подаде банкнота от сто франка:

— Ще внесеш това като начало. А от време на време аз ще ти правя по някой малък превод.

Объркан от тази неочаквана щедрост, Даниел можа само да измънка:

— Благодаря, татко… само че това няма ли да те затруднява?…

— Ако ме затрудняваше, нямаше да го правя.

— Признавам ти, че това ми идва много добре? С разноските, които ще имаме… Дани ще бъде много доволна!…

— Може би няма нужда да й казваш.

— Но аз винаги й казвам всичко, татко!

— Добре! Това си е твоя работа. Почакай поне да останете насаме, за да й го кажеш!

Даниел си спомни, че баща му изпитва ужас от сантименталностите, и престана да говори. В стаята намериха Карол да се приготвя да си върви.

— Ще ме отведеш ли? — попита тя Филип.

— Разбира се.

Той ликуваше, сякаш с решението си да подпомогне Даниел беше направил услуга на самия себе си. Първата награда му връчваше Карол, като го молеше да я върне с колата вкъщи. Навярно бързаше да се прибере, за да се преоблече. Тя все по-често и по-често излизаше вечер. Трябва да внимава да не я упрекне, да не я загуби, за да я спечели отново с постоянство, с хитрост, с нежност…

Тя се затвори в банята. Той остана в стаята, вслушан в тайнственото плискане на водата, в звънтенето на шишенцата, във въздишките. Увлечен в тия шумове, той си представяше Карол, отпуснала се във ваната, с гърди, повдигнати от водата и леко отдалечени от гръдния кош; гърди, които бяха служили само на любовта. Като си помислеше само, че до неотдавна това тяло беше на негово разположение, а той тичаше подир други. Глупак! Желанието се надигаше в него като морски прилив от кръв. Лицето му гореше. Не можейки да издържи повече, той почука на вратата.

— Влез — каза тя.

Той се вмъкна в една топла пара с парфюма на Карол. Тя беше излязла от ваната и загърната в пеньоар от розов хавлиен плат, решеше косите си, седнала пред огледалото на тоалетната си масичка. Широките ръкави на дрехата разкриваха ръцете й чак до подмишниците. Кръглата форма на гърдите й се очертаваше между разтворените краища на дрехата. Застанал зад нея, той я разглеждаше и се мъчеше да обуздае вълнението си. Но колкото повече искаше да бъде господар на нервите си, толкова повече му се искаше да я завърти, да я прилепи към себе си и да започне да целува устните й без червило. Прошепна й:

— Преди малко повиках насаме Даниел, за да му кажа, че ще платя в клиниката.

— Много хубаво си направил — каза тя. — Щях да те посъветвам.

— Реших също да му отпусна малка издръжка. Триста франка месечно. Какво мислиш?

— Не е много!

— Достатъчно е на неговата възраст!

Тя му се усмихваше в огледалото. Не беше ли за насърчение? Той постави ръка върху рамото на жена си. Под дебелия плат беше плътта — гъвкава, неустойчива. Тя стана, обърна се и произнесе с далечен глас:

— А Франсоаз?

— Какво Франсоаз? — попита той.

— Би трябвало да подпомагаш и нея.

— Случаят е различен. Нейният съпруг е на работа. Тя, от своя страна, изкарва прехраната си. Не, лично за нея аз ще се намеся само ако разбера, че е действително в нужда…

Като говореше, той беше поставил и другата си ръка върху рамото на жена си. Така той я държеше и отдясно, и отляво право срещу себе си като пленница. При едно недоловимо теглене на ръцете щяха да се докоснат и телата им. Той беше вече в зоната на топлия въздух около лицето й. Тя не изразяваше недоволство, не се отдръпваше. Боже мой! Нима бе възможно да е съгласна? Той наведе глава към тия полуотворени, отдаващи се устни. При едно вдишване тя каза:

— А Жан-Марк?

Сякаш леден дъжд шибна лицето му. Скован рязко в движението си, той се изправи и я изгледа. Тя не се усмихваше, но в дъното на очите й блещукаше свирепо злорадство.

— А Жан-Марк — подзе тя, — не искаш ли да подпомогнеш малко и него? Питам се с какво живее?

Той си каза, че тя грижливо е подготвила удара си, оставяйки го да се възбуди, да се увлече и в последния момент да го отблъсне в самотата му. Освен ако не е подхвърлила тия думи под напора на внезапно вдъхновение. Във всички случай тя бе по-силна от него. Поради това ли не можеше без нея? Никоя преди нея не се беше отнасяла така с него. Той винаги се бе държал като господар с жените. Възрастта, умората… Той я мразеше. Отдръпна се една крачка назад. Тя притвори пеньоара и закри полуразголените си гърди.

— С кого излизаш тази вечер? — попита той с глух глас.

— С приятели.

— Кои приятели?

— Не ги познаваш.

— Ксавие Болийо?

— Между другите.

Той излезе от банята и тресна вратата зад себе си. Какво да прави? Беше едва шест часът и половина. Да се върне в кантората? Делата му го отегчаваха. Зурели получи втора сърдечна криза миналата седмица и оттогава отделът за Европа беше закъсал. Трябваше да помисли за негов заместник. Някой млад, активен човек. Ще видя това утре. Сблъска се с Агнес.

— Господинът вкъщи ли ще вечеря? — попита тя.

— Не — отвърна той.

И веднага си помисли, че може би Карол ще излезе след вечеря, към девет часа. Би трябвало да я попита за тази подробност. Ако случайно беше заета по-късно тази вечер… Съвзе се бързо. Засрами се от това колебание. Повтори си: „Не!“, мина пред Агнес и измъчен и нещастен, влезе в библиотеката, където лъхаше на кожа и тютюн. Пощата го чакаше върху масата му. Разкъса няколко плика. Нищо интересно: фактури, проспекти, покани, много покани… Беше взел решение да отказва на всички покани, знаейки, че Карол не държеше да се показва с него в обществото. Колко време щеше да продължи това фалшиво положение? Щеше да полудее, ако тази жена не започне да се отнася по-любезно с него. Как можеше да бъде толкова сурова със съпруга си, когато беше така мила с другите? Какво ангелско лице имаше преди малко в стаята на Дани! Той извади от джоба си писалката и написа нареждане до банката си — на 27 число всеки месец да се привеждат по триста франка в сметката на неговия син Даниел Ейглетиер. После си помисли: „Е, добре! Малкият хитрец постигна това, което искаше!“