Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

XIII

След като изпра двете кърпи, Жан-Марк ги залепи още мокри върху огледалото над умивалника. Утре сутринта ще ги намери гладки и чисти, както би ги получил от гладачницата. Чорапите му киснеха в легена, напълнен с пенлива вода, „суперактивна“. Франсоаз му беше дала едно шише от този „чудотворен препарат“. Във всеки случай скоро ще промени живота си. Завчерашният му разговор с родителите на Валери окончателно беше определил съдбата му. Не можеше и да става въпрос за връщане назад. Впрочем той беше щастлив от това разрешение. Много щастлив може би. Пътят, който се отваряше пред него, беше толкова широк, толкова лесен, че дори изпитваше някакво неудобство. Ще не ще, той трябваше да признае, че материалният му успех нямаше да се дължи на заслуга, а на връзки. По начина, по който господин Шарнерай му беше стиснал ръката, той беше почувствувал белега на една доста отвратителна органическа връзка. Зачислен във фамилията, той ставаше от този ден нататък предмет, дарен с известна сила, върху светската шахматна дъска. Функциите му на бъдещ съпруг на Валери имаха по-голяма стойност от всички дипломи. Родителите на младото момиче желаеха бракът да се отпразнува веднага след Великден. Обаче той им бе казал, че предпочита най-напред да вземе изпитите си. Беше въпрос на здрав разум. Така той щеше да бъде по-спокоен, като тръгнат на сватбеното пътешествие. Господин Шарнерай отлично беше разбрал неговите причини, госпожа Шарнерай се съгласи против волята си, а пък Валери се задоволи да каже: „Много е глупаво, но няма значение!“ В тия няколко минути срокът беше удължен с два месеца. Тази мисъл създаваше на Жан-Марк чувството за физическо облекчение, за свободно дишане. Годежът въпреки всичко щеше да стане след петнадесет дни. По този въпрос Валери беше неотстъпчива. Шантийи. Прием в градините. Шампанско, сладкиши. Елегантна навалица. Жан-Марк се върна на масата си. Един и половина след полунощ. Стига работа! Той подреди книгите си, окъпа се, легна си и запали цигара.

Пепел падна върху чаршафа и той я избръска с пръсти. Обичаше тия дълги часове на нощна самота. Трябваше ли да се откаже от тях след брака? Какво странно изпитание да бъдеш споен с някоя жена! Ден и нощ. В разговора и в мълчанието; в яденето, в любовта и в спането; в боледуването и в добро здраве; в минути на удоволствие и в годините на неприязън един към друг. Снощи Валери носеше на пръста си един блестящ брилянт. Годежният й пръстен. Тъй като той не можеше да й предложи нещо подобно, тя и майка й бяха избрали между семейните бижута един среден на големина камък и го бяха поставили в нова обковка. „Камъкът не е съвсем чист — казваше тя. — Но е ефектен. След няколко години, когато ще имаш възможност, ти ще ми подариш един истински годежен пръстен. Така ще бъде по-оригинално, отколкото сега!“ Той трябваше да признае, че тя умееше елегантно да подхваща въпросите. Всеки път, когато страдаше от себелюбие, тя знаеше как само с няколко думи да отстрани всяка мисъл за материалното неравенство между нея и него.

Цигарата, почти изпушена, пареше пръстите му. Той я смачка в пепелника, поставен до леглото. После угаси лампата. Тъмнината не можеше да го приспи. С натъпкана от прочетеното глава, той продължаваше да размишлява. Но мислите му бяха по-несвързани, отколкото при светлината. Не знаеше дали мисли или сънува. Карол подпомагаше Валери да се качи на един пъстър кон. При това движение панталонът на ездачката изпращя. Карол избухна в смях.

Валери потегли в галоп… Естествено нито баща му, нито Карол ще присъствуват на сватбата. В замяна на това майка му и Ив Мерсие положително ще бъдат. Как ще се държат те? Ах, добре би се чувствувал, ако не дойдеха. А Маду? Да я уведоми ли? „Имам време!“ Какво ли правеше тя в Тюке, останала сама със своите антики и с фенека си? Видя я като в халюцинация: тежка, с открито лице, с цигара в уста, дигаща пара срещу племенниците си, които не й пишеха. Положително щеше да бъде разочарована, като научи, че ще се жени за Валери. „Какво те е прихванало? Но какво те е прихванало, Жан-Марк?“ Той се вкопчваше в юздата на развилнелия се кон. Остави се да го влече в калта. Спря го със силата на ръцете си. А от седлото скочи Карол, облечена като амазонка, а на пръста й пръстенът на Валери. Ако господин и госпожа Шарнерай научеха това!… Те вече крачеха в зигзаг, задъхваха се от ярост, чукаха на вратата му. Жан-Марк опипом потърси ключа. Светлина бликна в лампата. Виденията отлетяха, обаче шумът зад вратата не стихваше.

Той стана, завъртя ключа в бравата, отвори и се отдръпна учуден. Облегнат на рамката на вратата, с бледо лице, с блуждаещ поглед, с лъскави влажни устни, Жилбер бърбореше:

— „Милостиви сине на Пан! Около твоето чело, украсено с цветя и плодове, блестят очите, два скъпоценни камъка!“

— Какво правиш тук? — попита Жан-Марк.

— От кого е?

— Ти си съвсем пиян!

— От Рембо — изхълца Жилбер.

И добави с груба гримаса:

— Да, пиян съм, драги мой! Пиян до козирката! Пих свинщини!

Жан-Марк му помогна да влезе, настани го в един фотьойл, разкопча яката му и каза:

— Не мърдай! Ей сега ще се върна…

Докато слагаше да се топли вода за чай, той чуваше зад гърба си как Жилбер плачливо мърмореше:

— Болен! Ох, колко съм болен! Жан-Марк… Ще пукна!

Жан-Марк трябваше да му държи чашата, докато той пиеше. Веднага след това очите на Жилбер се разшириха, започнаха да блуждаят, езикът му се обърна; дишаше учестено и издуваше бузи. „Не трябваше да му давам чай, а горчиво кафе — помисли Жан-Марк с досада. — В такива случаи винаги се дава горчиво кафе! Сега сигурно ще повърне“.

Хвана го за раменете и го повлече към вратата.

Тоалетната беше на площадката. Общи тоалетни — клекала. Но относително чисти. Жилбер се облегна с ръка на стената. Със силно разтърсване на раменете струята бликна. Остра миризма лъхна към Жан-Марк. Вътрешностите му се повдигнаха, помисли, че и той ще повърне. Застанал прав зад Жилбер, той стискаше ноздри и избягваше да гледа мръсотията, която се изливаше върху белия порцелан. Щом момчето започна да диша спокойно, той го остави, за да отиде да вземе кърпа от стаята си. Когато се върна, Жилбер бе паднал на пода в безсъзнание, със свити крака, заприщили вратата, и с буза, опряна до дупката. Повърна пак с мъчителен хрип. Ризата му беше изцапана отпред. Жан-Марк превъзмогна отвращението си и избърса лицето му с кърпата. Жилбер размърда клепачи, но не можеше да произнесе нито дума. Една врата се отвори в коридора. Идваше някой. Само това липсваше!

— Е, какво има? Тежко болен ли е господинът?

Беше съседът на Жан-Марк, един добряк, обущарски работник. Нисък, мургав човек със сплескан нос, по панталон и горнище от пижама.

— О, не е много сериозно — отвърна Жан-Марк. — Стомашно разстройство, отравяне…

— Искате ли да ви помогна?

— Да, бих искал да го отнеса в стаята си.

— Трябва да го изправим на крака най-напред. Ще видите какво правя аз в такива случаи!

И обущарят се разкрачи над тялото, дръпна ръчката на сифона. Бликна буйна водна струя, която силно обля лицето на Жилбер. Задавен, той извика и се повдигна на лакти.

— Ето на! — каза обущарят.

Той изглеждаше толкова горд от резултата, че Жан-Марк не посмя да протестира.

— Остави ме! Остави ме! — молеше Жилбер с лице, обляно от вода.

Повдигнаха го двамата — единият за краката, другият за раменете, пренесоха го в стаята и го сложиха върху леглото.

— Нямате ли нужда повече от ватерклозет? — попита обущарят.

Жан-Марк го увери, че няма, благодари му и затвори вратата зад него. Дрехите на Жилбер бяха измокрени. „Какъв идиот е този тип, та пусна водата над него!“ — мислеше си Жан-Марк. Той несръчно съблече Жилбер, като издърпа панталона, чорапите, ризата без помощта на момчето, което беше в полусъзнание и с отпуснати крайници. После изми с тоалетна ръкавица лицето, гърдите, ръцете, избърса го и го зави. Макар че одеялото бе до брадичката му, Жилбер трепереше. Жан-Марк хвърли и палтото си върху него, прибави една пелерина и каза:

— По-добре ли се чувствуваш?

— Да — измънка Жилбер.

Бузите му се бяха позачервили малко. Но все още зъбите му тракаха.

— Прощавай — каза той. — Отвратително е!… Да повръщам, да повръщам в дома ти!…

— Няма значение — успокои го Жан-Марк.

Учудваше се на твърдостта си: той, на когото от нищо прилошаваше, сега гледаше без погнуса изцапаните дрехи, свити на кълбо върху перваза на прозореца. А освен това не беше почувствувал ни най-малко отвращение от вида на това момче, легнало в леглото му. Със спуснати клепачи и подути устни, Жилбер дишаше леко. Светлината на нощната лампа очертаваше високите му скули. Беше пуснал дълги коси и бакенбарди, които му придаваха романтичен вид. Спеше ли? Жан-Марк дръпна фотьойла и се настани в него, като просна крака върху друг стол. След току-що преминалата буря чувствуваше необикновено спокойствие, подобно на удоволствието, което създава краят на една дълга музикална фраза. Искаше му се да не мисли за нищо, но една мисъл го тревожеше: Жилбер дори не бе казал откъде идва! Какво ще си помислят баба му и дядо му, като не се прибере тази нощ? Трябва да го отведе на всяка цена у дома му.

— Жилбер! — прошепна той. — Жилбер! Баба ти и дядо ти? Трябва да се прибереш вкъщи! Иначе те ще полудеят!

— Баба ми и дядо ми заминаха за четири дни — каза Жилбер тихо. — Един продължителен уикенд в Дордон, у приятели…

Жан-Марк отново облегна глава върху облегалото на фотьойла. Размишляваше. След дълго мълчание попита:

— С кого си бил?

— Един приятел от класа ме покани у свои братовчеди. Бяхме около тридесет души в един частен дом в Ньойи. Пихме разни неща. Танцувахме. Не помня вече. Ужасно ме боли главата!

— Не ти ли се повръща повече?

— Не, свърши се!

— Можеш ли да станеш, да вървиш?

— Не ми се вярва. Чувствувам се толкова слаб! Главата ми се върти…

— Добре. Ще спиш тук.

— А ти? — попита Жилбер.

— А, нали виждаш, настанил съм се в този фотьойл. Много съм добре.

Той угаси нощната лампа и затвори очи. Изминаха отново няколко минути на вцепенение. Слушаше равномерното дишане на Жилбер и си представяше, кой знае защо, някаква галера, чиито гребла се забиват едновременно във водата. Щеше да се унесе, когато в тъмнината до него достигна един тайнствен, настойчив глас:

— Жан-Марк?

— Какво?

— Не съм вече онова малко момче!

Първата мисъл на Жан-Марк бе, че Жилбер е още под влиянието на алкохола.

— Мълчи и гледай да заспиш — каза той.

— Ти не ми вярваш? — извика Жилбер. — Обаче е истина: тази нощ правих любов с едно момиче!

Паника обзе Жан-Марк. Като не можеше да разбере тревогата си, нито да я обуздае, той измърмори:

— Кое момиче?

— Едно момиче, което срещнах там, в Ньойи, Изабел… Изабел, но не знам коя…

— Обичаш ли я?

— Никак!

— Тогава защо си постъпил така?

— Трябваше! — отговори Жилбер. — Това е животът. Животът на мъжете! Не е ли така?

— Може би! — каза Жан-Марк.

Смущението му изчезваше, оставяйки място на едно смесено чувство на тъга, глупост и бъркотия. Сърдеше се на това момче, което поставяше толкова високо, че се е принизило до такъв жалък опит. Изведнъж започна да му се вижда много по-омърсено, отколкото беше от повръщането.

— Беше ли поне хубава? — подзе със свито гърло той.

Отвърна му зъл, накъсан смях:

— Тя е очарователна! Има гърди като жена! Секс като на жена! Всичко, което трябва, за да направи мъжа щастлив! Каква мръсотия!

— Знаеш ли — каза Жан-Марк уклончиво, — първия път…

— И ти ли първия път си бил разочарован!?

— Да.

— А сега с Валери удовлетворен ли си?

Жан-Марк не отговори. Настъпи тежко мълчание. После Жилбер се обърна към стената и изръмжа.

— Впрочем всичко това няма никакво значение!

Жан-Марк влезе в стаята с котешки стъпки. Носеше виенски кифли за закуска. Но Жилбер още спеше. Лицето му имаше спокойно изражение. Голата му ръка, по чиято бледа кожа се очертаваше една синя вена, висеше до пода с разперена длан. Той не беше чул кога Жан-Марк бе станал, окъпал се под душа, облякъл се и излязъл. И сега не чуваше как слага вода да кипне, как разтребва масата от книжата си. А вече наближаваше десет часът и дневната светлина нахлуваше през пролуките на пердетата. Жан-Марк даде още петнадесет минути срок на спящия, все пак днес бе неделя. После, като се наведе над него и го покри със сянката си, той прошепна:

— Жилбер! Жилбер!

— Да — каза Жилбер, но без да отвори очи. — Колко е часът?

— Десет.

Клепачите на Жилбер се полуотвориха и погледът му блесна:

— Дали? Невъзможно е! Спал съм като труп! А ти? Трябва да си се схванал в този фотьойл!

— Лъжеш се! Прекарах много хубава нощ! Как се чувствуваш тази сутрин?

— Прекрасно, добре! — въздъхна Жилбер. — Почистен, облекчен, подновен!…

Той седна в леглото, изпъчи голите си гърди, скръсти ръце и килна глава назад; слънчеви лъчи се плъзнаха по главата и под раменете му. После скочи от леглото, облечен само със слипове. Като заслепен от лъч светлина, Жан-Марк си спомни за Лувъра, за атинските юноши, мускулести и тъжни, мраморни и топли. Жилбер се къпеше под душа. Излезе още мокър, с кърпа около кръста. Изправил се пред умивалника, той взе четката за зъби на Жан-Марк и я пъхна в устата си. Отначало изненадан от този жест, Жан-Марк не изпита никаква погнуса, никакво недоволство. Дружбата между него и това момче беше така възвишена. Видя го още как се бръсне с неговия бръснач, как се реше с неговия гребен. После, понеже дрехите на Жилбер бяха изцапани, той му даде свои. Бяха почти еднакви на ръст. На гърба на този рус и строен младеж неговата риза на фини райета, неговият тъмносив панталон, неговото старо сако от еленова кожа добиха неочакван вид. Жилбер се смееше, оглеждайки се в огледалото:

— Не изглеждам лошо, нали?

— Много ти отива — каза Жан-Марк сериозно.

Седнаха да закусят един срещу друг.

— Направих чай съвсем случайно — каза Жан-Марк. — Ако предпочиташ кафе…

— Не, не! Чай — каза Жилбер. — Чай!

Изпи две чаши, изяде три кифли, намазани с масло и конфитюр, после продължи с бисквити. На Жан-Марк му беше приятно да го гледа така жизнерадостен сега, след като му бе толкова зле снощи. Искаше му се да прекара с него деня, но имаше среща с Валери в три часа.

— Би ли дошъл с нас? — предложи той. — Още не знам какво ще правим.

Жилбер поклати глава:

— Предпочитам да остана сам.

— Сам? — каза иронично Жан-Марк. — Уверен ли си?

Жилбер се възмути:

— Разбира се!

— Какво ще правиш?

— Ще отида на кино.

— А после?

— Ще се прибера вкъщи.

— Не искаш ли да се срещнем довечера в осем часа?

— Но… ще бъдеш ли свободен?

— Ще се помъча — отвърна Жан-Марк.

Следобедът с Валери мина бързо. Тя бе поканила приятели вкъщи. Край нея Жан-Марк игра без досада весело и непринудено ролята на годеник. Но няколко пъти с изненада разбра, че е толкова весел, защото ще види довечера Жилбер. Сбогува се в седем часа, под предлог, че има среща с Дидие Копелен. Тя го изпрати до площадката на стълбата и му подаде устните си. Залепил устни до женските устни, той си представяше Жилбер пред умивалника с неговата четка в уста.

— Трябва наистина да вървя — измънка той, като прекъсна целувката.

— Е, добре, върви!

Тя се усмихваше, беше красива с полуотворени устни, с дързък поглед; той си тръгна разгневен.

Беше оставил ключа под изтривалката. Жилбер го чакаше с книга в ръце. При влизането му той вдигна щастливо лице. Не попита Жан-Марк как е прекарал следобеда, а и Жан-Марк не го запита какво е правил, сякаш времето, през което бяха разделени, не бе съществувало за тях. Набързо подхвана един незначителен разговор, припомняха си бегло за някои приятни часове, сякаш другите не съществуваха за тях. Жан-Марк беше открил едно много симпатично бистро на улица „Драгон“. Отидоха там да вечерят. Жилбер черпеше. Беше настоял, като казваше, че е много щастлив и че освен това след осем дни ще има рожден ден. На масата заговориха пак за автомобила, който ще получи по този случай: едно емге, модел кабриолет, в бяло и черно. Неотдавна се беше записал в курс за кормуване и щеше да се яви на изпит за книжка още на другия ден, след като навърши осемнадесет години.

— Освен това — каза той — ще правим чудесни разходки заедно.

— Ами ако те скъсат? — попита Жан-Марк. — Нали знаеш, рядко дават книжка при първо явяване!

— Ако съм скъсан, ти ще седнеш на волана. Ще имаме колата точно по хубавото време.

„Хубавото време“ Жан-Марк помисли за предстоящата си женитба и бе обзет от досадна меланхолия. С усилие се върна към разговора, усмихна се и се възхити на безбройните златисти искри, които лампите на бистрото създаваха в очите на събеседника му. Бяха поръчали две порции телешко с ориз, но сервирането беше много бавно и Жилбер проявяваше нетърпение. Размърда рамене и каза:

— Не чувствуваш ли някакво течение?

— Не — отвърна Жан-Марк.

— Прозорецът зад нас не е добре затворен. Неприятно е!

— Искаш ли да сменим мястото?

— Ако на тебе ти е приятно…

Една маса се бе освободила на другия край на салона. Преместиха се. Но там съседите говореха високо и от вратата на кухнята лъхаше от време на време тежка миризма на готвено. Жилбер, със смръщени вежди, изглеждаше, че се измъчва. Промяната на неговото настроение разтревожи Жан-Марк. С извънредната си чувствителност това момче търсеше съвършенството във всяко нещо и понеже рядко го намираше, страдаше повече от другите.

— Отчаян съм — въздъхна Жан-Марк. — Трябваше да отидем другаде!

— Защо? — прошепна Жилбер с горчива усмивка. — Тези хора до нас са невъзможни! Но няма защо да ги слушаме.

Келнерът донесе телешкото с ориз. Жан-Марк и Жилбер го опитаха с върха на зъбите си и без да се споразумяват, направиха гримаса.

— Погледни — каза тихо Жилбер.

И той показа на Жан-Марк в средата на масата едно малко глинено гърненце, от чийто похлупак с дупка за дървена лъжичка бяха изскочили пръски от жълто-зеленикава горчица.

— Знаеш ли нещо по-отвратително от това? — продължи той. — Когато бях малък, не можех да погледна бурканче с горчица, без да се отвратя. Дори сега никога не ям горчица. А ти?

Жан-Марк си помисли за Валери, на която й беше приятно да яде сандвичи с горчица, „за да изглежда вулгарна“, както сама казваше.

— И аз не обичам — отвърна той.

Келнерът смени чиниите и донесе замразени плодове, които те бяха поръчали за десерт.

— Бих желал да те познавам, когато си бил още на шест, на осем години — подзе Жан-Марк замечтано.

— Не бях много интересен — каза Жилбер. — Тогава току-що бях загубил майка си. Не знаех за какво да се заловя…

Хората от съседната маса избухнаха в груб смях. Жан-Марк стисна гневно челюсти. Снизходителният поглед на Жилбер го обезоръжи. Той като че ли казваше: „Зарежи ги де! Те са други. Техният свят и нашият не са еднакви“. После се прозя зад ръката си.

— Трябва да ти е дотегнало — забеляза Жан-Марк. — Искаш ли да си ходим?

— Не — отвърна Жилбер.

Обаче гласът му бе вял, погледът му блуждаещ. Умората го обхващаше внезапно, както много млади хора, които издават последен вик, преди да заспят в нощта.

Жан-Марк го придружи до дома му. Апартаментът беше празен и тих. Още щом се почувствува в обичайната си среда, Жилбер се оживи. Каза на Жан-Марк, че не бива да си тръгва, преди да изпие с него една последна чаша. Отидоха да търсят уиски в салона, вода и лед в кухнята. После тръгнаха към стаята със заети ръце и се настаниха в два фотьойла. Понеже беше много горещо, Жилбер махна връзката и разкопча яката на ризата си. Една лампа, поставена на ниска масичка, осветяваше лавиците с книги около него. Жан-Марк го следеше с възторг, примесен с тревога. Изпитваше като насън някакво очарование пред това лице, сякаш то беше произведение на изкуството, предназначено само за него. Съзнателно ли Жилбер бе свалил вратовръзката си и заел тази небрежна поза? Тишината и покоят създаваха между тях една странна игра. Седнали един срещу друг, с чаши в ръце, те нямаше защо да си говорят, за да се разбират. Времето, което се изнизваше, ги отнасяше в едно и също течение, в един и същи ритъм. Жан-Марк си спомни за един риболовен излет с приятели във водите около Корсика през ваканцията преди около пет-шест години… Моторът на лодката, наета за случая, се беше повредил. Необикновена тишина последва яростното боботене на машината. Слънцето печеше отвисоко върху синьото спокойно море, от чиято повърхност се издигаше блестяща, уморителна за очите мъгла. Нито една лодка на хоризонта. Докато морякът оправяше повредата, Жан-Марк бе изпитал силно чувство на самота, на щастие, на пространство и на опасност. Пълната липса на шум, лекото вълнение на водата, скърцането на неустойчивата лодка, увиснала над една опасна синкавозелена пропаст, тревожната мисъл, че си далече от човешката помощ — всичко това отново изпитваше странно и днес в тази затворена стая, отрупана с книги, когато седеше срещу Жилбер, който пиеше и пушеше, без да произнася нито дума. Дълго стояха така, вдървени, онемели, отдадени на едно страшно притегляне. „Какво ми става? — мислеше си Жан-Марк. — Колко е хубаво!…“ Изведнъж го обзе страх. Той стана, сложи празната си чаша върху масата и прошепна:

— Довиждане, Жилбер! Отивам си!

Жилбер съвсем не се изненада и го придружи до вратата. Стиснаха си ръцете. Това силно и мъжествено ръкостискане пробуди Жан-Марк.