Заложници в Рая

Осем

Марките бяха от Швейцария, както гласеше депозитния знак от Манхатън и времето. На картичката с молив беше изписано — 1.30.

Джо Гибънс беше вече там и чакаше когато Фрост, забързан по пътеката, дойде при него.

— Малко позакъсня — каза Гибънс.

— Трябваше да се уверя, че не ме следят — каза Фрост.

— Кой може да те следи? До сега никога не си се опасявал от следене.

— В службата стана една работа.

— Маркус се нахвърли върху теб? Страхува се от удар под пояса?

— Смешна работа — каза Фрост.

— Разбира се, че е смешно, но от тъпанар като Маркус човек може всичко да очаква.

Фрост седна на пейката до Гибънс.

Катеричка, търсейки храна, заподскача по пътечката. Високо над главите им нежно пропя птичка. Небето блестеше с полираната си синева и в малкия парк цареше тишина — нежна, отпускаща, приятна.

— Приятно е тук — каза Фрост. — Човек трябва често да излиза на открито. Да се освобождава от всички мисли, поне за половин ден.

Гибънс каза:

— Трябва да ти кажа нещо, но не зная как най-добре да постъпя.

Имаше вид на човек обременен с някаква трудност, който бързаше да се отърве от нея.

— Мислил съм го много пъти, но не съм ти казвал. Бях уверен, че няма да приемеш. Знаех, че ще откажеш…

— Да откажа?

— Дан, — каза Гибънс мрачно. — Имам едно предложение към теб.

Фрост поклати глава.

— Не ми казвай! Запази го за себе си.

Гибънс продължи.

— Не, това трябва да ти кажа. То е нещо което ти трябва сам за себе си да решиш. Не е малка работа и аз не бих могъл да решавам заради теб. Аз спокойно се оправях с другите, казвах че не е в твоя стил и не те забърквах. Но тази не мога. Тя е за четвърт милион.

Фрост не каза нито дума. Не трепна нито мускул по него. Изглежда внезапно беше се вкаменил, но дълбоко в тази скованост прозираше крещящия звън на любопитната камбана в съзнанието му.

— Не знам — каза той най-после, но каза тези думи само като прикритие, като една възможност да притъпи натрапчивите камбанни удари в главата си. Да събере мислите си. Да обмисли какво да предприеме.

— Всичко си е по закона — каза Гибънс. — Аз мога да се справя и с него. В брой. Никакви чекове. Никакви документи. Нищо. Мога да се оправя с всичко, но срока и датата на изпращането… това е вече твоя работа?

— Значи аз трябва да се обвържа с това? — каза Фрост.

— Значи, че си обвързан — каза Гибънс. — Боже мой, човече, за техния четвърт милион те заслужават това. Освен това те никога не биха се доверили на мене за четвърт милион. А и ти би бил ненормален ако ми се довереше. Спокойно мога да офейкам с толкова пари. Не бих могъл да устоя на такова изкушение.

— А ти? Какъв отбив ти…

Гибънс се изкикоти.

— Никакъв! Запази плячката за себе си до цент. Що се отнася до мене, аз ще взема 10 000 за това, че съм те убедил в сделката.

— Тази работа няма да стане — остро възрази Фрост.

— Съжалявам, Дан. Трябваше да ти кажа. Аз спокойно мога да се върна при тях и да им кажа не. Макар че много ми се щеше да се възползвам от тези 10000.

— Джо — разсърди се Фрост — ти отдавна работиш с мен. Приятели сме не от вчера…

Замлъкна. Не беше на ясно какво точно иска да каже. Нямаше да бъде от полза, защото ако Гибънс беше под влиянието на Маркус Епълтън нищо не можеше да се направи.

— Да, знам — каза Гибънс. — Винаги сме били приятели. Надявах се, че ще ме разбереш. После, след като ти го устройваш, можем да се чупим с него. Що се отнася до мен, за човек като мен това не е проблем. При теб може би ще е по-трудничко.

Фрост кимна с глава.

— Да вложа парите и после да направя постъпки за смърт.

— Не! Не! — запротестира Гибънс. — Никакви постъпки за смърт. Биха се усъмнили, ако направиш такива. Просто уреждаш смъртта си. Съвсем естествена, нормална смърт. Дай ми 10 000 от плячката и аз ще ти уредя това. Това е приетата цена. Чиста и лесна работа. А инвестицията може и да не е във фондовете на Вечния. Можеш да скъташ нещо встрани — колекция от картини може би.

— Ще трябва да ме оставиш да помисля — каза Фрост.

Защото време наистина му беше необходимо. Време да обмисли и прецени. Време да реши какво да направи по-нататък.

— А ако не ти се умира — каза Гибънс — можеш да блъфираш, да скроиш измама. Толкова много такива си осуетил. Е, тази просто ти се е изплъзнала. Човек не може всичко да обхване. Никой не се съмнява, че ти би го направил.

— Няма защо да се будалкаме, Дан — каза Гибънс. — Това ще бъде нещо като динамит. Ще се разпродава като разрастващ се пожар. Очакват седем милиона от първото издание.

— Ти изглежда си добре запознат.

— Докарах работите до там, че те трябваше да проговорят пред мен — каза Гибънс. — Няма да взема да купувам с вързани очи я! И те трябваше да проговорят, защото аз бях единствения им канал към тебе.

— Изглежда доста си се забъркал.

— Добре — каза Гибънс, — ще ти кажа направо. Казах ти че мога да се върна при тях и да им кажа не. Но няма да стане така. Ако ти кажеш не, аз няма да се върна. Кажи не и си иди и аз започвам да пътувам. Ще трябва да изчезна.

— Ще трябва да се спасяваш някъде — каза Фрост.

— Ще трябва.

Млъкнаха и двамата. Катеричката седна на задните си лапички. Свободно отпусна предните и с изцъклените си и дребни очички се загледа в тях.

— Джо — проговори Фрост — кажи ми за какво става дума.

— Книга — отговори Гибънс. — Книга, в която се твърди, че Вечният Център е измама, че цялата тази идея е една измама. Че няма никаква възможност за втори живот и никога не е имало. Това е било мечта от преди 200 години, за да се тури край на войните…

— Чакай, чакай! — възкликна Фрост. — Те не могат да…

— Могат — каза Гибънс. — Ти би могъл да спреш отпечатването, разбира се — ако узнаеш. Може да се упражни натиск и…

— Мисълта ми е, че тя не може да бъде правдива.

— Какво значение има? — запита Гибънс. — Правдива или не — тя ще се чете. Тя ще навлезе в домовете на хората. Тя не е обикновено памфлетче. Авторът подхожда съвсем научно. Той доста време се е занимавал с научни изследвания. Разполага със сериозни аргументи. Всичко е документирано. Може да е и измама, но не изглежда така. Това е книга, за която всеки би дал мило и драго да издаде.

— Или поне четвърт милион.

— Точно така. Четвърт милион.

— Сега е моментът да я спрем — каза Фрост. — Появи ли се по улиците и павилионите, ще бъде късно. Ще бъде невъзможно. Няма да посмеем. Не мога да позволя такава книга да излезе. Не смея да допусна това. Никога не бих го преживял.

— Би могъл да го подработиш така, че да не го преживяваш — каза Гибънс.

— Дори и така — подсети го Фрост — това не изключва ретро противодействие от тяхна страна. Могат да допуснат някакво недоглеждане спрямо човек, когато настъпи съживяването.

— Това не биха направили — каза Гибънс. — Човешката памет не трае толкова дълго и не е чак толкова лоша. Но ако се опасяваш от такова нещо аз мога да се намеся и да оневиня и очистя името ти. Мога да кажа, че аз съм бил известен за книгата, но преди да успея да ти кажа, ти си хвърлил топа.

— На някаква цена, разбира се.

— Дан, — каза Гибънс с укор и тъга, — само преди малко каза, че сме приятели. На каква цена казваш. Това не е приказка за приятели. Бих го направил само от приятелски чувства.

— Да, и още нещо — запита Фрост. — Кой е издателя?

— Това вече не мога да ти кажа.

— Как може аз…

— Слушай Дан, помисли си добре. Не бързай да казваш не. Поразмисли поне 24 часа и тогава ела да ми кажеш.

Фрост разклати глава.

— Не ми трябват 24 часа. Не ми е нужно никакво време.

Гибънс за първи път впери изцъклен поглед в него. Фрост ясно видя, че човекът е доста неспокоен.

— Тогава ще намина пак. Може да промениш решението си. Това е четвърт милион все пак. Сумата би могла да те респектира и вразуми.

— Няма такава възможност — каза Фрост. — Тебе може би, но мене не!

В никой случай не би могла, рече си той. Защото натрапчивият звън на тревожната камбана на любопитството в съзнанието му беше отстъпил пред смразяващия респект на доводите и страха.

— Предай на Маркус — каза той и спря колебливо. — Не, на Маркус не казвай. Той и без това ще разбере. Ще те смаже, Джо, запомни ми думата. Ако те хване, да знаеш, че…

— Дан — простена Гибънс — не мога да те разбера! Какво точно искаш да ми кажеш?

— Нищо — каза Фрост. — Абсолютно нищо. Но ако бях на твоето място бих офейкал, и то още сега.