Заложници в Рая

Двадесет и осем

Беше се отдалечил доста на юг от Чикаго. По едно време все още съзираше забулени в далечната мъглявина кулите и жилищните блокове откъм долния край на езерото, но вече беше на запад от него и криволичеше на север по тесни, стари пътища. На моменти те се губеха и ставаха непроходими и той се принуждаваше да заобикаля и да търси нови, обрасли с треволяк пътища, които да го изведат във вярната посока.

Така беше още от самия източен бряг и придвижването му не беше лесно и бързо. Макар че причини за бързане нямаше. Нямаше причини — успокояваше се той за кой ли път — да бърза за никъде. Не гонеше цел и направление. Целта, към която беше се насочил, бе само една емоционално обременена представа, която можеше да се окаже без особено значение. Утехата и себеутвърждаването, които очакваше да намери там, навярно са само една примамлива илюзия. Навярно и там е кухо, празно и скучно, както и всеки километър, който щеше да измине до там. И въпреки това той неотменно си проправяше път натам, теглен от нещо вътре в него, нещо, което все още не можеше да проумее.

Срещаше малко хора. Землищата, в които пътуваше, бяха рядко населени. Тук-там в изоставени и порутени стопански сгради живееха, или по-скоро лагеруваха дрипави и грозни семейства. Все още се срещаха рядко малки селца, обитавани от по няколко семейства, останали упорито да противостоят на тоталната миграция към огромните градски центрове. Живееха събрани в малки човешки ядра, заобиколени от разпадащи се постройки, обитавани някога от здрави човешки същества.

На места по пътя стърчаха мониторни и спасителни пунктове. Спасителни коли и хеликоптери бяха наредени по рампата, готови всеки миг да полетят и приберат тялото, когато монитора в сградата регистрира прекъснал предавател на спряло да тупти сърце и покаже точните координати на тази кончина.

Тези станции едва ли имаха много работа поради малобройното население. В продължение на месеци може да не се появи смъртен случай в квадранта на станцията и въпреки това дори в такива райони, където сигналите за смърт са рядкост освен някой приходящ, станциите се поддържат в очакване на някой загасващ живот.

Защото въпреки някои неща, въпреки мълвата и злословията на критикарите, Вечният Център твърдо поддържаше древното и изпитано доверие. Поддържаше традицията на безкомпромисно обслужване, залегнала в целите на самото му създаване. И така, рече си Фрост с чувство на гордост, трябва да бъде, защото доверието е солидната основа за изграждането на такова предприятие.

Километрите, които изминаваше за един ден по тези пътища, не бяха много. А и търсенето на храна му отнемаше време. Завираше се по храсталаците да търси ягоди и малини и се катереше по застарели дървета, останки от някогашни овощни градини, за да откъсне някой подранил плод. Без особен успех ловеше риба в по-големите рекички. От пръчка хикория огъна лък и издяла стрели от ясенови издънки. С часове тренираше и се учеше да си служи с това оръжие. Лъкът и стрелите обаче не си оправдаха труда. Неопитно стъкмен, лъкът се оказа съвсем неточен. Единственият дивеч, който улучи, беше един престарял сурок, жилав до немай къде, но все пак беше червено месо, първото, което вкусваше от седмици насам.

В една изоставена стопанска къща намери чайник, поръждясал, но все още здрав. Няколко дена по-късно до едно покрито с пяна блато хвана една костенурка, отдалечила се доста от водата. Закла я и я сложи в чайника да се свари. Не можа да разбере хареса ли супата или не, но беше храна все пак, а това беше най-важното.

Започна да чувства известна отпуснатост и спокойствие. Нямаше го вече криенето и бягането. Животът му сякаш се движеше по дълъг и криволичещ булевард на доволство и спокойствие. Попаднеше ли на удобно за лагеруване място, оставаше с дни. Почиваше, ловеше риба, плуваше, береше диви плодове и се хранеше. Опита се да опуши част от уловената риба за да я запази за идни дни, но опитът излезе неуспешен.

Вече не се заглеждаше в пътя зад себе си. Маркус Епълтън несъмнено продължаваше да го търси, но Фрост разчиташе на това — все още да не е разбрал, че жертвата му е напуснала града. Кражбата на колата отдавна е докладвана и онази с разменените номера открита, но нямаше начин, беше убеден той, разкритията да стигнат до него. Разпознаването и връщането на открадната кола не е лесна работа, защото всички коли си приличат. Всичките се произвеждат от една компания, а след като няма конкуренция и претенции на клиентите, промяна в моделите всяка година или на всеки 10–20 години не се налагаше. Защото колите бяха стандартни, произведени по установени и утвърдени спецификации. Всичките малки, за да заемат по-малко място. Всичките задвижвани от дългосрочни акумулатори. Тихи, недимящи, с невисоки скорости и ниски центрове на гравитация. Коли, пригодени към условията и изискванията на претъпканите улици, на условията, при които те се експлоатираха. Снабдени с приспособления за безопасност — да предпазват пътниците си.

Чикаго остана зад него. Насочваше се на север. Един ден стигна до реката и разбра точно къде се намира. Старият железен мост, почервенял от ръжда, все още стоеше над потока, а в далечината, на изток, се виждаше сивия, очукан от времето скелет на изоставено село. На запад, непосредствено до моста имаше стар черен път, който минаваше успоредно с реката между самата вода и обраслия с дървета варовиков скат.

Двадесет мили — помисли си той, — само след 20 мили той щеше да си бъде у дома. Макар добре да разбираше, че това не е негов дом и никога не е бил. Просто беше познато място; място с което беше свикнал.

Зави колата на дясно и навлезе в пътя покрай реката — два тесни коловоза с ивица трева по между им. Клоните на дърветата и храсталаците бяха така увиснали, че драскаха по купето на колата.

След 100 ярда клонакът свърши и той излезе на малка полянка, която някога е била най-вероятно нива или пасище. В другия край на поляната храсталаци и дървета затваряха кръга. Малко нагоре по склона стърчаха сред буренаци и храсти полуразрушени стопански сгради.

В центъра на просеката до самия път беше разположен лагер. Мръсни, закърпени палатки бяха наредени в кръг. Струйки синкав дим се издигаха от огньове, на които се готвеше ядене. В едната страна имаше 3–4 очукани и ръждясали коли. Имаше и животни, които навярно бяха коне, въпреки че Фрост никога не беше виждал кон. Между хората щъкаха кучета. Всички те, и хора и кучета, се обърнаха към него. Някои дори тръгнаха към него с пронизителни ликуващи крясъци.

Фрост веднага разбра къде беше попаднал. Беше се натъкнал на шайка безделници. Една от малобройните безработни и негодни за работа, които се скитаха по горите и полята и се опълчваха срещу всеки опит да бъдат вкарани в икономическите структури. Те не се срещаха често, но сега пред него беше една от тези шайки и той налетя точно на нея.

Отне газта, намали, но моментално промени решението си. Бързо подаде газ и ускори надолу по пътя като непрекъснато увеличаваше скоростта с надеждата да се отърве от глутницата, която се спускаше откъм лагера.

За момент му се стори, че се е отървал, защото вече се измъкваше от най-голямата група тичащи хора. През страничното стъкло ясно виждаше разкривените в крясъци лица, брадясали, мръсни, широко отворили уста и разтеглили устни, които изцяло разкриваха зъбите им.

Изведнъж вълната от напиращи тела се стовари върху колата. Тя се огъна като ограда при силен удар. Силно се олюля, заподскача по коловоза и бавно се наклони на една страна. Двете колела, които все още бяха в контакт със земята, продължаваха да се движат. Крещящата маса от хора се трупна отгоре и я изправи.

Тя изтрополи на земята и разтреперана забуксува. Някой дръпна вратата и се пресегна към Фрост. Изтегли го и го метна на земята. Той с усилия се задържа на крака. Лауфърите бяха го заобиколили като глутница вълци, но сега отвратителната и ужасна жестокост по лицата им беше изместена от някаква радост.

Един от предните в глутницата рязко закима с глава към него.

— Колко мило от Ваша страна — каза той — да ни докарате кола. Умрем за такава. Нашите таратайки вече хич ги няма.

Фрост не отговори. Изгледа наредените в полукръг пред него. Лицата им бяха разкривени в нещо като смях. Между мъжете имаше и деца. Мършави момченца, които го зяпаха учудено.

— Коне имаме — обади се мъж с увиснала долна челюст, — но друго си е колата. Те не могат да бягат така бързо, а и трудно се гледат.

Фрост продължаваше да мълчи просто защото все още не можеше да реши какво да каже без да си навреди. Ясно беше, че тези хора ще му вземат колата и той не може нищо да направи. Находката с колата и неговото смущение ги забавляваше и те се смееха, но трябваше да внимава в думите си, защото една грешка и веднага щяха да се озъбят насреща му.

— Тате — изписука едно момченце, — какво е това на челото му? Той има нещо червено. К’во е то?

Настана тишина. Смеха секна. Лицата се разкривиха в гримаси.

— Ости! — ревна онзи с увисналата челюст. — Господи Боже той е ости!

Фрост се обърна и се спусна към колата. Опря се на горната й част и ловко я прескочи. Падна неуверено на краката си и се препъна. Тълпата от безделници се заблъска по двете страни на колата и го загради. Опита се с препъвания да побегне, но видя че е заграден отвсякъде. Пред него беше реката, а от всички страни напираха лауфъри. Отново се чуха викове и смях, но грозен и зъл като рев на истерични хиени.

Камъни свистяха покрай него и трополяха по земята или се хлъзгаха по тревата. Той вдигна високо и присви рамене за да запази главата си. Един камък обаче го улучи в бузата и цялото му тяло се разтресе от болка. Като че ли нож преряза челюстта му. От земята сякаш изскочи мъгла и замрежи очите му. Стори му се, че потъва. Изведнъж, без да усети че пада, той почувства, че е на земята. Безброй ръце се протегнаха към него. Вдигнаха го и го понесоха.

Над бъркотията от мъгла и врявата от викове се извиси гръмогласно мъжки глас.

— Чакайте, момчета! Не го хвърляйте с обувките — ще се удави!

— Вярно бе — ревна друг, — трябва да му дадем възможност. Свалете тези обувки.

Задърпаха обувките му и той се остави да ги измъкнат. Опита се да вика, но се задави в някакво грачене.

— Тоя панталон ще натежи във водата също — провикна се гръмогласния.

Обади се друг:

— Онези от спасителната няма да могат да го намерят и измъкнат ако потъне!

Фрост опита съпротива, но тя се оказа нищожна срещу толкова хора и те бързо смъкнаха от него панталона, сакото, ризата и всичко останало.

Четирима го хванаха за ръцете и краката, а друг встрани започна да брои:

— Едно! Две! Три!

При всяко отброяване те го люшваха със засилване и на третото го пуснаха. Той полетя над реката, усещайки водата да се приближава към него.

Пльосна се с цял ръст в нея и почувства съпротивата й като юмручен удар. Започна да потъва в синьо-зелената студена вода, борейки се панически да се задържи. Най-после успя да изплува на повърхността и инстинктивно запляска с ръце и крака. Нещо твърдо се удари в него. Той протегна ръка, за да го махне и почувства грапавата кора на дърво. Обхвана го с ръце и усети, че е плаващ дънер. Хвана се още по-здраво, отпусна тяло отгоре му и погледна назад.

На брега лауфърите диво се кълчеха и подскачаха в някакъв войнствен танц подвиквайки му думи, които той не разбираше. Един от тях размахваше високо над главата си панталона му като току-що смъкнат скалп.