Заложници в Рая

Тридесет и две

Бурята се разрази минути след неговото тръгване. Прегърнал човека като бебе, Фрост мъчително си пробиваше път през хаоса от проблясващи светкавици и постоянен тътнеж от гръмотевици, които хълмовете наоколо многократно повтаряха. Дъждът се сипеше като из ведро и земята под краката му като че ли се движеше с поройните талази. Дърветата над него шибаха клони като огромни агонизиращи чудовища. Скалите по върховете на хълмовете тъжно стенеха и като че ли запълваха паузите между гръмотевиците.

Човекът, когото носеше, хич не беше лек. Беше набит и тежък. Налагаше се Фрост често да спира и търси опора за товара си без да го лишава от бащинската прегръдка. Между тези неизбежни почивки той неотстъпно продължаваше трудния си път. Стъпка по стъпка опипваше и изкачваше хълма. Почвата под краката му беше неустойчива, като течащата по нея вода. В низината долу се чуваше рева на прииждащите води, които се събираха в подножието на хълмовете като в огромна фуния. Мястото, където намери човека, навярно вече беше в един фут, ако не и повече вода.

С настъпването на бурята силно се смрачи. Виждаше само няколко ярда пред себе си и не се осмеляваше да мисли за разстоянието, което му предстоеше да измине. Мислеше само за поредната стъпка и след като успешно я направеше, мислеше за следващата. Времето престана да значи нещо, и светът за него се сведе до няколкото квадратни метра от мъгла и сива вечност, в които си пробиваше път.

И изведнъж, без каквито и да е признаци, гората свърши. Излязоха на поляна, която изглежда някога е била изкуствена ливада. Треви до коленете се огъваха под напора на сърдития вятър. Белите им стъбълца призрачно проблясваха в сумрака на бурята, шибани от разбитите в мрака дъждовни талази.

На хълма над поляната имаше къща, изправена като скала срещу бурята. Около нея, шибани от вятъра, се огъваха дървета, а по-назад, на хоризонта се чернееше друга постройка — навярно плевнята с оборите.

Той понесе тежкия си товар през поляната. Чувстваше, че стъпва по-уверено, защото земята тук беше по-равна, а и близостта на целта му беше вдъхнала неподозирани сили. Тук, в пътя през поляната, той за пръв път след като тръгна, почувства топлината в тялото на човека, когото носеше. Изкачването на хълма му беше особено трудно с този товар. Но за пореден път си напомни, че това не беше някакво бреме, а човек.

Тръгна между дърветата около къщата. Светкавиците раздираха небето и поройните вълни безмилостно се изливаха отгоре му.

Спря се под навеса на портата и с радост усети, че къщата му е позната. Дори в този ужасен дъжд веднага си представи и видя двамата старчоци, седнали на верандата в шезлонгите как се любуват на живописната котловина.

Стигна до стъпалата и се заизкачва нагоре. Сториха му се крехки и несигурни, но все пак издържаха тежестта и той се изкачи на верандата.

А сега вратата, помисли си той. Дали ще е отключена? Не беше и помислял за това. Заключена или не той трябваше да влезе. Ще разбие вратата или някой прозорец, защото човекът когото носеше имаше нужда от подслон.

Прекоси дъсченият под на верандата. Когато стигна до вратата тя неочаквано се отвори и един глас каза:

— Сложете го ей там.

Тъмната човешка фигура го заведе към нещо като кушетка до стената.

Той се наведе и сложи човека на кушетката, а самият остана прав. Ръцете му болезнено и безжизнено увиснаха. За миг само стаята се завъртя около него, но всичко бързо дойде на мястото си.

Другият, който му отвори вратата беше застанал до една маса в насрещния край на стаята. Несигурно затрептя малко езиче светлинка. Разрасна се, бързо се успокои и Фрост различи свещ. А за последен път той видя свещ онази нощ (колко отдавна беше това!), когато Ан Харисън седеше срещу него на масата.

Другият се обърна. Беше жена. Лицето й беше обикновено, но излъчваше сила. Лице на 60 годишна жена, ако не и повече, но имаше вид на лице без възраст — спокойно и уверено. Косата й беше плътно прибрана на кок до самия врат. Облечена беше в дрипав спортен пуловер с дупка на единия лакът.

— Какво му е? — запита тя.

— Ухапан от змия. Намерих го сам, отседнал на едно място до пътя покрай реката.

Тя взе свещта и я подаде на Фрост.

— Дръжте това — каза тя, — светете ми да работя.

Наведе се над миндера и човека.

— Кракът му — каза Фрост.

— Виждам — отвърна тя.

Хвана с двете си ръце долния край на оръфания крачол и го разкъса. Подхвана краищата и също ги разкъса докато кракът съвсем се откри.

— Свалете свещта по-надолу — тросна се тя.

— Да, мем — отвърна Фрост.

Кожата на крака беше издута до краен предел и изпъстрена с черни и червени петна. От някои отворени язвички изтичаше гной.

— От колко време е така?

— Не знам. Намерих го днес следобед.

— Домъкнахте го по хълма в тази буря?

— Какво друго можех да направя — каза той. — Трябваше!

— Не виждам какво мога да направя — добави тя. — Можем само да го попочистим. Да му сварим топла супа. Да го пооблекчим.

— Медицинска помощ наоколо навярно няма!

— На около 10 мили — каза тя, — има спасително-моторна станция, а аз имам кола. Можем да го закараме там като спре бурята. За бурно време пътят е твърде опасен. Има голяма опасност от свличания и подводни ями. Ако успеем да го закараме там, те ще го вдигнат с хеликоптер за Чикаго.

Обърна се и тръгна към кухнята.

— Ще стъкна огъня — каза тя — и ще стопля малко вода. Опитайте се да го позачистите, докато направя супата. Трябва да му влеем поне малко от нея.

— Той размени няколко думи с мен. Само няколко. Някакви безсмислици. Бълнуваше за много хеманит. Имах чувството, че нося мъртвец. Външно беше съвсем изстинал, но аз усещах че е жив, защото в тялото му имаше топлина.

— Тук и сега не е време за умиране — каза тя. — Дори и там долу в падината. Изключено е в такава буря спасителната команда да дойде навреме.

— Помислих за това — каза Фрост.

— Вие дойдохте направо тук! Знаехте ли че има къща?

— Преди много години — отвърна той — съм идвал тук. Не очаквах обаче да намеря някого в къщата.

— Аз се настаних в нея — каза тя. — Предполагах, че никой няма да има нищо против.

— Сигурно няма — отвърна той.

— Вие изглежда също имате нужда от храна — обърна се тя към него, — и от почивка — също.

— Вижте, мем, трябва да ви кажа нещо. Аз съм ости. Остракиран съм и не бива с никого да говоря и никой не трябва…

Тя вдигна ръка.

— Знам какво е остракиран. Не ми обяснявайте.

— Исках просто честно да ви кажа и да ви предупредя. На тази светлина трудно можете да забележите, а и брадата ми порасна и поприкри белезите. Ще поостана, за да ви помогна с човека ако искате, и след това ще си отида. Не ми се ще да ви причинявам неприятности.

— Млади човече — каза тя, — остракизма за мене е едно нищо. Съмнявам се дали изобщо е нещо за някого тук в тази пустош.

— Но аз не искам…

— Ами след като сте остракиран и не трябва да контактувате с никого, защо е трябвало да се главоболите с този човек?

— Не можех да го оставя така. Не можех да го оставя да умре!

— Могли сте — отвърна тя. — Това не е било задължение за един остракиран.

— Но мем…

— Виждала съм ви някъде — прекъсна го тя. — Без брада. Още от началото си го помислих, щом осветих лицето ви със свещта, но…

— Не мисля, че сте ме виждали — каза той. — Името ми е Даниел Фрост и…

— Даниел Фрост от Вечният Център?

— Да. Но Вие как…

— Радиото — отвърна тя. — Аз имам радио и следя новините. Казаха, че сте изчезнал. Говориха за някакъв скандал, но не казаха, че сте остракиран. И ето че се сетих къде съм ви виждала. На Новогодишната забава, точно преди една година.

— Новогодишната забава?

— Да, във Вечния Център в Ню Йорк. Вие навярно не сте ме запомнили. Не ни запознаха. Аз бях с хората от отдела за Изследване на Времето.

— Изследване на Времето! — едва не извика той, защото вече разбра коя е жената.

Беше тази, за която Би Джей каза, че трябва да се намери. Изчезналата.

— Радвам се, че най-после се срещнах с Вас, Даниел Фрост — каза тя. — Моето име е Мона Кямпбъл.