Заложници в Рая

Тридесет и седем

Човекът седеше до пътя и се взираше в пространството, но явно не гледаше и не виждаше нищо. Погледа му обаче не беше празен. В очите му проблясваше живот.

Беше само по панталон, прерязан над коленете. Дългата му коса свободно падаше по лицето му. Брадата му беше сплъстена и покрита с пясък. Имаше измъчен и изнурен вид. Кожата му беше почерняла от слънцето.

Мона Кямпбъл спря, излезе от колата и се загледа за малко в него. Той с нищо не показа, че е усетил присъствието й. Стана й тъжно, защото забеляза у този човек обърканост, празнота и всячески ограбен живот.

— Да ви помогна с нещо? — запита тя.

Неочаквания звук наруши погледа му. Леко обърна глава и се втренчи в нея.

— Какво Ви безпокои? — запита тя.

— Какво ме безпокои? — запита той с извисена интонация. — Какво Не Ме безпокои? Човек може ли да каже и разбере кое го безпокои и кое не?

— Понякога — каза тя. — Не винаги. Границата понякога е незначителна.

— Ако бях постоянствал — каза той. — Ако бях се молил малко по-силно, по-горещо. Ако бях изкопал дълбоката дупка и бях изправил кръста. Но… карай да върви.

Думите му затихнаха недоизказани и погледът му отново се отправи към нищото в пространството.

Едва сега тя забеляза торбата до него, явно съшита от отрязаните крачоли. Беше полуотворена и вътре се виждаше безразборно наблъскан гравирания хеманит.

— Гладен ли сте? — запита тя. — Да не ви е зле? Уверен ли сте, че нямате нужда от помощ?

Беше неразумно, помисли си тя, да спира и да се занимава с този загубен и празен човек.

Той леко се раздвижи. Устните му се размърдаха като че в опит да заговорят и бавно отново се притиснаха една в друга.

— Щом нямате нужда от моята помощ, ще продължа пътя си — каза тя.

Тръгна към колата си.

— Чакайте — каза той.

Тя се обърна отново към него.

Изнурените и тъжни очи бяха вперени в нея.

— Кажете ми — запита човекът — има ли някъде някаква истина?

Въпросът не беше празен и безсмислен. Тя много добре усети, че не беше.

— Мисля, че има — отвърна. — Истина има в математиката.

— Аз се молех и търсех истината — каза той — и ето какво получих.

Протегна крак и ритна торбата. Хеманитът се разпиля по тревата.

— Винаги ли е така? — запита той. — Търсиш истина, а получаваш такива глупости. Намираш нещо, което няма нищо общо с истината и го взимаш, защото все пак е по-добро от нищо.

Тя отстъпи назад. Този човек беше направо луд.

— Хеманит — каза тя. — Един друг човек търсеше хеманита.

— Вие не разбирате нищо — каза той.

Тя разклати тъжно глава и понечи да тръгва.

— Казахте, че има истина в математиката. Бог една страница от математиката ли е?

— Не мога да кажа — отвърна тя. — Аз спрях само за да видя бих ли могла да ви помогна.

— Не можете — каза той. — Вие на себе си не можете да помогнете. Имахме я едно време тази помощ, от която всички така се нуждаем. Имахме я и я загубихме някъде. Начин да си я върнем няма. Убедих се в това, защото сам се опитах.

— Може би има начин — кротко отвърна тя. — Има една формула, едно уравнение, дошло от една далечна и забравена планета…

Той се повдигна и кресна.

— Няма начин, казвам ви! Начин няма! Имало е винаги един единствен начин и той сега не важи!

Тя се обърна и побягна. Спря при колата и се обърна към него. Той отново беше се свил на земята и продължаваше грозно да се взира в нея.

Тя се опита да говори, но думите секнаха на гърлото й.

В разстоянието помежду им той прошепна като да беше тайна, която много е искал да й каже:

— Ние сме изоставени — прозвуча ужасния шепот. — Бог ни е обърнал гръб!