Заложници в Рая

Двадесет и седем

След чакане от един час Ан Харисън влезе при Маркус Епълтън.

Беше вежлив и любезен. Седнал зад бюрото си, той имаше вид на забогатял и преуспяващ бизнесмен.

— Мис Харисън — откликна той. — Толкова се радвам да ви видя. Четох доста за вас във връзка, струва ми се, с участието ви в някакво дело.

— Но не и за това, че съм успяла да помогна на клиента си — каза Ан.

— Но все пак възбуждането на делото не беше напразно. Точно такива съждения и разисквания подпомагат и утвърждават законите.

— Благодаря ви за комплимента — отговори Ан. — Ако наистина беше комплимент.

— О, да — каза Епълтън. — Бях съвсем откровен. А сега бихте ли ми казали на какво дължа тази чест? С какво мога да ви услужа?

— Най-напред като махнете подслушвателите от телефоните ми — каза Ан. — След това като си приберете копоите, които сте пуснали по следите ми, и като ми кажете защо е всичко това.

— Но мило момиче…

— Можете да си спестите въздишките — прекъсна го Ан. — Аз знам, че сте поставили подслушвателни уреди, може би в централата. Подготвила съм жалби и срещу вас, и срещу хората от съобщенията. В тях вие сте замесен в инвазия, нарушение на частния ми живот и този на моите клиенти, което може би е много по-важно от моя личен живот и…

— Нищо не можете да направите — грубо я прекъсна Епълтън.

— Мисля, че мога — каза Ан. — Няма съд, който би отхвърлил такъв случай, защото той касае гаранциите, установени между адвокат и клиент. И касае, разбира се, основата, корените на правосъдието.

— Нямате доказателства.

— Мисля, че имам — каза Ан, — но това не е въпрос, който ще седна да разисквам с Вас. А дори доказателствата ми да са недостатъчни, а те са, аз вярвам, че съдът ще възбуди и нареди разследване по моите оплаквания.

— Глупости! — избухна Епълтън. — Съдилищата нямат за цел, нито пък имат време да се занимават с разследвания по оплакванията на разни пикли.

— Може би не с всички и „разни“, но с оплакване като това…

— Вие може би ще свършите — студено отсече Епълтън — с отнемане на адвокатското ви право.

— Може би — отвърна Ан. — Ако съдилищата са толкова под опеката ви, както си въобразявате. Аз обаче мисля, че не ги притежавате чак толкова.

Епълтън разярен изпелтечи:

— Притежаваме съдилищата!

— Ами да — спокойно отговори Ан, — и съдилищата, и вестниците. Но мълвата, слуховете не можете да обсебите. Тях не можете да контролирате. И ако съдът се опита да ми затвори устата и вестниците премълчат, ще се размирише. Повярвайте ми, мистър Епълтън, аз ще се погрижа да завони така, както не сте и предполагали.

Разтрепераните му устни се поуспокоиха и пороя от слюнка секна.

— Вие ме заплашвате? — запита той със студен, писклив глас.

— О, не предполагам, че ще се стигне до там — каза Ан. — Все още вярвам в правдата на закона. Вярвам, че в съдилищата все още има справедливост. А и не съм много сигурна, че сте успели да сложите намордници на всички вестници.

— Вие май нямате особено високо мнение за Вечният Център?

— Защо да го имам? — запита тя. — Вие заграбихте всичко. Подчинихте всичко на себе си. Спънахте прогреса. Превърнахте хората в глупци. Вярно, има правителства, но те са във вашата сянка и играят по вашата свирка. И срещу всичко това вие пледирате, че предлагате нещо, и наистина предлагате, но трябва ли да го предлагате на толкова висока цена?

— Добре, — каза той. — Ако телефоните ви се подслушват и ние премахнем подслушвателите и си приберем, както Вие се изразихте, копоите, какво друго ще искате?

— Вие няма, разбира се, да направите нито едното, нито другото, но ако го направите, има и друго, което бихте могли да извършите за мен. Можете да ми кажете — защо?

— Мис Харисън — каза Епълтън. — Аз ще бъда не по-малко откровен с Вас. Ако сме ви обърнали малко повече внимание, то е защото ние сме много любопитни по отношение връзките ви с Даниел Фрост.

— С него аз нямам връзки. Срещала съм го само веднъж.

— Посетихте го Вие?

— Отидох да поискам помощта му за един мой клиент.

— За онзи там… Франклин Чапмън?

— Когато говорите за Франклин Чапмън, съветвам ви да контролирате тона на гласа си. Този човек беше осъден по един остарял и порочен закон, който е част от господството на ужасното отчаяние, което Вечният Център наложи на света.

— Вие поискахте Фрост да помогне на Чапмън?

Тя кимна с глава.

— Той ми каза, че няма с какво да помогне, но ако в бъдеще се появи такава възможност, ще помогне на клиента ми.

— Значи Фрост не е Ваш клиент?

— Не е — отвърна тя.

— Той ви е дал едно документче.

— Даде ми един плик. Беше запечатан. Изобщо не знам дали имаше нещо в него.

— И той и днес не е Ваш клиент?

— Мистър Епълтън, той довери един плик като човек на човек. Това е толкова просто. То няма нищо общо със закона и юрисдикцията.

— Къде е този плик?

— Защо? — запита Ан леко изненадана. — Мислех, че е у Вас. Вашите хора основно претърсиха кабинета ми. Апартамента ми също. Помислих, че сте го намерили. Ако не сте, просто недоумявам къде може да бъде.

Седнал зад бюрото, Епълтън я изгледа втренчено без дори да мигне.

— Мис Харисън — каза той най-после. — Вие сте най-хладнокръвния и спокоен посетител при мен.

— Аз влизам в свърталища на лъвове — каза Ан. — Мен не ме е страх от лъвове.

Епълтън леко плесна с ръка.

— Ние с Вас говорим на един и същи език — каза той. — Вие сте дошли за сделка.

— Дойдох — отвърна тя — да ви разкарам от главата си.

— Пликът — каза той. — Пликът — и Фрост ще бъде реабилитиран.

— Присъдата му отменена — продължи тя жлъчно. — Татуировките премахнати, имотите и работата му възстановени, лошите спомени и мълвата — спряна.

Той кимна с глава.

— Можем да се договорим за това.

— Защо това великодушие от Ваша страна — каза тя. — Та Вие спокойно и още по-лесно бихте могли да го ликвидирате?

— Мис Харисън — засегна се той. — Вие навярно мислите, че ние сме чудовища.

— Мисля, разбира се — отвърна тя.

— Пликът! — настоя той.

— Предполагам, че е у Вас.

— А ако не е?

— Тогава не знам къде може да бъде. Но така или иначе всичко това е безсмислено. Аз не дойдох тук за сделка, както Вие се изразихте.

— Но след като сте тук?

Тя завъртя глава.

— Нямам такова право. Всички разговори на тази тема трябва да се водят с Даниел Фрост.

— Бихте могли да му предадете това.

— Да — каза тя. — Предполагам, че бих могла.

Епълтън се наведе рязко напред и не можа да прикрие нетърпението и интереса си.

— Значи бихте?

— Исках да добавя, че бих могла да му спомена такова нещо, ако знам къде се намира. Вижте, мистър Епълтън, това наистина е съвсем безсмислено. Мене то хич не ме интересува, а надали и за мистър Фрост то би било от някакъв интерес.

— Но Фрост…

— И той, както и аз — каза Ан, — знае много добре, че на Вас не може да се вярва.

Тя стана от стола и тръгна към вратата.

Епълтън несръчно стана и заобиколи бюрото.

— А по другия въпрос, там — каза той.

— Решила съм — отвърна му Ан. — Ще подам молбите си. Вече ми стана съвсем ясно, че на Вас не мога да вярвам.

Слизайки надолу с асансьора тя почувства началото на дълбоко съмнение. Какво беше постигнала? Поне му беше дала да разбере, че знае за следенето. И научи, че и той като нея не знае къде се намира Даниел Фрост.

Прекоси фоайето и излезе на паркинга. До колата й беше застанал висок и слаб мъж с посивели коси. Бакенбардите му, не брада, но просто свободно обрасли бакенбарди, имаха цвят на мешана сол.

Когато я видя, че приближава, той отвори вратата и каза:

— Мис Харисън, Вие не ме познавате, но аз съм приятел, а Вие имате нужда от приятел. Вие сте била горе на разговор с Епълтън и…

— Моля — прекъсна го Ан. — Моля ви, оставете ме на мира.

— Аз съм Джордж Сътън — каза той тихичко, — и съм Холи. Епълтън би заплатил добре, за да ме пипне. Аз съм роден Холи и ще си остана такъв. Ако не вярвате — вижте.

Той разкъса ризата си и показа дясната страна на гърдите си.

— Белег от врязан предавател, както виждате, няма.

— Белегът може да се е заличил.

— Грешите — отвърна той, — белега от този разрез не може да изчезне и се заличи. С възрастта се вграждат нови предаватели. Последният предавател се вгражда, когато човек е тийнейджър.

— Качвайте се в колата — рязко му каза тя. — Ако стоите така, някой може да ни забележи. А ако сте Холи…

— Вие може би мислите, че съм човек на Вечния Център. Мислите…

— Влизайте в колата — процеди през зъби тя.

Огромният поток от коли в улицата бързо ги погълна.

— Видях се с Даниел Фрост — каза Сътън. — Първата нощ след случилото се. Един от моите хора го доведе в нашето укритие и аз разговарях с него…

— За какво говорихте с него?

— За много неща. Стана дума за нашата лозунгова кампания, което изглежда много не го интересуваше. Попитах го и дали чете Библията и вярва ли в Бога. Това е нещо, за което питам всички хора. Мис, въпроса който ми зададохте относно разговора с Фрост е малко смешен. Какво значение има това?

— Защото аз знам отчасти за какво сте говорили.

— Значи сте го виждали?

— Не, не съм го виждала.

— Тогава някой друг…

— Да, друг — каза тя. — Дан му е казал, че сте го питали дали чете Библията и вярва ли в Бог.

— При това положение можете да ми се доверите.

— Не знам — каза тя, все още притеснена. — Мисля, че мога, при все че не съм съвсем сигурна. Всичко беше като кошмар. Стоиш в неизвестност. Отвсякъде те гледат. Знаех, че ме следят — забелязах ги. И с положителност усещах, че телефонът ми се подслушва. Не можех да седя със скръстени ръце. Не можех да си седя и да приемам всичко това. Затова и отидох при Епълтън. А и вие — вие също сте ме следили!

Той кимна с глава.

— И Вас, и Фрост, и онзи другия — онзи… Чапмън. Мис, ние не рисуваме само лозунги по стените. Ние вършим много други неща. Ние се борим с Вечния Център. Борим се с всичко, с което можем.

— Но защо?

— Защото те са наши врагове. Те са врагове на цялото човечество. Ние сме единствените оцелели от доброто старо минало на това човечество. Ние сме подмолният, нелегален свят. Наложиха ни тази нелегалност.

— Мисълта ми не е за това. Мисълта ми е защо следите нас?

— Предполагам, че едното е във връзка с другото. А ние можем и да ви помогнем. Ние бдяхме зад закусвалнята онази нощ, когато убиха онзи човечец. Бяхме готови да помогнем, но се оказа, че Фрост няма нужда от помощ.

— Значи знаете къде е той?

— Не. Знаем, че открадна кола. Предполагаме, че е напуснал града. Загубихме следите му. За последно го видяхме когато тръгваше на запад.

— И помислихте, че аз може би знам.

— Хм, не. Не сме мислили такова нещо. Ние нямаше да се свържем с Вас, ако не бяхте отишла във Вечният Център.

— Какво общо има това? Аз имам пълното право да…

— Вие имате право, разбира се. Но на Епълтън вече му е известно, че Вие знаете за следенето. Ако сте успяла докрай да изиграете ролята на наивница и глупачка и не сте казала нищо съществено, няма защо да се безпокоите.

— Предполагам, че вече не мога да бъда спокойна.

— С Вечният Център не можете да се борите — каза той. — Никой не може. Злополука или нещо друго може да се случи. Били сме свидетели на много такива неща.

— Но у мен има нещо, което той много иска да има.

— Не нещо, което иска да има, а нещо което той иска никой да го няма. И отговорът е много прост. Фрост е отстранен. Вече ще отстрани и Вас и ще бъде съвсем спокоен.

— Вие, изглежда, сте доста добре осведомен!

— Мис — отвърна Сътън, — можех ли да знам тези неща, ако нямах свои хора във Вечния Център?

Това са значи те — помисли си тя. — Никаква банда от религиозни фанатици, никакви рисувачи на лозунги, а добре организирана и ефикасна организация от бунтовници, които години наред тихомълком и с дръзновение са причинили на Вечния Център такива главоболия и неприятности, които човек не може дори да си въобрази.

Но без успех. Защото никой не може да се изправи и да устои срещу силата на една структура, която владее света и дори нещо повече. У нея е залогът и обещанието за вечен живот.

В такава структура не може без свои хора. Не само на Холите, но и на всеки, който не иска да губи. А с тази ненаситна лакомия за трупане на състояния за втория живот, хора за изтичане на информация ще се намерят винаги.

— Струва ми се трябва да ви благодаря — каза Ан.

— Няма нужда от благодарности.

— Къде да ви сваля?

— Мис Харисън — започна Сътън. — Имам да ви кажа още нещо. Надявам се, че ще ме изслушате.

— Защо не. Разбира се ще ви изслушам.

— Документа, който е у Вас…

— А, значи и Вие го искате.

— Ако нещо се случи с Вас, ако…

— Не — каза Ан. — Той не е мой. Той принадлежи на Даниел Фрост.

— Но ако се загуби… Той е едно оръжие, не разбирате ли. Не знам какво има в него, но ние…

— Разбирам. Вие можете да си послужите с всичко, което ви попадне. Всичко без изключение. Без значение как сте се докопали до него. Без значение какво е то.

— Не звучи много ласкаво, но мисля че сте права.

— Мистър Сътън — каза Ан. — Ще се приближа до тротоара. Ще намаля, но няма да спирам. Вижте някак да слезете.

— Щом искате, мис.

— Искам — каза тя. — И ме оставете на мира. Един преследвач ми стига, не искам още.

Посещението й при Маркус Епълтън беше грешка, упрекна се тя. Няма значение какво е мислила и казала. Тези неща не биха могли да се решат в един законен съд. А блъфиране, колкото и умело да бъде направено, съвсем не е уместно. Рискът е много голям. Интересите на много хора ще бъдат засегнати. Те не може да не се намесят.

Имаше само един отговор за момента. Тя не можеше да се върне нито в кабинета, нито в апартамента си. Зловещата машина вече е пусната в ход и само нейната съобразителност може да я отърве от нея. Намали и Сътън скочи на бордюра.

— Благодаря за возенето — каза той.

— Моля, моля — отвърна тя и стрелна колата отново в потока от коли.

В чантата й имаше малко пари и кредитните й карти също бяха там, така че нямаше причини да се връща.

Бягство, помисли си тя. Не точно бягство. Не бягство от някого, а бягство при някого.

Слава на Бога, че го е запазил и е добре, помисли си тя.