Заложници в Рая

Две

През нощта някой беше надраскал с тебешир на тухлената стена на сградата отсреща:

„Защо Да Ги Връщаме от рая?“

Даниел Фрост паркира двуместната си кола на обичайното й място в един от паркингите пред Вечния център и се спря да погледа написаното. Подобни тебеширени писания често се срещаха напоследък и тук, и навсякъде. Учуден и с пренебрежение си зададе въпроса — на какво се дължеше честата им поява? Несъмнено отговор на този въпрос би му дал Маркус Епълтън, ако го запиташе, но Епълтън, като началник на безопасността във Вечния център, беше зает човек и в последните няколко седмици Фрост беше го виждал и разговарял с него само един-два пъти. Но ако ставаше нещо необикновено, той беше сигурен, че Маркус не може да не знае. Едва ли имаше нещо, успокои се той, което Маркус да не знае.

Пазачът на паркинга се приближи към него и леко докосна такето си в нещо като поздрав.

— Добро утро, мистър Фрост. Изглежда е натоварено движението тази сутрин.

Наистина беше натоварено. Уличните платна бяха претъпкани с коли броня до броня, почти като тази, която Фрост току-що беше паркирал. Пластмасовите им купета блестяха на утринното слънце като мехурчета и от мястото, където той беше застанал, ясно се чуваше виенето на безброй електрически двигатели.

— Движението винаги е трудно, — отговори той. — Добре ме подсети. Няма да е зле, ако прегледаш десния ми буфер. Един ме попритисна.

— Може пък неговият да е пострадал, — каза пазача, — но не пречи да погледна. А уплътнителите, мистър Фрост? Буферът може да замръзне, ако са повредени.

— Мисля, че не са засегнати — каза Фрост.

— Ще ги проверя все пак. Колко му е. Не бива да рискуваме.

— Май сте прав — каза Фрост. — Благодаря Ви, Том.

— Налага се да работим заедно — каза пазача. — Да се пазим взаимно. Лозунгът отсреща е доста показателен. Предполагам, че някой от Вашия отдел го е писал.

— Точно така, — каза Фрост. — Преди известно време. Това е едно от големите ни усилия и стремежи. Мото за съучастничество.

Той бръкна в колата, взе от седалката чантата си и я сложи под мишница. Пакета с обеда му, който беше в нея, грозно я издуваше.

Покачи се на издигнатата пешеходна пътека и по нея се отправи към един от няколкото площада около извисяващото се здание на Вечния Център.

Както винаги без особена причина той отметна глава назад и се зазяпа по извисилата се цяла миля стена на внушителната сграда. Случваше се при лошо време сутрин гледката да се губи в надвисналите облаци, но при ясни утрини като тази огромната маса от камък и бетон се издигаше на такава височина, че последните етажи се сливаха с мъгливата синева на небето. От тази гледка се завиваше свят и човек просто недоумяваше как човешката ръка е стигнала тези висини.

Препъна се и едва не падна. Реши, че трябва да престане с това шантаво зяпане нагоре по сградата или в краен случай да го прави, когато стигне до площада. Пешеходната пътека беше само на два фута височина, но човек можеше да се преметне и нарани доста зле ако не внимава. Едно счупване на врата съвсем не беше невъзможно. И може би за стотен път той отново се запита защо ли не са сложили парапети по тези пътеки?

Стигна до площада, слезе от пешеходната пътека и се вля в тълпящия се народ пред сградата. Притисна здраво чантата си под мишницата, а с другата ръка се опита да предпази издутината на торбичката с обяда, при все че беше убеден — трудно ще я опази. Почти всеки ден натъпканите като сардели тела по площада и фоайето жестоко намачкваха храната му.

Може би, помисли си той, днес ще мине и без обичайното мляко. Ще се задоволи и с чаша вода след яденето. Облиза устните си, които изненадващо бяха засъхнали. Дали пък няма да открие друг начин, за да икономиса тези извънредни пари, защото твърде много държеше на ежедневната си чашка мляко и я чакаше с огромно удоволствие.

Не, за това не можеше да става и въпрос. Ще трябва да намери начин, за да навакса и компенсира енергизирането на автомобилния буфер. Това беше разход, който дойде съвсем непредвиден в неговия бюджет. И ако Том открие че и част от уплътнението ще трябва да се подмени, това означава допълнително изтичане на пари.

При тези мисли той сподави дълбоко в себе си една въздишка.

Макар че човек не бива да разчита на щастливи случайности — най-вече с тези шофьори по пътищата.

Никакви щастливи случайности. На случайности не може да се разчита там, където е заплашен човешкият живот. Край на безумната смелост, на катеренето по планините, на въздушните пътувания — освен с безпогрешния и спасителен хеликоптер. Повече никакви автомобилни състезания и бойни спортове. Транспортът да се направи колкото се може по-сигурен, асансьорите да се оборудват с фантастична сигурност, стълбищата да се правят със сигурни стъпала от еластичен материал — изобщо да се направи всичко възможно, за да изчезнат злополуките и оттам рисковете за човешкия живот. Дори самият въздух, помисли си той, да бъде предпазен от замърсявания. Пушеците от фабриките да бъдат филтрирани и рециклирани, за да се отнемат от тях всичките вредни съставки и дразнители. В колите да се забранят допотопните земни горива — да се снабдят с вечни акумулатори, които да движат електрическите им мотори.

Човек трябва да живее този първи живот колкото се може по-дълго. Само така би могъл да натрупа опит и знания за втория живот. И след като всичко в този живот клони към съкращаване на дните му, човек не бива да допуска някаква небрежност или да трепери над някакъв разход като цената на едно уплътнение или реенергизирането на един буфер, не бива да допуска съкращаване на годините, в които би могъл да скъта парички за следващия живот.

Придвижвайки се сантиметър по сантиметър, той се сети, че тази сутрин беше определена за съвещания, и ще трябва да загуби цял час ако не и повече, за да слуша Б. Дж. да набива в главите им това-онова. А когато свърши, началниците на разните отдели и проектантски групи ще повдигнат въпроси и проблеми, които спокойно могат да решат и сами, но поставяйки ги тук те демонстрират своята деловитост, старание и привързаност към работата. Да, всичко това е губене на време, помисли си Фрост, но отърване нямаше. Всяка седмица, в продължение на няколко години, откакто стана началник на отдела за връзка с обществеността, той се нареждаше с другите тук на масата и нервничеше при мисълта за натрупаната на бюрото му работа.

Маркус Епълтън единствен от тях проявяваше смелост. Маркус отказа да присъства на конференциите и се измъкна от тях. Макар че той май беше единственият, който успя. Безопасността беше малко по-особен отдел. За да бъде ефективен, отделът се нуждаеше от по-свободна ръка повече от всички други отдели на Вечния център. Спомни си моменти, когато много се блазнеше от мисълта да постави проблемите си за разглеждане в събранието, но не беше го правил до сега и бе доволен от това. Доволен, защото много от предложенията и препоръките, които се даваха бяха несъстоятелни и съвсем безполезни. Макар че това не бе попречило на служители от другите отдели да изтъкнат по-късно свои заслуги за всичко, което той бе успял да постигне.

Това, което трябваше да прави, каза си той, както много пъти беше си казвал, е да си гледа работата, да държи езика си зад зъбите и да пастри всяко пени, което попадне в ръцете му.

Все във връзка със своята работа той се замисли кой би могъл да изпише този лозунг на червената тухлена стена? За пръв път го виждаше и му се стори като един от най-внушителните и смислени от всички до сега, и че и той би могъл да се възползува от изобретателността на този човек. Но да търси този човек и да му предлага работа щеше да бъде губене на време. Лозунгът несъмнено беше работа на Холите1, а всички Холи бяха непреклонна и упорита пасмина.

Той обаче не можеше да проумее какво целят те с противопоставянето си на Вечния център, защото Центъра нямаше нищо против религията, нито пък срещу вярата. Той беше един чисто научен подход към една биологическа програма с далечни научни цели и последствия.

С огромни усилия той изкачи стълбите на входа и отново сантиметър по сантиметър се домъкна до фоайето. Придържайки се в дясно, стъпка по стъпка той стигна до хоби-щанда, притиснат между будките за тютюн и тази за опиати. Пред будката за опиати имаше много народ. Хората се трупаха за да се докопат до своите хапчета на мечтите — измамните опиати, които щяха да им доставят по някои и друг приятен час вечерта. Фрост никога не беше ги употребявал, дори не беше му минавало през ум, защото беше убеден, че това е излишно прахосване на пари, пък и не беше изпитвал нужда. Но имаше такива, които чувстваха нужда от тях. От нещо, с което да запълнят празнотата, останала от възбудата и вълнението на онези прежни дни, когато човекът е вървял в своя житейски път ръка за ръка с окончателната смърт. Те може би считат настоящия живот за еднообразен, скучен и безцветен, а стремежите си за мъчителни и жалки. Сигурно има такива хора — хора, които забравят понякога вълнуващата красота на тези стремежи в техния първи живот. Забравят понякога, че животът който живеят, е низ от години на подготовка за вечността.

Проправи си път през тълпата и спря до хоби-щанда, пред който почти нямаше хора.

Чарли, собственика на щанда, беше зад тезгяха и забелязал приближаването на Фрост бързо измъкна картонче, на което бяха наредени марки.

— Добро утро, мистър Фрост — каза той. — Имам нещо интересно. Запазих ги специално за Вас.

— Както виждам, пак швейцарски — каза Фрост.

— Превъзходни марки — рече Чарли. — Радвам се, че Вие ще ги вземете. След сто години ще бъдете щастлив от покупката. Хубави, солидни марки, издание на една от най-скъпите страни.

Фрост погледна в долния десен ъгъл на картона. Беше написана цифрата 1.30, с молив.

— Цената днес е долар и осемдесет и пет — каза Чарли.