Заложници в Рая

Двадесет и три

Люляците пролетно време все така омайно ли ще ухаят и след 1000 години? — чудеше се Мона Кямпбъл. Ще може ли човек и след 1000 години да въздъхва в захлас при гледката на осеяна с нарциси поляна? Ако въобще след 1000 години остане място на земята за люляк и нарциси.

Тя седеше, люлееше се напред-назад в шезлонга, който беше намерила на тавана и смъкнала по стълбите, за да го очисти от прах и паяжини и се любуваше през прозореца на омайната юнска вечер. Скоро ще се появят светулки. От тъмните хралупи ще се обади със своята песен козодоя. Откъм реката ще запълзи по склона първата мъглица.

Тя седеше, леко се поклащаше и благотворното влияние на лятната вечер постепенно я завладяваше. Това влияние се чувстваше във всичко наоколо — един свят, който нежно я поглъща. В този момент за нея нямаше нищо по-важно от това да седи, да се поклаща напред-назад и да гледа през прозореца към зеленината, която постепенно се превръщаше в тъмнина. Сенките се сгъстяваха. Нощния хлад настъпваше и забулваше всичко освен усещането за изминалия горещ слънчев ден.

Една малка частица от съзнанието й обаче продължаваше да будува и да й нашепва, че тук и точно сега е времето и мястото да оформи решението, което трябваше да вземе.

Шепотът на тези мисли обаче заглъхна някъде в тишината и сгъстяващия се мрак. Пропълзя и се настани фантазията. При все, че в тези съждения, които изместиха здравата логика, нямаше нищо въображаемо.

Фантазия — помисли си тя. Разбира се, това са фантазии, утопия и нищо друго. Тук и сега в реалния свят около нея, в омаята, уханието и мрака на тази пробудила се земя това никога няма да стане. Не е възможно, защото уханието на животворящата земя, стрелкащата се светлинка на светулката, безпогрешното падане на мрака и изгряването на зората, показват една закономерност, един цикъл. А живота и смъртта са неразделна, съставна част в този кръговрат на Вселената.

Точно това тя реши, че трябва да има предвид и помни в изправената пред човечеството вечност — не като раса, не като вид, а като индивиди. Усещаше, че тя самата няма да запомни, защото това едва ли беше по силите й — уморена жена на средна възраст, която твърде дълго се е занимавала с неприсъщи за жената неща. С математика. Та какво общо има жената с математиката, освен елементарното смятане, за да може да крепи семейния бюджет? И какво общо има жената с живота освен грижата й за раждането, създаването и отглеждането на този живот? И защо тя, Мона Кямпбъл трябва да бъде заставена да търси съвсем сама решение, което самия Бог (ако наистина има такова същество) би трябвало да потърси и вземе?

Да можеше само да разбере какъв би бил света след 1000 години? Но не на външен аспект, защото по външност той ще бъде само една културно усъвършенствана козметика, а какво ще бъде в ядрото на човечеството, в сърцата на мъжете и жените. Какъв ще бъде този свят, или какъв би бил, когато цялото човечество заживее вечно и то във вечна младост? Ще има ли мъдрост без побелели коси и набръчкани чела? Вечните мисли, съпътстващи старостта, дали ще секнат и изчезнат в жизнеността на възобновените плът, жлези и мускули? Между хората ще изчезнат ли нежността, търпимостта и вечната отзивчива мисъл? Ще може ли човек някога да седне в такъв шезлонг, да се любува през прозореца на настъпващата вечер и да намира в настъпването на мрака възможност за утеха?

А не може ли пък и самата младост да се окаже една уловка и козметика? Няма ли човечеството най-после да почувства безполезност, празнота, нетърпимост към този безкраен поток от време? Да се почувства разочаровано и излъгано с тази вечност? След милионното бракосъчетание, след милиардното парче тиквен пай, след стотици хиляди пролети с люляк и нарциси, какво още?

Един живот за човека не е ли достатъчен?

Ще може ли смъртта да се замени с друго?

Това бяха въпроси, на които тя чувстваше, че не може да отговори, но въпроси на които човечеството трябваше да намери отговор.

Полюшваше се леко напред-назад и се опитваше да прогони тези натрапчиви мисли. Галещото чудо на вечерта постепенно нахлу в съзнанието й и я освободи от тях.

Някъде долу, от скрита по хълмовете тъмна хралупа, прозвуча вечерната песен на козодоя.