Заложници в Рая

Девет

Никълс Найт погледна през открехнатата врата и видя човека да влиза крадешком и предпазливо в църквата. Хванал шапката си с две ръце той здраво я притискаше към гърдите си.

Седнал на бюрото с нощна лампа пред себе си Найт напрегнато и с удивление наблюдаваше.

Този човек явно не беше свикнал с ходене по църкви и се чувстваше неуверен и несигурен. Смирено и с колеблива походка той тръгна по пътечката между пейките, като плахо се оглеждаше насам-натам. Страхуваше се сякаш някоя от тези чудновати и страшни фигури от сенчестите ниши да не скочи отгоре му.

И все пак в поведението му прозираше благоговение. Като че ли търсеше закрила и утеха. И това само по себе си беше нещо съвсем необикновено, защото малко хора днес изпитваха такова благоговение и страхопочитание. Те влизаха в църквите с безразличие или с някаква спокойна увереност, че там няма нищо от това, което те търсят и от което имат нужда. Влизаха с ясното съзнание, че правят един фалшив жест на уважение, че следват една културна традиция и нищо повече. Наблюдавайки човека, Найт почувства някакво раздвижване дълбоко в себе си — прилив на чувства, които той беше забравил като присъщи на човека. Някакъв усет за умствено раздвижване. Чувство на благословия, на стремеж и дълг, на пастирско състрадание.

На пастирско състрадание, помисли той. А къде в свят като този имаше нужда от такова? Той беше го почувствал за първи път много отдавна, в семинарията, но никога след това, защото за такова чувство нямаше място и от него нямаше нужда.

Той стана тихичко от стола си и бавно и внимателно закрачи към вратата на църквата.

Човекът беше стигнал вече почти до предната част на празния храм. Зави встрани и внимателно се намести на едно от местата за богомолци. Седна като гипсиран на крайчеца на седалката и продължи да притиска шапката до гърдите си. Впери поглед напред. Слаби, неопределени сенки от свещите на олтара пробягваха по лицето му.

Мъчително се изнизваха минута след минута, а той седеше все така напрегнат и неподвижен. Страхуваше се като че ли да диша. Дори от вратата на кабинета, където беше застанал, Найт чувстваше напрежението и болката в това изпънато и напрегнато като струна тяло.

След безкрайните минути на напрегнато седене, човекът стана и тръгна обратно по пътечката, неизменно притискайки шапката до гърдите си и излезе от църквата точно както беше влязъл. Найт беше съвсем сигурен, че поне за миг не забеляза ни най-малко потрепване на мускул по това ледено лице или някаква промяна в това изпънато и напрегнато като струна тяло.

Един човек, който беше влязъл да потърси нещо, не беше го намерил, и сега си отиваше може би уверен, че никога няма да го намери.

Найт излезе от кабинета и смирено тръгна към входа, но прецени, че човека ще стигне до вратата и ще излезе преди да успее да го пресрещне.

Кротко се обърна към него:

— Приятелю!

Човекът страхливо се огледа наоколо.

— Приятелю — каза Найт — да ви помогна с нещо?

Човекът промърмори нещо под носа си, но не се и помръдна. Найт го приближи.

— Вие се нуждаете от помощ — каза Найт. — Аз затова съм тук, да помагам.

— Не знам — каза човека. — Ей тъй, видях вратата отворена и влязох.

— Тази врата е винаги отворена.

— Помислих… — каза човека. — Надявам се, че…

Думите му секнаха и той застана занемял и недоумяващ.

— Всички ние трябва да се надяваме — каза Найт — Ние всички вярваме.

— Точно там е работата — каза човека. — Аз съвсем не вярвам. Как да вярвам? Има ли нещо, в което човек може да вярва?

— Във вечния живот — отговори му Найт. — Трябва да вярваме в това. И в много други неща.

Човекът се разсмя. Това беше сподавен, жлъчен и брутален смях.

— Но вече го имаме. Имаме вече този вечен живот. Няма защо да вярваме повече и за какво да се молим.

— Нямаме още вечния живот — каза Найт. — Имаме само един продължен живот. Освен този удължен живот има друг живот, съвсем друг живот — по-добър живот.

Човекът вдигна глава и очите му засвяткаха като две разпалени въгленчета.

— И Вие вярвате в това, Пастирю? Вие сте Пастирят наш?

— Да аз съм пастирят. Да — и вярвам в това.

— Тогава какъв е смисълът в това продължение? Няма ли да е по-добре да…

Найт разклати глава.

— Не знам, — каза той — нямам и претенции да знам, но не бих си позволил да поставям под въпрос божите цели и намерения.

— Но ако той го е допуснал, защо?

— Може би с един по-дълъг живот да можем да се подготвим по-добре за времето когато дойде смъртта?

— Говорят — каза човека — за вечен живот, за безсмъртие, че смъртта ще стане излишна. Каква е ползата от Бог тогава? Няма да имаме нужда от другия живот, защото вече ще си го имаме.

— Да — каза Найт — може би ще е така. Но то ще бъде една самоизмама. Безсмъртието, за което те говорят, може да се окаже не това, от което ние имаме нужда. То може да ни опротивее, да ни омръзне.

— А Вие, Пастирю? Вие какво?

— Какво аз? Не ви разбирам?

— Кой от тези други животи избирате за себе си? Вие поддържате ли замразяването?

— Защо, аз…

— Ясно — каза другия. — Лек ден, Пастирю и хиляди благодарности за пречистването.