Заложници в Рая

Тридесет и три

Ан Харисън разбра, че отново беше навлязла в път без изход, но нямаше какво друго да прави освен да го следва докато намери място за обръщане, за да се върне и отново да потърси път, който да я отведе на запад.

Едно време пътищата са били номерирани и старателно обозначени. На всяка сервизна станция е имало подробни карти. Сега обаче повече от пътните знаци бяха изчезнали и нямаше сервизни станции. С тези коли, задвижвани от дългосрочни, почти вечни акумулатори нямаше нужда и от сервизи.

В тази пустош всичко се свеждаше до търсене на верния път. Човек често се забиваше в грешни посоки, връщаше се и отново търсеше. В някои дни тя изминаваше само по няколко мили, а често и без да знае къде се намира. Рядко попадаше на хора, които да пита и рядко минаваше през населени места. Погледнато от друга страна, беше една изключителна възможност за гадаене.

Денят беше топъл. Буйната растителност около пътя образуваше нещо като тунел и задържаше горещината. Дори с отворени прозорци в колата едва се дишаше.

В последната миля пътят съвсем се стесни. Заприлича на тясно прокопан канал в склона на хълма. От дясната страна стръмно се спускаше склон, гъсто обрасъл с дървета и храсти. Тук-там от нападалите листа се показваха сиви камъни покрити с мъх. От ляво теренът беше съвсем стръмен, с рядко накацали по него камъни и дървета.

Ан реши, че ако след още пет минути не намери място да обърне, ще върне колата на заден ход до разклонението, няколко мили назад. Това обаче щеше да бъде бавна процедура, дори опасна в тази теснотия и хич не й се искаше да я предприема, освен ако не се наложеше.

Клоните на дърветата от двете страни се сливаха и образуваха тунел, а някои се свеждаха ниско и драскаха по колата.

Видя гнездото много късно, а дори и да беше го видяла нямаше да разбере, че е гнездо. Приличаше на сива топка намачкана хартия, виснала на клона. Удари се в предното стъкло на колата, хлъзна се по колонката и хлътна в отворения прозорец. Рояк насекоми се разхвърчаха от него и сърдито забръмчаха. Едва сега Ан разбра, че тази топка хартия беше гнездо на оси.

Спуснаха се по лицето й и се забиха в косата й. Започна да крещи и да ги пъди с ръце. Колата кривна встрани, олюля се и изскочи от пътя. Удари се в едно дърво, отскочи назад и се удари в камък, завъртя се около него и спря със задната си част заклещена между две дървета.

Ан напипа ключалката и я натисна. Вратата се отвори и тя се изтърколи навън. С усилия се изправи на крака и се впусна в безогледен див бяг, като непрекъснато се шляпаше по лицето и врата. Препъна се, падна и се претърколи. Хвана се за паднало дърво и отново стана.

Една оса запълзя по челото й, друга гневно забръмча в косата й. На две места по врата и на едно по бузата почувства болезнени парения.

Осата на челото отлетя. Ан седна бавно и разклати глава. Бръмченето спря. И тази оса очевидно беше отлетяла.

Разголи краката си. Бяха осеяни със синини и ожулвания. Не липсваха ужилвания и по тях. Слабо пулсиране, като при оток се чувстваше в единия й глезен. Седна внимателно на падналото дърво. Под тежестта й прогнилото стъбло се счупи на парчета и падна на земята.

Наоколо беше черно, сиво и зелено. Покоят на тази пустош също беше зелен. Не трепваше нито лист. Природата беше се притаила в очакване — спокойна и уверена. Случилото се като че ли не я интересуваше.

Ан искаше да крещи, но се овладя. Убеди се, че не беше време за нерви. Единственото, което трябваше да направи, беше да поседи на този пън и да събере мислите си. Да прецени ситуацията и след това да се изкачи и види в какво състояние е колата й. При все че беше съвсем сигурна, че дори и да може да се запали, тя едва ли би могла да излезе на пътя от само себе си. Колите са направени за градските улици, не за терени като този. Тръгването й беше една глупост, разбира се. Това пътуване тя не трябваше да предприема. Тръгна, спомни си тя, по две причини — да избяга от преследването на Вечният Център и с едно плахо усещане, че по тези места ще може да намери Даниел Фрост.

А защо Даниел Фрост? — опита се да си обясни тя. Човек, с когото беше се виждала само веднъж. Човек, за когото беше сготвила вечеря и я споделила на маса, осветена от свещи и украсена с рози. Човек, с когото й беше лесно и приятно да разговаря. Човек, който обеща помощ при все че съзнаваше, че не може да я даде и усещаше, че и него самият го грози опасност. Човекът, който й беше казал, че е прекарвал летата на своето детство в едно стопанство близо до Бриджпорт в Уискънсин.

И човек, който в последствие беше превърнат в парий.

Изгубени кучета и бездомни котки — при все, че вече нямаше много кучета и котки. Нямаше и загубени каузи. Тя си падаше по загубените каузи. Тя, вечният защитник и утешител за нещастниците. И какво постигна? Ето какво, помисли си тя. Тук дълбоко в този непознат лес, на път изоставен, не водещ за никъде, на 100 мили от всичко човешко, изхапана от оси, покрита със синини, с контузен глезен — една безвъзвратно загубена глупачка.

Изправи се леко и постоя, за да изпробва глезена си. Имаше болка, но реши че ще издържи.

Тръгна бавно нагоре по хълма. Краката й потъваха в напластената с години шума, превърнала се вече в тор. Предпазливо заобикаляше камъните и се хващаше за провиснали клонки да си помага.

Разгневена оса избръмча покрай нея, но по всичко личеше, че рояка вече се е умирил.

Стигна до колата и от пръв поглед разбра, че е неизползваема. Едно от колелата челно беше се ударило в камък и беше нагънато като тенекия.

Погледа го безпомощно и се замисли какво да прави.

Спалния й чувал! Да, той разбира се беше лек, но обемист и неудобен за носене. Храна, колкото може, брадвичката, за да сече дърва за огън, кибрит, още един чифт обувки.

Повече нямаше смисъл да остава тук. Там някъде по тези пусти и изоставени пътища не може да не намери помощ. Все някак ще се оправи. А след като се оправи, какво после? Беше изминала само няколкостотин мили, а й оставаха много повече. Да продължи ли безумната си одисея или да се върне в Манхатън и Вечният Център?

Някакъв шум привлече вниманието й. Приглушения звук на драскащи по метал клони и тихото бръмчене на електрически двигател. Някаква кола се движеше по пътя. Някой пък да я преследва?

Обзе я страх. Силите и смелостта й се стопиха и тя приклекна и се присви до останките от колата си, докато другата кола скрита от увисналите клони, премина и запълзя бавно нататък по пътя.

Навярно е някой, който я е преследвал, реши тя. Защото това беше път, който изглежда не водеше до никъде. Който постепенно се влошаваше и нищо чудно, че скоро съвсем щеше да изчезне.

След няколко секунди колата трябваше да стигне до гнездото на осите и какво ли ще се случи? Тези животинки няма лесно да посрещнат това ново нашествие. Разсърдени при първото нападение всичките като една ще бръмнат за отмъщение.

Шумът от драскането на клоните по метала секна. Електрическия мотор продължи да работи на свободен ход. Колата беше спряла преди да стигне до гнездото.

Хлопна се врата и листата зашумолиха под нечии целеустремени стъпки. Спряха в напрегната тишина. Продължиха отново и пак спряха.

Някой се изкашля за да прочисти гърлото си, като че да проговори, но се отказа.

Нечии крака неуверено се разстъпваха по пътя.

Прозвуча несигурен глас. Глас, който като че ли се страхуваше да наруши горският покой.

— Мис Харисън, тук ли сте някъде? — запита той.

Тя леко се понадигна изненадана. Беше чувала този глас и трябваше да се сети кой е.

— Мистър Сътън — откликна тя, възможно най-спокойно, решила да не вика и да издава изненадата си. — Ето ме тук. Внимавайте, там има гнездо на оси.

— Гнездо на оси ли?

— Там на пътя. Точно пред Вас.

— Вие добре ли сте?

— Да, добре съм. Понажилена малко. Блъснах се с колата в гнездото. Колата изскочи от пътя и…

Принуди се да спре. Думите й се лееха като отпушен поток. Трябваше да се контролира. Трябваше да се пребори с тази хистерия.

Онзи вече беше излязъл от пътя и подскачаше надолу към нея.

Тя го видя. Едрият набит мъж със сивосинкавото и брадясало лице. Той се спря и изгледа колата.

— О, лоша работа — каза той.

— Едно колело е счупено. Нагънато като юфка.

— Създадохте ми доста главоболия да ви търся — каза той.

— Но защо… как ме открихте?

— Сляпа случайност — каза той. — Десетина-петнадесет човека от нашите ви търсят в най-различни посоки. Аз единствен попаднах в следите ви, преди един два дни. Бяхте разговаряли с хората в едно село.

— Спирах на много места, за да питам за пътя — каза тя.

Той кимна с глава.

— А и в къщата горе до разклонението. Те ми казаха, че сте тръгнали в тази посока. Казаха ми, че пътят се губи и не води за никъде. Казаха, че ще имате неприятности, защото пътят е съвсем негоден.

— Аз не видях къща.

— Възможно е — каза той. — Тя е малко встрани, не се вижда добре. Едно куче излезе и ме залая. Иначе и аз нямаше да разбера.

Тя се изправи на крака.

— Е, и какво сега? — запита тя. — Защо ме следите?

— Имаме нужда от Вас. Има нещо, което Вие трябва да направите. Нещо, което ние не можем. Франклин Чапмън е мъртъв.

— Мъртъв!

— Инфаркт — каза той.

— Пликът! — ревна тя. — Той беше единственият, който знаеше…

— Всичко е в ред — прекъсна я той. — Плика е у нас. Ние не го изпускахме от очи. Един шофьор на такси го взе и го закара в пощата…

— Там беше писмото — каза тя. — Аз го помолих да наеме една кутия с фиктивно име. Дадох му плика, той го адресира до себе си и го остави в кутията. Нещо съвсем законно. По този начин аз нямаше да знам къде се намира писмото.

— Шофьорът на таксито беше един от нашите — каза Сътън. — Така го и проследихме. Изглеждал е зле когато се е качил в колата и…

— Горкия Франкин — въздъхна тя.

— Бил е мъртъв преди още да падне на пода. Не е разбрал изобщо какво е станало.

— Но за него втори живот няма, няма да…

— Отреден му е по-добър втори живот — каза Сътън, — много по-добър от този, който Вечният Център обещава.