Заложници в Рая

Тридесет и едно

Франклин Чапмън седеше на пейката пред библиотеката и чакаше. Бе чакал всяка сряда и събота вечер след разговора си с Фрост. Почувства първата болка. За момент уличните светлини, осветените прозорци по къщите, тъмните сенки на дърветата и блесналата настилка на улицата се завъртяха и разместиха като тъмен калейдоскоп. Той се присви от пареща болка, която премина от гърдите и корема му към ръката. Здраво притисна ръце към корема и заби глава в гърдите си. Болката в гърдите и корема позатихна, но лявата му ръка остана все така безчувствена и в безчувствеността й като че ли запулсира нещо страшно.

Изправи се внимателно и страх скова сърцето му, защото някъде някаква частица в съзнанието му нашепна причините за тази болка. Трябваше да се прибере в къщи. Или по-добре да спре такси и да помоли шофьора да го закара в най-близката болница. Трябва обаче, реши той, да почака още малко, защото беше обещал, че ще чака от 9 до 10 две вечери в седмицата. А какво би станало, ако Фрост го потърсеше?

Макар че от онази вечер, когато готвача беше убит в алеята при ресторанта, Фрост съвсем се загуби. Ан Харисън също изчезна без да му се обади.

— Какво би могло да им се случи? — замисли се той. Отпусна се внимателно и положи стрелкащата го ръка в скута си.

Ама, и той е един — една болка, какво толкова…

Болката дойде с нов пристъп и той отново се присви одве.

Пристъпът постепенно отслабна и той бавно изпусна дълбоко поетия въздух от омаломощените си гърди.

Не трябва да умирам, рече си той. Трябва някак си да продължа да живея.

Хвана се здраво за пейката и се изправи. От дъното на улицата се появи светещата табелка на такси. Той се запрепъва по пътечката към улицата, махайки с дясната си ръка към приближаващото такси. Таксито се изтегли встрани и спря. Шофьорът протегна ръка назад, за да отвори вратата. Чапмън се вмъкна и се стовари на седалката. Дишаше все по-трудно и звучно.

— Къде, мистър?

— Закарайте ме… — започна Чапмън и спря, защото му хрумна нещо. В болница не. Не направо и веднага в болница. Той непременно трябва най-напред да отиде на едно друго място.

Шофьорът се полуобърна и се вгледа в него.

— Мистър, добре ли сте?

— Добре съм.

— Виждате ми се малко особен.

— Няма ми нищо — каза Чапмън.

Беше му трудно да мисли. Ужасно трудно да свърже мислите си. Съзнанието му беше претоварено и объркано.

— Трябва ми пощенска станция — каза той.

— Има една по тази улица, но ще да е затворена.

— Не — прошепна Чапмън. — Не просто станция. Искам да ме закарате в една определена станция — продължи с усилие той и каза на шофьора къде се намира тя.

Шофьорът го погледна подозрително.

— Мистър, Вие не ми се виждате добре.

— Добре съм — каза Чапмън.

Облегна се назад и се загледа в бягащата покрай таксито улица. Повечето от заведенията и магазините бяха тъмни. Тук-там по блоковете продължаваха да светят прозорци. Недалеч отпред на лунната светлина блестеше кръст на църква. Веднъж, спомни си, и той влезе в една църква, за да потърси помощ.

Нощта беше тиха. Градът също, какъвто си беше и всяка нощ. В този умерен поток имаше някаква сигурност — внушаваше спокойствие. Земя и живот, замисли се той — две толкова хубави неща. Светлините на лампите по паважа, безшумните прибежки на котка, черна като самата нощ, изрисуваните търговски реклами по витрините. Всичко това той беше виждал и по-рано, но не така ясно и истински. Сега, облегнат в бягащото такси, той ги виждаше като за пръв път. Виждаше ги като съставни части и подробности на града, който добре познаваше. Сякаш се прощаваше с всичките тези неща и се вглеждаше в тях, за да не ги забрави след като си отиде.

Макар че никъде не заминаваше. Отиваше най-напред в пощата, след това в болница, откъдето щеше да се обади вкъщи, защото ако не успее да се обади, Алис ще се безпокои, а тревогите са й толкова много, че не му се ще да прибавя към тях. Не парични тревоги обаче. В това отношение той беше спокоен, като имаше предвид книгата, която щеше да реши паричните им проблеми.

Ръката много го безпокоеше. Така му се искаше да се отърве от тази болка. Освен ръката, той вече се чувстваше добре. Малко отпуснат, отслабнал и разсеян може би, но ръката, ръката го безпокоеше.

Таксито приближи бордюра и шофьорът се обърна, за да отвори вратата.

— Заповядайте — каза той. — Да чакам ли?

— Ако нямате нищо против — отвърна Чапмън. — Веднага се връщам.

Изкачи стълбите на почивки, защото му беше много трудно. Краката му се влачеха и когато се качи горе просто не можеше да си поеме дъх.

Прекоси фоайето и намери кутията, която преди няколко седмици беше наел. Погледна. Пликът все още беше там — сам, единствен.

От Б до Ф и обратно на А. Бавно и внимателно завъртя барабана, но не успя. Завъртя шайбата и отново набра буквите. Този път отвори. Бръкна, извади плика и затвори кутията.

Стиснал здраво плика той се обърна да тръгне. Болката отново го сполетя — масирана, жестока, ужасна. Невероятна чернота го обхвана и той падна без да усети пода. Съзнанието му се понесе в притаеното сияние на зората и Франклин Чапмън навлезе в покоите на смъртта.