Заложници в Рая

Деветнадесет

Лекото зарево на изток показваше, че зората наближава.

Даниел Фрост застана на улицата все още тръпнещ и вцепенен от случилото се в съдебната зала. Олюляваше се, все още чувствайки здравата прегръдка на смъртоносния наркотик и една странна смесица от отчаяние, гняв, страх и съжаление към самия себе си.

Беше му съвсем ясно, че имаше нещо нередно и грешно в цялата тази работа. Не само това, че той не можеше да бъде обвинен в това, в което го обвиниха. Имаше нещо нередно и във времето, в часа. Процес в мъртвата част на нощта, без да присъстват други хора, освен съдията и съдебният пристав, ако изобщо бяха съдия и пристав.

Нагласена работа, помисли си той. Дългата ръка на Маркус Епълтън беше посегнала към него и то с каква жестокост. Вероятно в този документ имаше нещо заради което Епълтън не би се спрял пред нищо, за да си го възвърне и скрие. Сега обаче Фрост не беше в състояние да направи нищо, ако въобще е бил в състояние да направи нещо по отношение на него. Никой не би му повярвал, а и нямаше човек, на когото да разкрие това. Обжалване няма — беше казало призрачното лице. И това е вярно — начин и възможност за обжалване нямаше.

Възможно е да бъда дискредитиран — беше казал той на Ан Харисън.

— Ан Харисън — прошепна името й той.

Боже Господи, да, Ан Харисън.

Възможно ли е тя да е причината — нейното идване при него да е довело всичко това? И чакай, чакай! Дали не е споменал нещо за нея? Дали е казал, че документа е у нея — ако наистина е у нея?

Ако под въздействието на наркотика са го попитали за Ан, той несъмнено би я забъркал. Но по всичко личи, че не са питали, защото ако са (а съдът беше специално формиран), той нямаше да бъде осъден.

Фрост стоеше, люшкайки се между нощта и зората. В главата му се блъскаха безброй въпроси и съмнения и търсеха отговори и обяснения.

Край! Той вече не беше част от това човечество.

Беше едно нищо.

Капка протоплазма, изхвърлена на улицата — лишен от собственост и надежда. Единственото, което му оставиха е човешкото право на смърт.

А това, разбира се, беше целта по плана на Епълтън.

На това разчиташе той, — че при липса на други права Фрост ще прибегне и ще се възползува от единственото.

— Аз няма да го направя, Маркус — заяви на глас Даниел Фрост — на себе си, на нощта, на света и на Марк Епълтън.

Той се обърна и тръгна с несигурна крачка по улицата, защото трябваше да се махне от тук преди да съмне, трябваше да се скрие някак. Да се скрие от подигравките и гнева, от грубата жестокост, които го очакваха ако се изложеше на показ. Той трябваше да се скрие не от, а срещу света. Защото не беше част от него, а негов враг. Всички ръце ще бъдат издигнати срещу него и само укритието може да му спести това и да го запази. От сега нататък самият той беше своята защита, защото нямаше закони и право към които да се обърне и жалва.

В него се свиваше и нарастваше буца на гняв и злоба, която помиташе и последното самосъжаление. Една буца на силен леден гняв, че това, което се случи с него, беше възможно. То беше чуждо на цивилизацията — но кой ли някога изобщо е твърдял, че човешкият род е цивилизован? Той може да пътува в Космоса и да търси други планети, може да надзърта под капака на времето, може да победи смъртта и да търси вечен живот, но си остава дивашко племе. Невъзможно е да няма начин той да се справи с това ужасно племе, не може да няма начин по който да си уреди сметките с Епълтън; и ако има той ще го търси и ще го приложи без никаква милост.

Но точно сега не.

Сега точно трябва да намери място, където да се скрие. Защото беше убеден, че няма да сбърка, ако остане верен на себе си и на гневната буца отвътре. Това, което не биваше да прави, беше да се размеква и окайва.

Стигна до едно кръстовище и се подвоуми по кой път да тръгне. Някъде отдалеч, от друга улица, се дочу сподавено скимтене на електромотор — маршрутно такси може би.

Към реката — помисли си той — там е най-вероятно да намери място, където да се скрие, да поспи дори, ако изобщо успее да заспи. А след това ще трябва да си търси нещо за ядене.

Това го накара да потрепери. Нима такъв щеше да бъде живота му вече — постоянно търсене на място за укритие, спане и на ядене? Зимата наближаваше и скоро ще трябва да се придвижи на юг. Да се промъква крадешком нощем, когато никой няма да го види, надолу, през огромния крайбрежен комплекс от градове, които всъщност бяха един град.

На изток ставаше все по-светло и трябваше да побърза. Някаква вътрешна съпротива му казваше да не тръгва към реката. В действителност той все още не бягаше и не искаше да бяга. Освен татуировките на лицето си нямаше никаква друга причина да бяга. Но първата крачка, която направи към реката вече му показваше че е в бягство, а той не искаше да бяга, защото му се струваше, че ако веднъж започне, вече никога няма да спре.

Спря се и погледна нагоре и надолу по безлюдната улица. Може би изобщо не трябваше да се крие. Не може да няма място, инстанция, където той да потърси справедливост. Още със самата мисъл за това обаче се сети какъв би бил отговорът — че вече е получил своята справедливост. Смешно беше да се мисли за това — той беше сигурен. Нямаше никаква възможност за него. Никой няма да се вслуша в оплакванията му. Доказателствата за неговия статус и престъпление са на лицето му и всеки може да ги види. Освен това беше и лишен от права.

Примирен и отегчен, той се насочи към реката. Ако трябваше да бяга, поне да започне, преди да е станало късно.

Някакъв глас го заговори.

— Даниел Фрост?

Той бързо се обърна назад.

Някакъв мъж, който явно е стоял в сянката на ъгловата сграда, пристъпи на тротоара. Фрост видя прегърбена, разкривена фигура с огромна смачкана шапка върху главата и висящи по ръкавите парцали.

— Не — каза Фрост неуверено. — Не…

— Бъдете спокоен, мистър Фрост. Ще трябва да дойдете с мен.

— Но — каза Фрост. — Вие не знаете какво съм аз. Вие не разбирате.

— Ние добре разбираме — каза човекът с оръфаните ръкави. — Ние знаем, че Вие имате нужда от помощ, а това е най-важното. Моля вървете плътно след мен.