Звездата на бан Батил

9ЕДНА ЖЕНА Е ПОДГОНЕНА ОТ СТАДО ДИВИ СВИНИ

Батил напредваше бавно през дъбовата и букова гора. Пътят изглеждаше безкраен. Лъкатушеше покрай оврази и ридове, заобикаляше канари, прескачаше ручейчета. Но никъде човешко присъствие. Тежко е да вървиш така с часове. Ездачът потупваше от време на време коня, подхвърляше му добри думи.

— Хайде, Алчо, още малко! Скоро ще стигнем до някоя странноприемница. Не може да няма странноприемница наблизо. Пътищата между селата се кръстосват и странноприемници са необходими. Още малко, Алчо, още малко!

И Алчо беше уморен. Напредваше ходом с клюмнала глава. Батил не го насилваше. Когато го потупваше по шията, конят поизвръщаше глава, ушите му щръкваха, изпръхтяваше и продължаваше да следва лъкатушките на горския път.

— Знам, че си гладен, Алчо. И аз съм гладен. Скоро ще стигнем до добро място, ще си похапнем. Ти торба зоб и ръкойка сенце, аз паница фасул и прясна пита или поне просеник. Ще си отпочинем хубаво и утре рано пак на път…

Изведнъж там зад валога се чу квичене и грухтене. Батил се ослуша. „Стадо прасета — каза си. — Стопаните са им ги пуснали в леса. Жълъд и щир колкото щеш. Навярно селото е наблизо.“

Но квиченето и грухтенето се усили, почти оглуши гората. Издаваше нещо тревожно.

„Какво ли плаши прасетата? Такава олелия?…“

Дръпна поводите на Алчо. Вече се дочуваше и топуркане на копита, смесено с пращене на сухи вейки. Множество бързи копита газеха гората.

„Свинското стадо препуска… Вълк ли го е подгонил? …“

Войводата знаеше, че там, в подножието на неговата Витоша, често слизат вълци и нападат прасетата, които селяните от Владая, Бояна, Бистрица пускат из дъбака.

Насочи коня си натам. Ако е вълк, трябва да се прогони. Тревожното топуркане и застрашителното квичене се чуваше все по-близо.

Изведнъж в горската пролука Батил видя препускащ кон с развята грива и вирната опашка, а върху него жена. Не го е възседнала, а е просната някак отгоре му с крака, впримчени в стремената, и ръце, които се мъчат да се заловят за седлото.

Тутакси зад бягащия кон се появи стадо диви свини, водени от едър глиган със забодена в ребрата стрела. Глиганът грухтеше яростно и гонеше коня, стадото препускаше след глигана, квичеше и грухтеше, а конят летеше, подплашен повече от мятащата се безпомощно на гърба му ездачка, отколкото от неистовия рев на глиганите.

Нямаше време за губене. Ако при отскок на коня стремето се скъса и ездачката се строполи, разяреното стадо ще я стъпче и разкъса. Единствен начин да бъде спасена е да бъде грабната от коня.

— Алчо!

Вярното животно познаваше нрава на господаря си, усети повелята. Макар и уморен от дългия преход, жребецът се спусна към другия кон. Не беше лесен този бяг през гората. Но съобразителният Алчо се справи. Уплашеният кон беше застигнат, той препускаше трудно с обременяващия товар на гърба си.

Няколко безплодни Батилови опити да се доближи до ужасения кон. Най-сетне витошанецът се наклони толкова, че още малко и щеше сам да се строполи. Все пак успя да хване изпуснатите от ездачката юзди, дръпна ги силно. Животното почувствува властната ръка, намали бяга си. Тогава Батил промени рязко посоката на своя Алчо и на уплашения кон, насочи ги почти срещу стадото свини.

Когато са се втурнали, дивите свини не знаят да се обърнат и да поемат встрани. Летят стремглаво напред. Водени от ранения глиган, те продължиха да препускат и бързо потънаха в усоя.

Тогава Батил освободи впримчената в стремената ездачка, прехвърли я върху Алчо и пое нататък, като я придържаше с едната ръка, защото жената почти беше изгубила свяст и дълго време не можа да дойде на себе си. Нейният кон с вързана за седлото на Алчо юзда ги следваше послушно.

Жената беше млада, богато облечена. Носията й не изглеждаше местна. Войводата долови, че е чужденка, но изминаха поне два сажена, докато това се разбере, защото и да я беше запитал, тя нямаше глас и сили да му отвърне.

Когато се поокопити, тя погледна Батил с не-просветлени още очи и промълви:

— Мерси!

Витошанецът не разбра тази дума, чуваше я за първи път. Помисли, че жената казва името си.

— Аз съм Батил, средечки войвода — отвърна, за да се представи и той.

Сега пък жената не го разбра. Почна да му обяснява своето премеждие на непонятен език. Но Батил вече беше отгатнал, че тя е от савойците, от тия, които са подирили гостоприемството на Добротица.

Заговори й на гръцки. В Търновската школа се учеше отчасти и гръцки заради близостта с Византия. Жената можа да долови някои думи, имаше съвсем слаба представа за тоя език, доста непознат в Окситания, откъдето тя идеше.

Все пак Батил разбра, че се казва Лолита и е приближена на граф Амадей.

„Виж ти — каза си, докато Алчо бавно пристъпяше, — доста навътре в нашите земи са проникнали тези савойци, макар че Добротица отскоро им е дал подслон!… Тази Лолита може да ми потрябва, ако я срещна в Калацерка, Карвуна или Чиракман… Но какво търси сама из тия глухи места?…“