14СГРОМОЛЯСВАНЕ В КАМЕНИСТИЯ ЯР

Отначало ездачът се озърташе неспокойно.

— Бързай, Алчо! Трябва да се измъкнем от погледа на тримата пияници!

Жребецът препускаше. Беше си отпочинал, утринната прохлада го подтикваше, весело му беше, развяваше опашка.

След няколко завоя на горския път Батил отпусна юздите, прецени, че няма защо да уморява своя кон. Савойците навярно са си дали сметка, че е ненужно да преследват човек, който не се е проявил с никакво съмнително за тях деяние, освен дето се показа опърничав, непослушен. Всеки може да се уплаши от тримата въоръжени чужденци, които се държат заповеднически, и да побегне.

Погрешно успокояване. По едно време Алчо наостри уши, вирна глава. Беше доловил преди своя господар тропота на препускащите отзад коне. Батил познаваше добре усета на своя четирикрак другар.

— Какво, мой Алчо?

На свой ред ездачът извъртя глава. Там, зад последната крива на пътя, се подадоха тримата савойци.

— Бързо, Алчо, бързо! Тези насилници май са наумили нещо недобро!

Жребецът се впусна в бяг. Лудото препускане беше една от неговите наслади. Батил знаеше, че никой не може да го догони — още повече по стръмнина. А пътят вече се качваше към чуката, под която лежеше обителта.

Алчо вземаше преднина, ала за съжаление лесът се разреждаше, оголваше се урвеста местност, склон, в който порои и сприи бяха издълбали същински пропасти. Още може би два-три сажена през леса и после преследвачите ще могат да следят бягащия.

„Главното е да не съм пред очите им — каза си Батил. — Тогава лесно, скоро ще изостанат от Алчо. Трябва да свия в гората.“

Изборът беше малък. Гората оредяваше, между дърветата имаше камънак, изваян от стихиите, тук-там покрит с мъх и ланска шума.

Непредвидлив ход. Алчо не се противи, прие посоката. Но колкото и да беше опитен и ловък, конят не можеше да избегне неравностите на камънака, скрит под гнилата шума. Крива стъпка върху объл камък, подхлъзване и конят си навехна предния ляв крак.

Вярното животно продължи да носи своя ездач, като при всяка крачка виеше шия, надигаше глава, клатушкаше тяло. Батил скочи от седлото.

— Какво направихме, братко? Сега и ти, и аз сме в ръцете на тия изедници!

Обърна се: савойците не се виждат още. Наведе се, опипа крака на коня. Да скъса ли ремъка, който придържа колчана със стрелите, и да превърже навехнатото? Няма време — миг-два и преследвачите ще се появят. Тогава вече накъде?

Последна възможност: да се раздели с Алчо, да го натири натам в гората, да заблуди някак преследвачите, да ги надхитри.

— Алчо, братко, сега всеки, накъдето му видят очите… Ще се дирим един друг. Чу ли, Алчо? После!

Никога Батил не беше удрял коня си. Разбирали са се винаги така, от само себе си. За първи път го плесна здраво с плоската страна на меча. Конят трепна, разбра, извърна глава, погледна господаря и пое нататък в гората. На седлото му си стояха прикачени лъкът и колчанът.

Батил се озърна. „А аз накъде?“

Недалеч зееше дълбок срив, земна цикатриса, пропаст между два сухи скалисти бряга, която завършваше със сипей. Дълга, вековна работа с резеца на стихиите.

„Тук! — каза си. — Колкото по-опасно, толкова по-обезкуражаващо за преследвачите.“

Изчака тримата савойци да се появят, да го видят, за да не преследват коня, погледна нататък в посока на Алчо — той се беше затулил навътре в гората. Взе си дълбок дъх и скочи.

Десетина лакти се пързаляше заедно с камънака, после стръмнината го грабна, преметна го веднъж, дваж, три пъти и вече Батил не знаеше какво става с него.

Савойците, там от по-ниското, наблюдаваха това сгромолясване, добре видяха как човекът се премята, как камъните от сипея фучат надолу заедно с него. Най-сетне търкалянето спря, човекът се намери в дъното на пропастта и остана да лежи неподвижен с разперени крака и ръце.

— Отмъстен съм — каза Джовани на другите двама, след като постояха така доста време и проснатият все не помръдваше.

— Орлите и гарваните скоро ще му оголят кокалите — отбеляза Гуидо.

— Е, да си вървим — предложи Лоренцо. — Жаден съм, снощи много пихме.

Дръпнаха юздите на конете. Поеха бавно по-обратния път.

Загрузка...