Звездата на бан Батил

35ПО СЛЕДАТА НА БЕГЪЛЦИТЕ

Не само поради господарско хрумване Тристан де Маре пожела хубавата българка, скъпа заложница при него, да следи двубоя му със снажния рус глумец там, на площада. Виконтът добре оценяваше нейната красота — черешовите й очи, лъскавата й като гарваново крило коса, княжеската й стойка, гордото й държане. Хареса я. Неговият поглед на южняк откриваше в нея нещо сходно с житаните от Фелибридж, но и нещо различно, твърде примамно.

Впрочем тъкмо за това, че пленницата му се по-нрави, я задържа в Карвуна, не бързаше да я препрати към Калацерка на разпореждането на Амадей.

И когато доста късно вечерта дежурният се осмели да докладва, че заложницата не е в покоите си, че може би — „кой знае как, ваше превъзходителство“ — е забягнала с глумците, виконтът изпадна в ярост.

— Негодници! Незабавно петима конници да догонят глумците! Не, чакайте, сам аз ще оглавя преследването. Оседлайте коня ми!

След малко шестима въоръжени конници препускаха нагоре по следата на глумците. Лесно ги застигнаха. Каруцарите се бяха разположили на малка ливада край пътя и сладко спяха: синовете и дъщерите върху черга, подложили сенце под глава, покрити с друга черга, бащата и майката в каруцата, по на меко. Конят, привързан за каруцата, кротуваше и изпълняваше задачата на пазач, който ще изцвили, ще потегли каруцата при опасност.

Така и стана, конят разбуди старите, те разбуди-ха младите. Един от войскарите скочи от коня си, дръпна чергата на младите, откриха се, налягали един до друг, тримата сина и двете дъщери.

— Къде е заложницата ми? — кресна Тристан. Още малко и конят му да стъпи върху нозете на момичетата. Крясъкът на виконта остана неразбран за глумците, но те знаеха отлично причината на нощната тревога…

— Твое благородие, откраднатата мома и нейните похитители си заминаха ей нататък към Калацерка — брътвеше Аладин.

Разбира се, обяснението беше непонятно за савойците. Но старият го придружи с ръкомахане, към-което се присъединиха всички от семейството му, а и думата „Калацерка“ даваше достатъчно яснота.

— Двайсет удара по петите на този дърт плъх — заповяда виконтът, дръпна юздите на коня си, а войскарите го последваха. Остана само оня, който слезе от коня си и дръпна завивката на младите. Той изтегли меча си, за да наложи с плоската му страна петите на Аладин. Но всички деца с писъци и викове се хвърлиха към баща си, мислеха вероятно, че савоецът ще го коли.

Войникът се поколеба, па току се метна на коня и препусна след другите.

— Лесно се отървахме — промълви с треперещ глас майката.

— Е — каза бащата, дошъл на себе си, — една пълна кесия със сребърници все трябва някак да се заплати… Ако не с друго, поне с малко ужас.

Дълго препускаха към Калацерка Тристан и петимата войскари. Зазори се, а никъде никаква диря от бегълците.

— Ще трябва да се откажем — спря коня си виконтът. — Тези проклети глумци ни заблудиха. Отдавна знам, че глумци и акробати са превъзходни мошеници. Налагало се е да бъдем по-бдителни. Хайде, обратно! Изморихме се.

Тристан де Маре се примиряваше с мисълта, че е загубена не само ценна заложница, но и една красавица, в която той леко се беше влюбил. Премного му се спеше.