Звездата на бан Батил

22БЕЗУСПЕШНО КАТЕРЕНЕ ПО СЕВЕРНИЯ СКАТ НА КАЛАЦЕРКА

Цялата трудност беше как да се добере до вътрешната крепост — градът на болярите и на владетеля. Две прегради: портата с подвижния мост над рова и втората, стена.

През част от деня подвижният мост биваше спускан. През него навътре и навън минаваха градинари, месари, млекари, които носеха храните, или пък биляри, кроячи, златари, ако някой от болярите беше заболял, или му шиеха дреха, или си поръчваше накит. Но доставчиците и занаятчиите бяха все познати на стражата. Батил не можеше да се промъкне между тях. А за чужденец, знатен или мирянин, трябваше да се вземе разрешение и да бъде придружаван. Войводата не искаше да издаде самоличността си: ще гледа да се добере до Иванко, без никой да го знае.

А сега карвунската стража беше подсилена със савойска. Защото Добротица предостави на Амадей и неговите приближени двореца на покойния деспот Ба-лик, най-възрастния от братята карвунски владетели. И савойските благородници, които излизаха от крепостта, за да поскитат из града, трябваше да бъдат удостоверявани лично.

Ако Батил останеше по-дълго време тук, би могъл да срещне някъде из града Иванко. Но колкото по-дълго би се застоял, толкова по-точни и убедителни доводи ще са му необходими. Градът е неголям, присъствието на чужденец веднага се хвърля в очите. Не, трябва да се действува бързо.

Войводата се поразходи, поогледа крепостните стени: двойни, а в ходника между двете се движат стражите. Трудно за преодоляване. Поогледа скатовете под крепостта: южният е по-обитаван, има пристан под него, има пътека нагоре. Опасно откъм изненади: сигурно някъде там бродят стражи. Северният скат! По-стръмен е, морето под него е по-открито, по-неспокойно, затова обитателите на крепостта по не се боят от нападение откъм тая страна.

Батил реши: като настъпи нощта, все ще намери начин да се покатери. Скалите са разядени от стихиите и вековете, грапавини, пукнатини, пезули, хралупи по тях се виждат отдалеч с просто око.

Вечерта прииждаше. Войводата седна в кръчмата. Поръча си вечеря, поръча и вино. Дебеличкият разговорлив Фотий седна до госта, заразправя му колко работата потръгнала, откато дошли савойците; как били широкопръсти и плащали богато все с търновградски перпери.

„Лесно им е — мислеше Батил, — плащат с ония хиляди, които Амадей взе като откуп от стария Драгота, за да не пламне Несебър.“

Чукаха се с Фотий, който донесе и втори кърчаг.

— Моето вино, твоя светлост, никъде го няма. Кръв на младо добиче. Сила и младост.

Батил отпиваше, но съвсем малко, другото изсипваше върху дъбовия под и то се просмукваше в звирките между неравните талпи.

Когато нощта стана плътна, войводата си даде вид на пиян, нарочно бутна недоизпразнения кърчаг, за да се облее подът, стана и клатушкайки се, тръгна към ложето си.

Фотий го придружи, като го придържаше, отвори му вратата.

— Е, хайде, лека нощ, твоя светлост!

Батил измърмори нещо и се тръшна на одъра. Притаи се, изчака, докато стъпките на кръчмаря се отдалечат по скърцащото дървено стълбище.

Скоро настъпи тишина. Фотий си легна до своята жена, готвачката с хубавото име Киприяна, която се беше постарала да угоди на госта тази вечер, а мъжът й се прибра доволен, че хем си попийна, хем се поразговори с пришелеца, хем се похарчиха — колко? — четири кърчага от червеното.

Витошанецът бързо се изправи, погледна през прозореца: никой на площадчето, никой там на улицата. Как да се измъкне? По стълбището? Издайническо, скърцащо стълбище. Не, през прозореца, само през него. Понамести на пояса си късия меч и не скочи, а се спусна. Под прозореца имаше за украса каменна козирка, достатъчно издадена, за да му помогне и при спускането, и при качването.

А сега предпазливо покрай сгъстената тъмнина под стрехите на къщите докъм урвестия бряг. Необходимо е да се заобиколят стените на вътрешната крепост. Котешки стъпки, пълзене, провиране. Краката му, обути в опинци, се подхлъзваха. Събу опинците, хвърли ги в урвата — утре ще си купи нови. Опипване на всяка издатина, вкопчване във всяка цепнатина, прислоняване в някоя по-голяма хралупа, издълбана в скалата от ветрове и порои. Напредваше педя по педя.

А там долу морето се люшка, мята се върху канарите, облизва ги, пяната му се влачи по тях. Батил не поглежда надолу. Погледът му е вперен в скалата, която е на лакът от ръката му. Още една педя, още една педя!

Колко време трая това напрежение? Нима е измеримо едно великанско усилие, което може да ти струва живота?

За съжаление почна да се зазорява. Там, на кръгозора, се появи бледа ивица, която скоро щеше да поруменее и да се превърне в сияние на изгрева. Мракът стана прозирен, рехав.

Обратно! Жалко, че не е могла да се оцени някак трудността! Нищо! Утре вечер отново, но по-навреме.