Блъснаха Батил в някакво подземие, издълбано в скалата. Освен грубата дъбова врата и изгнилата купчина слама на скалния под тук нямаше нищо друго. Светлината идеше от железен решетест отвор, и той нещо като врата.
Витошанецът махна кърпата, натикана в устата му, поразтърси рамене.
„Добре я наредихме! Пленник в собственото си отечество, при това във владението на най-добър приятел!“
Опипа пояса си.
„За щастие не са ми взели меча. Това е все пак по-добро от нищо.“
Приближи се до желязната решетка, разклати я. Тя се полуотвори.
„Я гледай!“
Подаде глава. Пропаст. Отвесна пропаст, под която долу в канарите се блъскаше морето.
„Ясно! Тук деспот Балик е затварял враговете си. Нямало е защо да бъде заключвана решетката. Пропастта е по-сигурен ключ. Колко ли е дълбока?“
Понаведе се, като се държеше за железата.
„Не по-малко от сто и шейсет, сто и осемдесет лакти… Може би затворниците са били тласкани в бездната, ако, отчаяни, сами не са се хвърляли в нея.“
Какво да прави сега? Е, поне да поседне. По стените — стари паяжини, по пода гнила слама и нечистотии. Седна при решетката, спусна крака над бездната, загледа се във високия бряг, където се очертаваха границите на града.
„И Божин, и Иванко знаят за мене… Само че кога ще се досетят, че ме няма? Божин ухажва графа, с Иванко едва ли не се скарахме…“
Хвърли поглед към далечния кръгозор, където море и небе се допираха. Нищо. Нито гребна лодка, нито платноход.
„Затворническата дупка е откъм северния скат, не откъм пристанищния залив. Не можеш да дадеш знак никому. Голо море, пуст безкрай.“
Ако се засили откъм дъното на клетката — има десетина лакти — и се хвърли, може би няма да падне върху канарите. Морето е дълбоко по-навътре…
„Не, по-добре изчакване. Ако не Иванко, Божин ще ме потърси… Не съм дошъл тук, за да мра, имам задача.“
Мисълта му се пренесе в Търновград, на Царевец, на Трапезица.
„Къде ли са Радуша, Милуша, майка им, отец Инокентий? Радуша поела ли е несебърската грижа? … Добре, че не скърших волята на царя и не взех Радуша със себе си!“