Звездата на бан Батил

41БАТИЛ ОТНОВО СПАСЯВА ЦАРЯ

Денят се очерта слънчев от сутринта. Над Янтра плуваше лека мъглица като второ тяло на реката. Високо издигнатият Царевец с крепостните си стени и кули, с двореца и патриаршията приличаше на голям кораб, заплувал сред мъглата, или може би на надземно видение, излязло из нечий сън.

Божин се вълнуваше. Усърдно, но някак трескаво размиваше боите си с ленено масло в пръстени хавани. Трябваше да няма никакво зрънце, било то най-малко, в смесите, трябваше и най-тънката четка да полага чисто баграта си.

Мина пладне. Мъглата над Янтра отдавна се беше вдигнала. Една река с цвят на гущеров гръб лъкатушеше в своя пролом. Някъде къщите, натрупани по склоновете й, се отразяваха в бавните води, като че подводен град надзърташе към повърхността.

Слънцето скоро се наведе над Момин пригор, Идеше часът на началното творческо свиждане с царя. След малко очите на художника щяха да поставят с въглен върху бялото платно осанката на владетеля, да извадят, така да се каже, втория човек, скрит в първия.

Когато с платно и триножник Божин пристъпи в трема, царят седеше вече там. При нозете му кротуваше любимото куче Самсон, огромен овчарски пес с рунтава златиста козина. Самсон, разбира се, не знаеше, че се намира в царски дворец, но беше толкова предан на своя стопанин, че при един лов се нахвърли срещу вълчица и два вълка, които бяха ужасили коня на Иван-Александър и ездачът се беше строполил безпомощно с навехнати крак и ръка. Самсон изложи своя живот, но спаси живота на своя господар и оттогава стана талисман и ангел-хранител за Иван-Александър.

— Ще ме нарисуваш заедно с моя Самсон — каза Иван-Александър на Божин.

Зографът избра мястото, откъдето щеше да наблюдава царя, постави триножника и платното, уточни стойката на Иван-Александър.

— Ей така, седнал, господарю, със свитък в ръка със Самсон до тебе, а отзад в далечината амфитеатърът на търновските къщи с тяхната пъстрота.

— Да — каза Иван-Александър, — нрави ми се тази гледна точка. В костницата на Бачковския манастир Йоаким зограф ме изобрази по-тържествен, нарисува ме почти същ и Радой зограф в скалната обител край Червен. А в четвероевангелието, изписано от монаха Спиридон, съм показан с князете и царицата. Нека твоята картина бъде по-различна, по-малко тържествена, по-задушевна.

— Ще се постарая, царю честити.

Божин прецени, че сега е моментът царят да вкуси от питието на приятелството. Единомислие между Амадей и Иван-Александър — какво по-желателно за държавните дела и за личните Божинови замисли? Когато властелините се спогаждат, художниците имат добър прием и широк простор. „Ще черпя похват от италианците, ще го пренасям тук. Както черпех от византийците и изписах не една икона в Несебър и Калацерка.“

— Току преди да дойда, завърших портрета на граф Амадей. Хубав е, графът го хареса, но твоят, господарю, трябва да стане по-хубав, защото опитът ми расте. Опознах графа, не е лош човек.

Царят поклати глава.

— Може да не е лош като човек, но ни причини големи неприятности със своето нахлуване по Черноморието.

— Чух го да казва, царю честити, че това било-противно стечение на обстоятелства. Дължало се на недоразумението около принудителния престой на братовчед му император Йоан Палеолог в Бдин.

Иван-Александър си припомни срещата с Амадей, в Острецкия манастир. Двамата владетели се бяха събрали там да преговарят, а хората на Амадей превърнаха срещата в клопка и ако не беше самопожертвователният Батил, кой знае какви тежки последици-щеше да има за държавата пленяването на българския цар.

— Не знам какъв е Амадей като човек, но като държавник гони своето с всички средства — повтори Иван-Александър.

Божин бръкна в кожения кобур, увиснат на поя-сока му, извади сребърния стакан с магьосаното питие.

— Личен дар от граф Амадей — каза.

Отвъртя капачката, изобразяваща глава на фавн, подаде стакана на Иван-Александър.

— Вълшебна била напитката, господарю. Изготвена била от лекаря алхимик на графа. Когато двама нарочени отпиели от сместа, духът им се прояснявал, мислите се сближавали, сливали. Негово сиятелство графът отпи и пожела и ти да отпиеш, царю мой, за да начене отсега нататък друга правда помежду ви, да има търговия и всякакви добрини за поданиците.

Божин послъга: Амадей не беше отпил от сместа.

Иван-Александър пое стакана, заразглежда го.

— Надеждни думи — рече, — стига да се превърнат в дела.

Спомни си, че с кръстосани ръце бяха пили от един пахар той и император Йоан Кантакузин, когато сключиха договор с общи средства да строят флота, която да ограничи достъпа на Мурад в Дарданелите… Но може би и савойците като византийците имат обичай да пият така за разбирателство и побратимяване.

„И после — помисли, — Амадей е доста далеч, за да ми устройва клопки като в Острецкия манастир, а пък аз съм си у дома и никой не може да ми навреди.“

Позавъртя стакана в ръка и тъкмо да го приближи до устните си, влезе Батил. Иван-Александър го беше извикал, за да се видят с Божин.

— Батиле, войводо, ето ви двамата с Божин отново в моя дом!

Царят изговори това с радост. Приятно му беше да види като хубави мъже момчетата, които са се учили в царското училище.

— Амадей ми праща по Божин напитка за побратимяване!

— Амадей? По Божин?

Без нито дума повече, с два скока Батил се намери при царя, изтръгна из ръката му стакана тъкмо когато Иван-Александър го надигаше, и така стремително изля съдържанието, че то се плисна по листата на една от саксиите с невен, положени в трема, и дори оплиска ботушите от телешка кожа на Божин.

— Войводо!?

Очите на царя стрелнаха витошанеца.

— Прощавай, царю мой, не ми остана време за друго.

— Отиде вълшебството! — махна разочаровано Божин.

— Вълшебство? — едва ли не изкрещя Батил.

Надигнал се мудно, Самсон се беше приближил до зографа и душеше разляната върху ботушите му течност. Изведнъж кучето вдигна глава, изръмжа и стръвно залая. Миг, и щеше да се нахвърли върху Божин, ако тутакси царят не извика:

— Самсон! Мирно! Самсон!

С неохота Самсон се отдалечи, но продължи да ръмжи враждебно. Очите на Иван-Александър бяха обърнати към вярното животно, той се питаше откъде се взе у него внезапната ярост. В кучето се взираше и Божин от страх, че то пак ще скочи и ще го захапе.

Но Батил можа да види нещо особено.

— Погледни, господарю!

Иван-Александър гледаше изумен. Втрещен гледаше и Божин. Там, където сместа беше обляла ботушите, кожата сякаш се загърчи, разяде се. А листата на цветето клюмваха като попарени.

— Божине! — извика царят, вдигнал застрашително ръка.

— Силен витриол — каза ниско Батил.

Божин стоеше безмълвен. И да искаше да произнесе дума, не можеше. Гърлото му се свиваше така, че може би дори и не дишаше. Една-едничка мисъл се блъскаше в главата му: „Измамен… измамен… измамен…“

Царят се приближи до преградата на трема, направена от дъб, дълбан с резец, и извика:

— Стража!

Под двореца, там при близката четвъртита кула, която охраняваше една от крепостните врати, двамата стражници чуха царския вик, затекоха се.

— Отведете го! — посочи царят Божин, когато стражниците дотичаха.

С очи на бито куче Божин излезе, поведен от стражниците. А Иван-Александър се отпусна, седна тежко, хвана главата си с две ръце. Може би помисли за себе си, а може би помисли за предателството на зографа, даровития зограф, когото беше обикнал.

— Мисля, че Божин е подлъган — промълви Батил.

— Войводо — изправи се царят, — втори път ми спасяваш живота… след измамата в Острецкия манастир.

Войводата мълчаливо коленичи. Самсон се приближи до царя, облиза ръката му и легна край него.