Звездата на бан Батил

36ГРАФ АМАДЕЙ ИМА КОВАРЕН ЗАМИСЪЛ

В Калацерка зрееха замисли, за които никой не можеше да подозира, нито дори Батил въпреки острата му досетливост.

Обилните вечери, които Добротица и Амадей си даваха един на друг, не свършваха с еленови бутове и глигански глави, фазани и глухари, барбуни и калкани, кумис и всякакви вина. Разглеждаха се държавни обстановки, обмисляха се политически ходове.

Изводът беше твърде обнадеждващ. Един здрав съюз между византийската империя и карвунското деспотство ще предизвика обрат в балканското равновесие. Силната сръбска държава почна да се разпада след смъртта на Стефан Душан. Българският цар Иван-Александър, омъжил сестра си за Стефан Душан, не може вече да разчита на особена сръбска подкрепа. Османецът Мурад е стъпил здраво в тила на българите, там, на Галиполския провлак, и Иван-Александър се видя принуден да му отстъпи Боруй и Пловдив. Неустановено, разклатено е и българското владичество над черноморските крепости Агатопол, Созопол, Скафида, Несебър, Анхиало. Единодействие между карвунци, византийци, а сега и савойци може да осигури на карвунското деспотство владението върху всички крепости по Черноморието от Калацерка до Мидия. Още повече, че Иван-Александър почти не разполага с бойни морски съдове. Такова владение би означавало не само твърде разширена морска търговия, но и заплаха за българската държава откъм изток. Положението на Иван-Александър става съвсем нездраво, ако карвунското деспотство се отцепи от средищната власт на Търновград. Нещо много по-привлекателно: тази власт може да мине в ръцете на Добротица, ако смърт повали Иван-Александър. Неговите синове Иван Срацимир и Иван Шишман и без това почти не се разбират. Иван Срацимир е син на влахинята Теодора, а Иван Шишман е син на еврейката Сара. Те ще се хванат гуша за гуша, всеки с надеждата да овладее бащиния престол. Може да се обещае помощ на единия, за да бъде сломен другият. Но когато двама се карат, печели третият. Всъщност личността на българския цар е главната пречка за развитието на замислите, които ще доведат до съвсем ново устройство тази част на Балканския полуостров. Трябва да се намери начин да бъде премахнат Иван-Александър.

Тогава на Амадей му хрумна своеобразна, но много щастлива мисъл. Беше в края на приятен следобед, когато светлината идеше пресята нрез тънки дантелени облаци и графът стоеше пред статива на зограф Божии, който с удоволствие наслагваше върху платното преливащите се отсенки зелено на изящно преметнатата през рамо графска пелерина от копринено кадифе.

За да си почине графът от продължителната неподвижна стойка, Божин му разправяше какво е било през ученическите години в Търновград, как Иванко, Батил и той, Божин, ходели на приеми в самия Царевец, как съвсем неотдавна Батил дошъл за ден-два тук в Калацерка, но си отишъл, без дори да се обади, и това било навярно, „защото възгледите ни вече коренно се различават“.

Говореха на гръцки, този език Божин владееше добре, поне по-добре от графа, поради продължителния си престой в Константинопол.

— Аз съм убеден, че трябва все повече да се приобщаваме към византийската култура, много по-напреднала, много по-известна. Тя ни въвежда в широкия свят. А той, Батил, живее в тесния свят на търновската си изостаналост. Естествено е да не се разбираме, говорим различни езици. Докато беше тук, Батил не се обади дори на Иванко, защото и Иванко има други възгледи за бъдещето на деспотството, а Батил е просто ревнив, заслепен фанатик.

От съпоставката с Иванко и Божин графът долови, че затвореният от маркиз Конеляно подозрителен чужденец, който се хвърли от скалната килия в морето и се самоуби, е бил именно боляринът Батил. Предпочете да замълчи пред Божин. „По-добре да не се знае този доста излагащ наш произвол.“ Каза си обаче, че Батил не е бил току-така на разходка тук.

— Но ти значи, маестро Божин, познаваш добре търновския дворец там на…

Амадей се запъна пред наименованието.

— На Царевец, търновския акропол.

— Да, на Тзаревез.

— Скромен дворец, ваше сиятелство, твърде скромен, ако го съпоставим с домовете дори на по-обикновените византийски велможи. Но когато бях младеж, почти юноша, дворецът ми правеше впечатление. Дори още тогава исках да нарисувам царя — такъв един невисок с възтъмни очи, остър нос и кестенява брада, — а зад него да дам облика на Търиовград, както зад вашата осанка давам главния ви кораб, саета.

— Ето едно хрумване, маестро Божин! Защо да не нарисуваш българския владетел сега, когато си в разцвета на своята дарба?

— Е, ваше сиятелство, ласкаете ме.

— Съвсем не, маестро, съвсем не. Виж тези преливания на зеленото върху моята дреха! — Амадей посочи картината. — Как нежно са постигнати!

Божин се загледа в портрета, доволен от себе си й от оценката на графа.

— Бил си в Константинопол, учил си се от византийската школа. Обаче тя е статична. Нрави ми се, че я преодоляваш. Раздвижил си моята фигура, придал си й живот, мускулатура.

Двамата пак се загледаха в картината. Похвалите на графа възбуждаха самочувствието на Божин, доставяха му неизразима наслада. Амадей сложи ръка върху рамото на художника.

— Учил си се в Константинопол, но не си учил при големите творци на Запад. Ще те подпомогна да школуваш при Симоне Мартини, при Амброджо Лоренцети, дори при Джото в Падуа.

Какво чуваше Божин? Каква небесна песен? Та това е върхът на мечтите му! Не, не, неговите мечти никога не са стигали дотам. Очите му искряха, изражението му стана блажено като лицето на светците, които зографисваше.

Графът долови, че ласкателството му е улучило, и добави:

— Ще станеш първомайстор. Ще те канят владетели да ги изобразяваш, защото владетелите са най-суетни и желаят образите им да се запазят най-дълго.

Амадей се поспря, попита се дали още сега да разкрие целия си замисъл, но си каза: „Има време, утре… Нека семето на алчността да покълне!“

— Стига ли работата за днес, маестро? Хайде да пийнем по глътка кианти, едно от вината, които съм донесъл от хубавата Лигурия и които пазя за редки случаи.