Ангелският дял

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Едуард пое по дългия път към дома, по селските пътища, които водеха към най-известните ферми за коне на окръг Огдън, а фаровете на пикапа бяха единственото осветление сред хълмистия пейзаж. Прозорецът бе свален, ветрецът бе топъл и галеше лицето му, а той дишаше дълбоко… но ръцете му стискаха здраво кормилото, а стомахът му се свиваше.

Мислеше за Сътън и онзи неин политик.

Да, доколкото знаеше, проклетият Дъгни бе джентълмен. Беше верен на съпругата си и за разлика от много мъже, след като овдовя, не тръгна с някоя двайсет и петгодишна красавица мечта. Вместо това се посвети на децата си и на обществото.

И човек всъщност можеше да повярва, че всичко това е истина, защото, ако имаше доказателства за противното, вестниците щяха да го публикуват или пък противниците му щяха да изложат кирливите му ризи на показ по време на кампанията.

Така че наистина той бе джентълмен или поне така изглеждаше. По дяволите, само мъж, който си е изгубил ума, нямаше да види в Сътън чистокръвната жена. А фактът, че тя беше богата, ни най-малко не вредеше.

Макар че дори да нямаше и пукната пара, тя пак щеше да е желана партия. Беше уравновесена. Забавна. Страстна. Наивна, сладка и умна. Способна да се изправи срещу мъжа и да го нахока за глупостта му, като в същото време го накара да почувства тестостерона в кръвта си.

Но тя грешеше за едно. Онзи мъж — губернатор или не, щеше да опита да я вкара в леглото си тази вечер.

По дяволите…

Най-тъжното бе, че не го тревожеше абсолютно нищо у и около губернатора. Тревожеше го отговорът на Сътън, макар да не му се искаше да го признае.

Основното бе, че проклетият Дъгни бе удивителен мъж и я заслужаваше, защото самият той имаше много качества. И тя щеше да го разбере.

А Едуард не можеше да направи нищо по въпроса.

А дали трябваше да направи нещо, за бога? Хайде, какво не бе наред с него? Защо би искал да й попречи да има потенциално задоволителна, щастлива, здравословна връзка?

Защото я искам за себе си.

Докато вътрешният му глас продължаваше да го упреква, единственото, което го спираше от това да подкара колата към някое дърво, просто за да го накара да млъкне, беше фактът, че нямаше право да съсипва пикапа на Шелби.

И така, той само удари два пъти с юмрук по кормилото и засипа вътрешността на кабината с ругатни.

Много мили по-късно, когато Едуард най-после реши да се прибере в „Ред енд Блек“, вместо просто да кара наоколо като шестнайсетгодишно момче, чието гадже мажоретка се кани да отиде на бала с друг футболист, откри, че е успял да изразходва половината от горивото в резервоара на Шелби. Спря на някаква бензиностанция до една от свободните колонки и затърси кредитната си карта. Нямаше я. Портмонето му — също.

Изруга, качи се обратно в пикапа и стигна до главния вход на „Ред енд Блек“. Когато се озова между двата каменни стълба, той изобщо не се беше успокоил, но да шофира почти през цялата нощ и да остави Шелби с празен резервоар, не беше решение. Само щеше да се изложи на опасността да се качи при някого на автостоп и после да води смущаваш разговор с Моуи и/или Джоуи, когато се наложеше да отидат да вземат пикапа на Шелби.

Едуард спря пред хамбар „Б“, взе ключовете със себе си и дори се наведе, за да вдигне прозореца. Отвори вратата на къщичката с очакването вътре да няма никого.

Но Шелби бе там и спеше на стола му с колене, допрели брадичката й, и наклонена на една страна глава. Погледът му мина покрай нея и той видя, че кухнята е разтребена и почистена и беше готов да заложи способността си да се движи на това, че в хладилника го чака купа с храна.

Затвори тихо вратата.

— Шелби?

Тя се събуди и скочи от стола с пъргавина, за която той й завидя. Конската й опашка се бе изкривила на една страна, затова тя дръпна ластика и косата й се разпиля по раменете.

Беше по-дълга, отколкото мислеше. А също и по-светла.

— Колко е часът? — запита тя и отново прибра косата си в конска опашка.

— Девет.

— Кобилата не е с теб, нали?

— Не е.

— Оставих ти купа в хладилника.

— Знам — откри, че следи движенията й — всичко, от най-малкото преместване на краката й до жеста, с който прибира зад ухото си непослушен кичур коса. — Знам. Благодаря.

— Ще се видим на сутринта тогава.

Като минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Не си отивай.

Тя не го погледна. Очите й… останаха приковани в дъските на пода. Но задиша по-бързо и той знаеше какъв ще бъде отговорът й.

— Остани с мен тази вечер — чу се да казва той. — Не заради секса. Просто… остани с мен.

Шелби дълго не помръдна.

Но накрая го хвана за ръката и той я последва в тъмната спалня. Блясъкът на охранителните светлини на хамбара проникваше през ръчно ушитите пердета от кариран памучен плат и хвърляше леки сенки върху обикновеното бюро и скромното широко легло, което дори нямаше табла.

Дори не беше сигурен дали има чаршафи под завивката.

Спеше в креслото много често, откакто се бе нанесъл тук. Или по-скоро изгубваше съзнание, докато седеше в проклетото нещо.

Едуард отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, тя бе дръпнала завивките.

— Изпрах ги вчера — каза, докато той приближаваше от другата страна на леглото. — Не бях сигурна дали си спал в леглото, или не.

— Няма нужда да се грижиш за мен.

— Знам.

Тя първа легна в леглото, напълно облечена, и той още веднъж й завидя заради лесните движения, краката й се протягаха, без да пукат, гърбът й се превиваше без болка. А той зае хоризонтално положение със стонове и ругатни и когато главата му най-после се отпусна на възглавницата, трябваше да възстанови равномерното си дишане.

Шелби се обърна към него и ръката й погали плоския му стомах. Той замръзна, макар да бе с тениска. И горна дреха.

— Студен си — каза тя.

— Така ли? — наклони глава и я погледна. — Мисля, че си права…

Тя го целуна, меките й устни погалиха неговите.

После се отдръпна и прошепна:

— Няма нужда да го казваш.

— Какво?

— Не ми дължиш нищо, освен работата. И нямам нужда от нищо друго.

Той изсумтя, когато повдигна ръка, за да плъзне върховете на пръстите си по брадичката й и после надолу по шията й. Откри, че се радва на тъмнината.

— Нямам нищо и не мога да дам нищо на никого. И ти си първият човек, който ме кара да съжалявам за това. Иска ми се да бях различен.

Едуард взе мазолестата й ръка и я постави в средата на гърдите си.

— Студен съм.

— Знам. Знам и нещо друго за теб. През целия си живот съм работила в близост до животни. Не очаквам някой кон да бъде повече или по-малко от кон. И не е необходимо с хората да бъде различно.

Това бе най-странното. Откакто бе отвлечен от онзи хотел в Южна Америка, цялото му тяло бе напрегнато. Първо от ужас. По-късно от болката, защото мъченията и гладът го бяха изтощили. А после, след като го спасиха, тялото му изобщо не функционираше добре, а и трябваше непрекъснато да се бори с желанието за самоубийство.

— Усещам, че ме гледаш втренчено — каза тихо.

— Така е. И всичко е наред. Както казах, не ми дължиш нищо. Не очаквам нищо от теб.

По някаква причина той се замисли за сина на Моуи, Джоуи. Красиво, високо и мускулесто момче на нейната възраст. Страхотен с конете, с добър характер, а и изобщо не беше глупав.

Тя трябваше да прекарва нощите си с някого като него.

— Защо тогава правиш това? — прошепна той.

— Решението е мое, нали? Мой избор, който не се налага да обяснявам на когото и да било, включително и на теб.

Спокойното й и откровено изявление, както и идеята, че го приемат точно такъв, какъвто е… доведе до странно и чудно усещане.

И колкото по-дълго лежеше до Шелби, толкова повече тялото му се отпускаше. Или може би беше душата му. Шелби беше единственият човек, който не го сравняваше с предишното му „аз“. Тя нямаше минало с него, по което да скърби. Не очакваше от него да се извиси над сполетялата го трагедия, да се присъедини отново към семейната компания, да застане начело на семейството си.

Той беше като кон, който се възстановява от нараняване навън в пасището, изложен на природните стихии… кон, който тя бе готова да храни и да се грижи за него. Може би тя не знаеше как да постъпи по друг начин, когато видеше страдание.

Издиша свободно и сякаш години се смъкнаха от гърба му. Всъщност, до този момент не бе осъзнавал теглото, което бе носил в сърцето си. Или пък негодуванието, което изпитваше към всички, които бяха част от стария му живот. Всъщност… истината беше, че ги мразеше всичките, всеки, който го наблюдаваше внимателно със съжаление, шок и тъга в очите. Искаше му се да им изкрещи, че не е искал онова, което се бе случило с него, нито пък онова, в което се бе превърнал — и че сполетялата го трагедия не е тяхна шибана работа.

Мислеха, че е смущаващо да го наблюдават? Майната им. Той трябваше да премине през всичко това и да оцелее.

Но направи едно последно нещо за семейството си, един последен жест, за да изравни резултата, и сега вече бе приключил с тази драма. Ненавиждаше и Сътън, макар тя да не бе по-виновна, от когото и да е от тях.

Шелби обаче… Шелби бе освободена от всичко това. Беше чиста в сравнение с обхваналата другите зараза. Беше свеж въздух в контейнер за боклук. Беше гледката навън в онова, което без нея щеше да бъде килия без прозорци.

Едуард изстена, когато се подпря на едното си рамо и я целуна в отговор. И под устните му устата й бе открита и честна като самата нея. Той веднага се втвърди.

Но вместо да плъзне ръка под суитчъра й и в дънките, той се отдръпна и я притисна към себе си.

— Благодаря ти — прошепна.

— За какво?

Той само поклати глава. И затвори очи.

За пръв път, откакто му се струваше цяла вечност, той заспа… трезвен.

— Брак, ха.

Лизи стоеше изправена над Лейн и се усмихваше толкова широко, че бузите я боляха. Държеше лицето му в дланите си. Господи, той бе страшно красив, така разтърсващо привлекателен дори с торбичките под очите, с наболата по страните му брада и леко прерасналата коса.

— Молиш ме да се омъжа за теб? — чу се тя да казва. И наистина за миг беше останала без дъх.

Той кимна.

— И знаеш ли какво ще ти кажа? Сега усмивката ти е една на милион.

— Знаеш ли… — тя прокара длани през косата му… — не съм от онези жени, които са планирали сватбата си, когато са били още на пет.

— Не съм изненадан.

— Дори не съм сигурна дали искам да съм в рокля и няма да се омъжа в църква.

— Аз съм атеист, така че нямам нищо против.

— И колкото по-малка е сватбата, толкова по-добре. От всичко най-малко искам някое голямо публично събитие.

Той плъзна длани нагоре и надолу по краката й — притискаше, милваше, възбуждаше я.

— Разбрах.

— И разводът ти…

— Ще бъде факт. Самюел Ти ще се погрижи за това.

— Добре…

Лейн вдигна ръка, сякаш беше в училище, и тя каза:

— Хъм?

— Това „да“ ли е?

Тя се наведе и притисна устните си в неговите.

— Абсолютно „да“.

В следващия миг той вече я бе занесъл до шезлонга, тежкото му топло тяло я покриваше, целуваха се дълбоко, смееха се и пак се целуваха. А после тя бе гола и той — също.

Тя произнесе тихо името му, когато той влезе в нея и о, Господи, бе добър, проникваше нежно и дълбоко в нея, разтягаше я, доминираше над нея. Никога не му бе казвала колко й харесва усещането за него върху нея, как обожаваше да хване китките й и да задържи ръцете й над главата, как се възбуждаше, когато той бе алчен и малко груб.

Но той знаеше.

Лейн знаеше всичко и предложението му бе съвършено. Нищо прекалено показно, многословно и не, тя не искаше от него огромен диамантен пръстен. Всичко, от което имаше нужда, бе той. Искаше само двамата да са заедно.

Що се отнасяше до нея, годежът им започваше по съвършен начин.

Да, Лейн бе обграден от хаос. Да, не се знаеше от колко от проблемите ще се отърси. И да, повечето жени, дори и тези с половин мозък, не биха подписали с някого като него — дори и такива, които преследваха парите.

Но любовта по странен начин дава на човек вяра в онези, които обича. И нищо не е гарантирано в живота — нито богатството, нито здравето. В края на деня просто трябва да се отпуснеш… и най-добре е това да стане в прегръдките на любим човек.

Удоволствието се стрелна през нея, Лизи извика името му и отпусна глава на врата му, а той изруга и потъна дълбоко в нея. Така красиво. Така съвършено. Особено й харесваше как лежаха плътно прегърнати след това.

— Господи, обичам те! — каза той в ухото й. — Ти си единственото, което има значение сега.

— Не се страхувам — прошепна тя. — Двамата с теб ще се справим. Някак си. И ще бъдем добре. Само това има значение за мен.

Той се отдръпна леко назад, в сините му очи имаше любов и искрено уважение.

— Ще ти купя пръстен.

— Не искам — тя отново го погали по косата и я приглади там, където се бе разрошила. — Не искам нищо на пръстите или китките си. Не и с работа като моята.

— Значи не може да става и въпрос за диамантен часовник?

— Определено…

Телефонът му, който бе в джоба му, звънна и той поклати глава.

— Пет пари не давам кой е. Не съм…

— Вероятно трябва…

Той сложи край на въпроса, като я целуна и тялото му отново се възбуди. Задвижи се в нея. И Лизи направи същото в такт с него. Имаше толкова много по-лоши неща от това да правиш любов с годеницата си в топла нощ в Кентъки.

Проблемите щяха да почакат, докато приключат. Този малък кът от рая беше само за тях двамата.

Празненство, на което никой друг не бе поканен.