Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Лейн не искаше да напуска бизнес центъра, докато детективите не си тръгнат. Затова влизаше и излизаше от различни офиси, за да убие времето. Накрая отвори вратата към офиса на баща си и седна на стола, където винаги седеше скъпият му стар баща.

И точно тогава го осени прозрение за нещо, което бе пред очите му от толкова време.

Завъртя кожения стол, поклати глава и се учуди защо не се бе сетил по-рано.

Зад бюрото имаше рафтове, пълни с обичайните подвързани с кожа томове, дипломи в рамки и много доказателства за живот, прекаран в усилия да впечатли други хора с пари — трофеи от състезания с яхти, снимки на коне, необикновени или специални бутилки бърбън. Но нищо от тях не го интригуваше.

Не, вниманието му бе привлечено от вградените, ръчно изработени дървени шкафове под изложбата, демонстрираща егото на баща му.

Той се наведе и опита да отвори няколко от вратите, но всичките бяха заключени. И въпреки това нямаше места за ключове, нито за въвеждане на кодове…

Един от френските прозорци се отвори и Лизи влезе от терасата с две чаши сладък чай и нещо, което изглеждаше като пакетче бисквити с мармалад в джоба на шортите й.

— Гладна съм — каза тя. — И искам да споделя богатството си с теб.

Тя заобиколи бюрото и го целуна бързо по устните, а той я привлече върху скута си и й помогна да извади бисквитите от джоба си.

— Звучи ми добре.

— Как вървят нещата тук? — попита тя.

— Нямам представа. Чакам да кажат, че са копирали файловете и са готови да си тръгват, но явно още не са.

— Доста отдавна са тук.

Тя отвори пакетчето и му предложи една бисквитка. Той поклати глава и тя я сложи в устата си.

— Искаха ли нещо друго?

— Не — той отпи от чая си и въздъхна. — О, да. Чаят е страхотен.

— Познай какво.

— Какво?

— Повишавам се — той се засмя, а тя кимна. — Назначавам се за счетоводител на домакинството.

В мига, в който тя изрече думите, той помисли: О, слава богу. Защото да, последното, което му трябваше, бе да спрат тока, газта и водата на имението. Но…

— Какво? Ти и без това имаш толкова много работа. Градините и…

— Работата е там, че мистър Харис напусна.

Лейн разтърси глава.

— Какво?

— Да, днес му помогнах да се изнесе. Не исках да те занимавам с това, защото той бе решил, и се случиха толкова много други неща. Но в банката отказали да осребрят чека му и затова се чудех какво става със сметките на домакинството — тази къща се поддържа по-трудно с толкова голям персонал. Искам да кажа, трябва ли да ги държим всички? Не можем да ги караме да чакат заплатите си. Всички чекове се издават автоматично. Само че не знам кога. Ако не е имало достатъчно средства за мистър Харис, може би няма да има и за останалите.

— Мамка му. Дори не съм се сещал за това.

— Знам, че ще искаш да си справедлив към всички. Така че ще трябва да намерим пари за тази сметка и да решим какво ще правим с персонала. Ако ще освобождаваме хора, трябва да им дадем предизвестия. Не можем да постъпим несправедливо с всички, които работят тук толкова отдавна.

— Съгласен съм — той я целуна отново. — Сто процента.

— Ще видя как стоят нещата. Ще прегледам всичко и ще ти кажа. Не знам откъде ще намерим пари в брой…

— Аз всъщност знам. Ще се погрижа за това сутринта, преди да дойде Ленгхе.

— Ленгер?

— Да. Утре вечер ще играя покер с него, Лизи. И преди да кажеш, че съм откачил, нека ти припомня, че съм принуден да работя с това, което имам под ръка, а то не е много.

— Кой е Ленгер… Как го казваш?

— Ленгхе. И му викаме Бога на зърното — ясно е защо. Наистина ще го харесаш. Той е като теб, обича земята и е добра душа. И не забравяй, че играех покер в колежа и след като завърших. Това е единственото ми умение.

Тя обви ръце около врата му.

— Мисля, че имаш още няколко…

— Преча ли?

Лейн завъртя стола към вратата, през която влизаше Меримак, избрал точно този момент да излезе на сцената.

— Приключихте ли със записите, господин детектив?

И ето — усмивката се появи отново.

— Имаме още малко работа. Мадам, радвам се да ви видя отново.

Лизи се изправи, но остана близо до Лейн.

— И аз вас.

— Е, мисля, че бихте искали да знаете. Махам печатите от кабинета на счетоводителката. — Меримак се усмихна. — Вече имаме всичко, което ни трябва.

— Добре — отвърна Лейн.

— Точно за това говорехме — каза тихо Лизи.

— Така ли? Какво съвпадение — следователят извади малък бележник. — А сега бих искал списък на хората, които са имали достъп до тази част от мрежата. Знаете ли кой има тази информация?

Лейн сви рамене.

— Ще попитам компютърния отдел.

— Може би брат ви Едуард знае.

— Възможно е.

— Кажете ми нещо. Той участвал ли е в инсталирането на охранителните програми?

— Вероятно да — това бе лъжа. — Защо?

— Не знаете дали е участвал, или не?

— Съвсем отскоро съм в управлението на компанията. Така че наистина не мога да ви кажа.

— Добре — следователят удари бележника в дланта си. — Тогава мисля, че ще се свържа направо с брат ви. Изглежда той има всичко, което ми трябва.

— Той няма мобилен телефон. Но мога да му предам да се свърже с вас.

— Няма нужда. Знам къде живее — следователят се огледа. — Този кабинет е много внушителен.

— Наистина.

— Сигурно баща ви ви липсва.

Трябва да си пълен глупак, за да се хванеш на тази имитация на лейтенант Коломбо.

— О, разбира се. Много ми липсва.

— Връзката между баща и син е наистина много важна.

— Да.

Мълчаха доста време. Лейн не каза нищо друго по темата и Меримак отново се усмихна.

— Разбрах, че брат ви Макс отново е у дома. Това е малко изненадващо. От доста време не е бил в Ийстърли.

— Да.

— Но е в Шарлмонт от няколко дни — Лейн се смръщи и следователят вдигна вежда. — Не знаехте ли? Наистина? Има няколко свидетели, които твърдят, че са го виждали с Едуард. В следобедните часове на деня, в който баща ви е умрял. Заехте ли, че двамата са се срещали?

Лейн усети как в гърлото му се надига ругатня, но успя да я спре с усилие на волята.

— Нали разбирате, че въпросът ви ме поставя в трудно положение.

— Така ли? Това е съвсем обикновен въпрос.

— Не се обиждайте, господин следовател, но вие разследвате убийство. Нито един от вашите въпроси не е обикновен.

— Освен ако не криете истината и не се опитвате да прикриете някого. Прикривате ли някого, мистър Болдуин? Или криете нещо за себе си? Защото имаме много информация, която ще ми помогне да намеря отговора. Настоятелно ви съветвам да бъдете възможно най-открит и искрен с мен.

— Искате да кажете, че съм заподозрян?

— Не съм казвал това. Ако бяхте, този разговор щеше да се провежда в управлението в града — усмивка. — Любопитен съм дали сте наясно, че братята ви са се срещали.

Лейн изпълни дробовете си с въздух, за да не се поддаде да желанието да скочи, да изтича до къщичката, където се бе настанил Макс и да го удря с всичка сила, докато не разбере какво става.

— Е, ясно е, че не сте знаели за това. Свидетелите твърдят, че са виждали само тях двамата. Били са на брега на реката в Индиана. Под водопадите.

Всъщност точно до мястото, където е било намерено тялото на баща ви. Лейн се усмихна.

— Може би просто са се наслаждавали на гледката.

— А може би са обсъждали какво ще стане с едно тяло, ако бъде хвърлено от моста „Биг Файв“ — Меримак сви рамене. — Но може да са били там заради гледката. Прав сте.

— Къде беше?

Джин влезе в спалнята си и не се учуди, когато видя Ричард, седнал на един от белите копринени столове с изкривено от ярост лице, а тънките му ръце и крака се тресяха, сякаш приемаше като лична обида това, че е излязла сама нощем.

Все едно някой бе срязал гумите на автомобила му. Или бе покрил офиса му с графити. Или бе запалил Библия пред очите му.

Тя затвори вратата и зачака обичайното безумие, което изпитваше край него, да изпълни вените й с позната сила. Стегна се, за да посрещне вълната от високооктанова лудост, която й помагаше да преживее подобни ситуации. Беше готова за резките думи, които ще й дойдат наум сякаш от нищото, и хитрата, подигравателна усмивка, която ще се появи на лицето

Нищо подобно не се случи.

Вместо това усети как смазваща тежест притиска тялото й и не успя да помръдне, когато той скочи от стола и тръгна по килима към нея. Не защото се страхуваше от него, поне тя не смяташе, че това е причината. Тялото й се бе превърнало в безчувствена мраморна статуя… докато съзнанието й се рееше над неподвижния камък, в който се бе превърнала плътта й.

Тя го наблюдаваше от някакво място над дясното си рамо, докато той крещеше яростно, дръпна ръката й, разтърси я и я хвърли върху леглото.

Носейки се над себе си, тя гледаше какво се случва, без да усеща нищо, без да прави нищо… видя от високото място, където се намираше, тила на главата му, раменете, краката му, докато той късаше дрехите й и дърпаше крайниците й.

Завивката под тялото й се събра на една страна, леглото вече не бе добре оправено и подредено, чаршафите от фин египетски памук се смачкаха, докато той се потеше над нея.

Джин се съсредоточи в собственото си лице. Чертите й бяха много хубави. Очите обаче бяха съвсем празни, без живот и светлина, подобни на речни камъчета. Обзелото я спокойствие беше прекрасно. Да лежиш по гръб и да мислиш за Англия или за нещо друго.

„Бергдорф“ ли бе казал Самюел?

Ричард приключи и се отдръпна от нея. Тялото на Джин остана да лежи, където беше, докато той казваше още нещо, а после се обърна на пета и си тръгна, вдигнал брадичка точно като дете, което е запазило пясъчника за себе си, прогонило е по-големите момчета и после е решило, че може да го остави, защото за него е било важно да покаже надмощие, а не да притежава нещо определено.

След малко Реещата се Джин слезе от мястото си над леглото и седна до Истинската Джин. Но още не искаше да се връща в тялото си. Беше по-добре да стои настрани от всичко това. По-лесно беше.

През ума й за миг премина мисълта, че трябва да се завие и ръката на Истинската Джин помръдна и издърпа завивката върху долната половина на тялото им.

Легнала неподвижно, Джин мислеше, че може би заслужава това, което й се случва. Тя се бе отнасяла към всички около себе си с презрение, съзнателно и преднамерено нарушаваше всички съществуващи правила, държеше се жестоко и презрително за забавление, беше водачката на групата на най-злите момичета във всеки клас, лагер и училище, в които бе ходила, а сега, когато всички класни стаи и изпити бяха минало, тя бе между най-известните язвителни богати неработещи жени.

Е, поне доскоро бе така.

Като се вземе предвид колко малко хора дойдоха на помена на баща й. И факта, че Тами вече отказваше да идва. Тя беше преминала в по-ниска категория. Така че това може би бе карма.

Може би така ставаше, когато излъчваш лоша енергия в света. Може би това бе цунамито от всичко, което бе сторила на другите — злото се връщаше, за да залее нейния бряг.

Или пък… просто се бе омъжила за гадняр, направила бе огромна грешка и Ричард беше садистичен изнасилвач, а жертвите никога не бяха виновни и от нея зависеше да отвори очите си за истината, да бъде смела и да сложи край на всичко това, преди той да я убие.

Защото нещата щяха да стигнат дотам — тя бе виждала в очите на Ричард възбуда като в очите на ловец. След време той нямаше да се задоволи само с насилието, което тя търпеше сега. Щеше да става все по-жесток, защото изпитваше удоволствие, когато причинява болка и унижение, но само ако в тях има нещо ново, което наистина да го задоволи.

Като дете бе търпял насилие и подигравки. Беше се научил да го прави като жертва на най-злобните насилници. И сега се възбуждаше от това, че самият той върши същото.

Може би трябваше да го убие, преди той да убие нея?

Това бе последната й мисъл, преди сънят да завладее и двете й части — тялото и душата, меката завивка на безсъзнателността разпръсна струпаните в главата й мисли. Да, може би изходът бе просто да се отърве от него.

Не да анулира брака.