Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Поршето привлече голямо внимание, докато Лейн шофираше Су из Ролинг Медоус, но не защото караше бързо. Видът на колата и ревът на двигателя бяха достатъчни да накарат хората, които разхождаха кучетата си, децата, които играеха по алеите и майките, които бутаха колички, да обърнат погледи. Къщите бяха нагъсто, но бяха достатъчно големи, повечето тухлени, със сводести или еркерни прозорци на първите етажи, както и обикновени, но украсени с первази, на вторите етажи — като деца, които имат еднакъв цвят на лицето, но различни черти. На късите алеи пред тях бяха паркирани автомобили волво, инфинити или акура, над вратите на гаражите имаше баскетболни кошове, а в задните дворове — веранди с грилове.

Лъчите на следобедното слънце струяха върху достойните за пощенска картичка дървета, всички морави бяха тучни и зелени и всички деца, които тичаха на тълпи, напомняха за поколението преди ерата на компютрите.

Тихо, но настоятелно, навигацията го водеше през лабиринтите от улици, от двете страни, на които растяха цветя и дървета, някои от които плодови.

„Сирийз Съркъл“ не бе по-различна от другите улици и алеи в квартала. И като стигна до дома, който търсеше, откри, че той също не се различава от останалите.

Лейн спря спортния автомобил от другата страна на улицата. Тъй като покривът бе свален, чуваше ритмичното тупкане на баскетболна топка зад гаража, което отекваше от стената на съседната къща.

Изгаси двигателя, слезе и прекоси улицата по посока на звука. Детето не се виждаше, защото бе зад къщата, а на Лейн му се прииска да се върне в колата и да потегли.

Не защото не можеше да се изправи пред живото и дишащо доказателство за изневярата на баща си, не се страхуваше да погледне в лицето, което толкова много приличаше на неговото. И не, не му влияеше и фактът, че някакъв непознат е от неговата кръв и присъства в завещанието.

Просто бе прекалено изтощен, за да се грижи и за някого другиго. Проблемът беше, че това бедно дете, макар и да не бе виновно, щеше да бъде погълнато в черната дупка на Брадфордови и трябваше някак си да се погрижат за него.

Беше като печалба от лотарията. Особено сега, когато нямаше пари.

Поне не много.

Алеята бе дълга — само около девет метра, което бе равно на едно място за паркиране в Ийстърли. И докато продължаваше да крачи, осемнадесетгодишният младеж с баскетболната топка постепенно се откриваше за погледа му.

Беше висок. Щеше да стане дори още по-висок. Раменете му вече бяха широки.

Младежът се прицели, но топката отскочи от обръча.

Лейн я улови във въздуха.

— Здравей.

Рандолф Деймиън Фрийланд се закова намясто от изненада. После на лицето му се изписа шок.

— Значи знаеш кой съм — каза Лейн тихо.

— Виждал съм снимката ти. Да.

— Знаеш ли защо съм тук?

Младежът скръсти ръце на гърдите си. Разстоянието от плочките на корема му до бицепсите бе значително, но това нямаше да продължи още дълго. Той щеше да стане силен, а то щеше да се запълни.

Господи, очите му имаха същия син цвят като тези на Лейн.

— Той е мъртъв — прошепна младежът. — Четох за това.

— Значи знаеш…

— Кой е баща ми? Да — сведе поглед. — Ще…

— Какво?

— … ме арестувате ли или нещо такова?

— Какво? Защо да го правя?

— Не знам. Ти си Брадфорд.

Лейн затвори очи за миг.

— Не, дойдох да те видя заради нещо важно. И също така да ти поднеса съболезнованията си за смъртта на майка ти.

— Тя се самоуби. В къщата ви.

— Знам.

— Казват, че ти си намерил тялото. Прочетох го във вестниците.

— Така е.

— Тя не се сбогува с мен. Просто излезе сутринта, а после я нямаше. Завинаги, нали разбираш.

Лейн поклати глава и стисна топката между дланите си.

— Наистина съжалявам…

— Да не си посмял! Да не си посмял!

На верандата излезе доста възрастна жена, изражението на лицето й правеше пушката излишна.

— Махни се от него! Махни се…

— Престани, бабо! Само си говорим…

Младежът застана между тях, а баба му размахваше ръце с намерението да се докопа до Лейн.

— Стой далеч! Как се осмеляваш да идваш тук…

— Той е наследник. Затова дойдох.

Двамата замръзнаха на място, а Лейн кимна.

— Оставени са му къщата и десет милиона долара. Реших, че ще искате да знаете. Адвокатът ще се свърже с вас. Не знам колко пари всъщност са останали, но трябва да знаете, че ще се боря, ако е необходимо, къщата да остане на името на внука ви.

Все пак можеше да стане така, че собствеността да бъде ликвидирана — зависеше колко е дългът. И тогава къде щеше да отиде детето?

Бабата първа се съвзе от изненадата и отново пое по пътеката на омразата.

— Никога вече не идвай тук…

Погледът на Лейн привлече този на момчето.

— Знаеш къде живея. Ако имаш въпроси или искаш да поговориш…

— Никога! — извика жената. — Никога няма да дойде при теб! Не можеш да вземеш и него!

— Бабкок Джеферсън — каза Лейн и остави топката на алеята. — Така се казва адвокатът.

Обърна се, но сцената се запечата в ума му — момчето с всички сили удържаше старицата и той прибави още една причина, поради която да мрази баща си.

Върна се при поршето, седна зад кормилото и потегли. Искаше му се да крещи, да взема завоите с пълна газ, да удари няколко паркирани коли, да прегази няколко велосипеда. Но не го направи.

Излизаше от квартала, когато телефонът му звънна. Не познаваше номера. но отговори, защото всичко бе по-добро от мислите в главата му.

— Мистър Болдуин? — запита женски глас. — Мистър Лейн Болдуин?

Той зави наляво, както казваше навигацията.

— Същият.

— Казвам се ЛаКийша Лок. Бизнес репортер съм за „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Питах се дали с вас можем да се срещнем някъде?

— За какво става въпрос?

— Пиша статия за това, че „Брадфорд Бърбън Къмпани“ сериозно е задлъжняла и е изправена пред възможен банкрут. Ще излезе утре сутринта. Реших, че може би ще искате да коментирате.

Лейн стисна челюсти, за да не изругае.

— Вижте, защо да искам да казвам каквото и да е?

— Е, разбирам, освен това е повече от очевидно, че състоянието на семейството ви е неразривно свързано с парите на компанията, нали?

— Аз не участвам в управлението на компанията.

— Казвате, че не знаете за някакви затруднения?

Лейн успя да запази гласа си спокоен.

— Къде сте? Ще дойда при вас.

Бараката за инструменти в семейното имение на Брадфордови бе по-скоро като самолетен хангар, отколкото като барака.

Разположена в задната част на имението, тя бе до паркинга за персонала и зад редицата къщички в стил петдесетте години на миналия век, които от десетилетия се използваха от слугите и работниците.

Лизи влезе вътре, където беше тъмно и миришеше на газ, ботушите й трополяха по мръсния бетонов под. Трактори, индустриални косачки, машини за торене и камиони бяха строени в редици, чисти отвън и с поддържани винаги в ред двигатели.

— Гари? Тук ли си?

Офисът на главния градинар беше в далечния ъгъл, вътре светеше, както се виждаше през прашното стъкло.

— Гари?

— Не съм там. Тук съм.

— Да?

Тя смени посоката и заобиколи една дробилка и разни приспособления за снегорин с размерите на стар автомобил тойота „Ярис“.

— О, господи, не вдигай това! — каза рязко.

Лизи забърза нататък, но Гари не й обърна внимание, вдигна от пода част от двигател и го остави върху работната маса. Този подвиг щеше да бъде внушителен при всякакви обстоятелства, особено като се имаше предвид, че човекът бе с трийсет години по-възрастен от нея. Но пък имаше телосложението на булдог, беше силен като вол и закален като стълб на ограда.

— Гърбът ти — измърмори тя.

— Добре е — отвърна той с провлечен южняшки говор. — От какво имаш нужда, мис Лизи?

Не я погледна, но това не означаваше, че не я харесва. Всъщност двамата се разбираха добре. Когато започна работа тук, тя се приготви за конфликт, който обаче никога не стана действителност — Гари се оказа сладка душичка под грубата си външност.

— Значи знаеш за часовете за бдение край ковчега — каза тя.

— Знам, да.

Тя седна върху работната маса, залюля крака и загледа как той сглобява частите с бързи и сигурни ръце. Не натрапваше на другите своята компетентност, такъв си беше той. Доколкото Лизи знаеше, беше започнал да работи на полето още дванайсетгодишен и оттогава не беше преставал. Не беше женен. Никога не ползваше почивни дни. Не пиеше. И живееше в една от къщичките.

Ръководеше тридесетината си подчинени със справедлива, но твърда ръка.

Всички познаваха зелената му военна униформа и всички го уважаваха.

— Трябва ли ти гаечният ключ?

— Да.

Тя му го подаде, взе го обратно, когато свърши с него, и му подаде следващия инструмент, без да я е молил.

— Както и да е — продължи тя. — Хората ще дойдат утре и просто искам да съм сигурна, че сутринта ще полеят тревата при входа, ще подрежат чемширите край пътя днес следобед, ако ние не успеем, и ще почистят стъпалата и вътрешния двор.

— Да, мис. Имаш ли нужда от нещо за задните градини?

— Мисля, че са в добра форма. Но двете с Грета ще огледаме всичко.

— Едно от момчетата ще полее тревата край басейна.

— Добре. Отвертка?

— Да.

Докато му подаваше и вземаше обратно инструментите, той запита:

— Вярно ли е за онова, което си намерила?

— Грета го намери. И да, вярно е.

Той не вдигна поглед от работата си, ръцете му с изпъкнали вени и дебели пръсти не преставаха да работят.

— Ха.

— Не знам, Гари. До онзи момент като всички други мислех, че е скочил от моста. Но вече не мисля така.

— Полицията дойде ли?

— Да. Двама детективи от отдел „Убийства“. Същите, които бяха тук заради смъртта на Розалинда. Разговарях малко с тях тази сутрин. Вероятно ще искат да разпитат и теб, и всеки, който е бил тук по времето на смъртта му.

— Тъжна работа.

— Много. Макар че не го харесвах.

Замисли се за четенето на завещанието. Господи, беше като сцена от стар филм, наследниците, събрани в луксозна стая, и изтъкнат адвокат изрежда клаузите с глас като на Чарлтън Хестън[48].

— Какво те питаха? Детективите.

— Само как сме го намерили. Къде съм била през последните два дни. Както казах, ще говорят с всички, сигурна съм.

— Да.

Подаде му клещите.

— Персоналът също е поканен.

— Край ковчега?

— Аха. Всички могат да покажат уважението си.

— Няма да искат мръсна мишка като мен в къщата.

— Ще бъдеш добре дошъл. Аз ще отида.

— Защото е баща на твоя човек.

Лизи се изчерви.

— Откъде знаеш за мен и Лейн?

— Няма нещо, което да става тук, и аз да не знам за него, момиче.

Спря работата си и взе стария червен парцал. Докато бършеше ръцете си, най-после я погледна, обруленото му лице бе нежно.

— По-добре е Лейн да се държи с теб както трябва. Или ще измисля къде да заровя тялото.

Лизи се засмя.

— Бих те прегърнала, но ще припаднеш.

— О, не знам за това — но пристъпваше от крак на крак, сякаш бе смутен. — Мисля, обаче, че той се държи добре с теб, иначе нямаше да си с него. Освен това виждал съм го как те гледа. В очите му има любов към теб от години.

— Много по-сантиментален си, отколкото показваш, Гари.

— Не съм ходил на училище, забрави ли? Не знам значението на тези сложни думи.

— Мисля, че знаеш съвсем точно какво означават — Лизи го удари леко по ръката. — И ако решиш да дойдеш в часовете за бдение, можеш да се присъединиш към мен и Грета.

— Имам работа за вършене. Нямам време за такива неща.

— Разбирам — скочи от масата. — Е, ще тръгвам. Поръчала съм всичко, а мис Аврора, разбира се, отговаря за храната.

— Как се справя онзи глупак — икономът?

— Не е толкова лош.

— Зависи какво използваш за сравнение.

Със смях тя вдигна ръка за довиждане и тръгна към вратата. Но не бе стигнала далече, когато той каза:

— Мис Лизи?

Тя се обърна и затъкна полото си в късите панталони.

— Да?

— Тази година ще правят ли нещо за рождения ден на Малката Вирджиния? Трябва ли аз да направя нещо?

— О, господи. Забравих за това. Не мисля, че правихме нещо миналата година, нали?

— Тя става на шейсет и пет. Тази е единствената причина да питам.

— Това е годишнина — Лизи се замисли за жената в леглото горе. — Ще питам. Утре трябва да подменя цветята й.

— Има ранни макове.

— И аз мислех същото.

— Кажи ми, ако трябва да свърша още нещо.

— Винаги, Гари. Винаги.