Ангелският дял

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Докато отнесат празните чашки от крем карамела, на Сътън вече й идваше да крещи. Не заради разговора. Губернаторът Дъгни Буун и Томас Джорджтоу, президентът на университета в Шарлмонт, бяха страхотна компания, двама от най-влиятелните мъже в щата, които си бъбреха като стари приятели, каквито бяха. Другите около масата също бяха чудесни: съпругата на Джорджтоу, Берилайн, беше южнячка и прекрасна като сладък чай в горещ следобед, а преподобният и мисис Найс, водачите на най-голямото баптистко общество в щата, бяха солидни и здрави като гранит и весели като слънчев лъч.

При всякакви други обстоятелства тя щеше да се наслаждава на вечерта. Разбира се, вечерта си имаше своята цел, но те всички бяха добри хора, а семейният готвач бе надминал себе си.

Едуард обаче беше успял да съсипе вечерта й. Не би могъл да го направи по-добре, дори да прекарваше по цели нощи в опити да се озове под кожата й.

Дъгни не се интересуваше от нея. Това беше лудост.

— И така… — губернаторът се облегна назад на стола в стил „Кралица Ана“ вдясно от Сътън. — Мисля, че всички трябва да благодарим на мис Смайт за гостоприемството.

Вдигнаха чашките с кафе, а Сътън поклати глава.

— За мен беше удоволствие.

— Не, удоволствието беше наше.

Губернаторът й се усмихна и, господ да й е на помощ, тя чуваше единствено гласа на Едуард в главата си. А това водеше до други неща, други спомени. Особено за последния път, когато бе отишла да го види и двамата…

— Баща ви ни липсва тази вечер — каза губернаторът.

— Да, как е той? — запита преподобният Найс.

Сътън си пое дълбоко дъх.

— Е, всички вие ще научите подробностите утре, но той се оттегля. И аз ще го заместя.

Всички моментално замълчаха, после Дъгни каза:

— Поздравления и съболезнования в същото време.

— Благодаря — тя наклони глава. — Времената са объркани в личен план, но в професионален знам какво точно правя.

— „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ не би могла да е в по-добри ръце — губернаторът се усмихна и вдигна чашката си с кафе като за тост. — И очаквам с нетърпение да ви запозная с новите ни предложения за данъци. Вие сте един от най-крупните работодатели в щата.

Беше странно, но тя усети промяната в отношението към нея — всички, дори губернаторът, я гледаха по различен начин. Беше усетила това и на срещата с финансовия комитет сутринта, а после и при разговорите с директорите от висшия мениджмънт през деня. Явлението се наричаше „силата на положението“ — и тъй като властта бе преминала в други ръце, уважението, което преди бе засвидетелствано на баща й, сега бе насочено към нея по силата на повишението.

— И затова ви поканих всички тук — каза тя.

— Щях да дойда с радост и заради десерта — каза преподобният Найс и посочи празната си чиния. — Това е доказателство за добрината на Бог, ако питате мен.

— Амин — намеси се Джорджтоу. — Бих помолил за допълнително…

— Но аз ще кажа на лекаря му — довърши вместо него Берилайн.

— Тя е моята съвест.

Сътън изчака смехът да утихне, а после откри, че се бори със сълзите. Прочисти гърлото си и се успокои.

— Баща ми означава много за мен — вдигна поглед към портрета му, който висеше на отсрещната стена. — И искам приносът му за щата и обществото на Шарлмонт да бъде признат подобаващо. След като дълго мислих, бих искала Катедрата по икономика на университета в Шарлмонт да носи неговото име. За тази цел съм приготвила чек от пет милиона долара и съм готова да дам парите тази вечер.

Президентът на университета ахна и имаше добра причина за това. Тя много добре знаеше, че подаръци от подобна величина не се правят на университета всеки ден и със сигурност не и без упорита работа от страна на университета. И ето я нея, хвърля парите в скута му. След любимия му десерт.

Джорджтоу се облегна назад.

— Аз съм… Нямах представа, благодаря ви. Университетът ви благодари, а за нас ще бъде чест името му да се свързва с нашето учреждение.

Подобно дарение щеше да бъде направено и на университета на Кентъки, но тя нямаше да повдигне въпроса сега. Тя и семейството й бяха почитатели на университета на Кентъки, когато ставаше въпрос за баскетбол — нещо, което отново нямаше да бъде споменато в присъствието на Джорджтоу.

Сътън погледна преподобния Найс.

— Баща ми не е религиозен човек, но ви уважава като никой друг божи човек в щата. Бих искала да се учреди стипендия за афроамерикански студенти на неговото име и да бъде давана от вас. Тя трябва да покрива обучението и учебниците на всяко държавно училище в Кентъки — тя на шега вдигна ръка. — И да, дори на университета на Кентъки. Имаме нужда от повече обучени работници в този щат, такива, които ще искат да направят кариера и да останат тук. Освен това баща ми отдавна има задължения към онеправданите и особено към тези от западните щати. Това ще помогне.

Преподобният Найс протегна ръка и хвана нейната.

— Синовете и дъщерите им ще благодарят на вас и семейството ви за щедростта. А аз ще се погрижа тази възможност да носи името на баща ви.

Тя стисна дланта му.

— Знам, че ще се погрижите.

— Нека първо дойдат при нас — пошегува се Джорджтоу. — И вие, и добрата ви съпруга сте наши възпитаници все пак.

Преподобният вдигна чашката си с кафе.

— Това се подразбира. Преди всичко съм червен.

— Момчета, момчета, тук сме смесена компания — Сътън се обърна към губернатора. — И накрая искам да направя подарък на щата от името на баща ми.

Дъгни се усмихна.

— Ще приема всичко…

— Купих трийсет хиляди акра в Източен Кентъки днес следобед.

Губернаторът замръзна на стола си.

— Вие… Вие сте били.

— Четири планински вериги. Четири красиви, девствени планински вериги…

— Които скоро щяха да бъдат опустошени, за да бъдат разработени въглищни мини.

— Бих искала да ги дам на щата от името на баща ми, да бъдат превърнати в парк и да останат завинаги диви и девствени.

Дъгни сведе поглед към масата за миг.

— Това е…

— Баща ми е ловувал през целия си живот. Сърни. Гълъби. Любимото му занимание е да избяга от града и да бъде сред природата. В момента във фризера ми има месо, което той е донесъл у дома и съм израснала с онова, което ни е осигурявал той. Той не може… вече не може да ловува, но ви уверявам, сърцето му още е сред онези гори.

Да се отстранят дърветата и горният слой на почвата, за да се разработят въглищни мини, бе често срещано явление в източната част на щата. А въглищната индустрия осигуряваше работа на много хора в райони, които бяха толкова бедни, че хората умираха от глад и не можеха да получат добро здравно обслужване. Тя разбираше тази реалност, въпросът за въглищната индустрия беше сложен и тя не можеше да бъде приравнявана със злото. Но баща й обичаше земята и тя знаеше, че по такъв начин поне тези четири планини ще останат абсолютно същите, каквито са били хилядолетия.

Всъщност месеци наред бе преговаряла със седемте семейства, които притежаваха земята — а милионите, които им бе дала, бяха нищо в сравнение с онова, което предлагаха въглищните компании. Собствениците обаче искаха точно онова, което бе обещала да им даде в добавка към парите в брой — и в момента тя правеше точно това.

Завинаги диви. Завинаги такива, каквито ги бе създал добрият Господ, както би казал Рейнолдс.

— И така — каза тя с усмивка, — мислите ли, че щатът ще плати за табела, ако им дам всичките тези акри?

Дъгни се наведе към нея и я докосна по ръката.

— Да, мисля, че това може да бъде уредено.

За миг бе готова да се закълне, че очите му се спряха малко по-дълго от необходимото върху устните й — но после си помисли: „Не, трябва да съм си го въобразила“.

„Дяволите да те вземат, Едуард.“

Компанията се развали малко след това, Джорджтоу си тръгна с чека за пет милиона долара в джоба, а преподобният — с насрочена среща с адвоката й.

Дъгни остана последен, а другите закрачиха по алеята, влязоха в колите си и подкараха.

— И така — каза тя, като се обърна към него. — Ще ми е много трудно да направя нещо подобно отново.

— Семейството ви винаги е било така щедро — и тук, в Шарлмонт, и въобще към обществото.

Сътън загледа как червената светлина и от последните стопове изчезва надолу по хълма.

— Не е нужно да бъде нещо голямо. Не и в този случай. Изпитвам всичките тези… чувства… и трябва да направя нещо по въпроса. Не мога да ги държа вътре в себе си, а са толкова силни, че… — докосна гърдите си. — Прекалено силни са.

— Знам съвсем точно как се чувствате — лицето на Дъгни се изопна. — Аз самият съм минал по този път.

— Баща ми още не е умрял, но усещам, че малко по малко го губя — погледът й се спря на върховете на дърветата в далечината, на извиващата се линия — там, където разлистените клони на дърветата се сливаха с кадифения мрак на нощното небе. — Да го гледам как ден след ден губи сили, не е само страдание. Това ми напомня за болката, която ще дойде със смъртта му и мразя… Сега всеки миг с него има значение.

Дъгни затвори очи.

— Да. Спомням си тези чувства. Толкова съжалявам.

— Е… — искаше й се да не е била толкова откровена. — Не исках да говоря за това.

— Говорете колкото искате. Понякога това е единственият начин човек да се почувства добре в кожата си. Да си този, който остава, е специален вид ад.

Сътън го погледна.

— Той е всичко, което имам.

— Не сте сама. Не и ако не искате да бъдете.

— Както и да е — приглади косата си. Надяваше се, че смехът й не е прозвучал толкова неловко, колкото се чувстваше. — Следващият път ще получите просто вечеря.

— И кога ще бъде това? — запита той тихо. — Щастлив съм да бъда търпелив, но се надявам, че няма да се наложи да чакам много дълго.

Сътън повдигна вежди.

— На среща ли ме каните?

— Да, мадам. Вярвам, че е така — Дъгни отмести поглед встрани и се засмя. — Прекалено много ли е? Съжалявам.

— Не, аз, ах… не, аз само…

— Да, страхувам се, че намеренията ми бяха почтени, но не непременно платонически, когато дойдох тук тази вечер.

„Дяволите да те вземат, Едуард“, помисли си тя отново.

И изведнъж рязко усети присъствието на тримата полицаи, които стояха дискретно на няколко метра от тях. Усети също, че се изчервява.

— Не исках да усложнявам нещата — каза Дъгни и взе ръката й в своята. — Като че ли, ако ги бях усложнил, щяхме да можем да забравим, че някога съм преминал границата.

— Аз, ъъъ…

— Нека просто да забравим това, става ли? — каза губернаторът без острота в гласа. — Ще го приема като житейски опит и ще продължа нататък.

— Опит?

Той потърка челюстта си с палец.

— Не съм канил много жени на среща. Откакто моята Мерилин умря. И знаете ли, статистически това увеличава шансовете ми някога да ми кажат „да“ и тъй като съм оптимист, ще извлека положителното от тази вечер — плюс онези четири планини.

Сътън се засмя.

— Значи и други са ви казвали „не“? Трудно ми е да повярвам.

— Е, всъщност… Вие сте първата, която съм поканил на среща. Но както казах, получавал съм откази и съм го преживял — усмихна се и протегна ръка към лицето й. — Устата ви е отворена.

— Просто съм изненадана — тя се засмя. — Че съм първата — искам да кажа, о… по дяволите.

Губернаторът се засмя в отговор, после отново стана сериозен.

— Беше ми толкова трудно, когато изгубих Мерилин, а и мина много време, откакто ми е харесвала жена, ако трябва да бъда откровен. И макар че това няма да ме накара да блесна… бяха ми необходими два месеца да събера смелост да ви поканя.

— Два месеца?

— Помните ли, като ви видях в сградата на общината през март? Тогава реших, че ще ви поканя на среща. А после се уплаших. Но вие ме поканихте тук тази вечер и аз реших да се възползвам. Не се чувствайте зле заради това, аз съм голямо момче, мога да го понеса…

— Влюбена съм в някого — изтърси тя.

Губернаторът се сви. После тихо изруга.

— О, толкова съжалявам. Не знаех, че имате връзка. Никога нямаше да покажа такова неуважение, ако…

— Ние не сме заедно — тя махна с ръка. — Няма връзка. В това няма смисъл всъщност.

— Е… — Дъгни се взираше в очите й. — В такъв случай Едуард Болдуин е глупак.

Сътън отвори уста да отрече, но мъжът пред нея не беше идиот.

— Между нас няма нищо и предполагам, че ми трябва време да го осъзная. А и сега с новата ми роля не е подходящият момент.

— С риск да бъда прекалено откровен, ще кажа, че се надявам в бъдеще да се възползвам от това — засмя се. — Да, това е отчаяно, но съм изгубил практика във всичко това, а вие сте много интелигентна и много красива жена, която заслужава добър мъж.

— Съжалявам.

— Аз също — подаде й ръка. — Но поне ще се виждаме често и особено с новата ви работа.

— Да, ще се виждаме.

Тя не пое ръката му, а пристъпи напред и го прегърна.

— И очаквам срещите ни с нетърпение.

Той я притисна за малко и леко към себе си и после я пусна.

— Момчета? Да вървим.

Полицаите го придружиха до двата черни джипа със затъмнени прозорци и миг по-късно се оформи автоколона, към която се присъединиха и двама полицаи с мотоциклети.

Обзе я тъга и топлата вечер изведнъж й се стори студена.

— Дяволите да те вземат, Едуард — прошепна тя на вятъра.