Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Лейн стигна до „Ред енд Блек“ за рекордно време и когато колата му поднесе, спирайки до трите полицейски автомобила, паркирани пред къщичката на управителя, камъчетата от алеята се разлетяха навсякъде.

Не помнеше дали изключи двигателя. Не го бе грижа.

Прескочи ниските стъпала наведнъж и се втурна вътре, където видя картина, която нямаше да забрави никога — трима униформени полицаи стояха с гръб към стената с трофеи, докато заместник-шериф Рамзи стоеше в ъгъла срещу тях и изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не удари някого.

А в средата на стаята следовател Меримак стоеше изправен над Едуард, седнал на стола.

— … за убийството на Уилям Болдуин. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас…

— Едуард! — Лейн се втурна към брат си, но Рамзи го хвана. — Едуард, какво, по дяволите, става?!

Макар че знаеше. Проклятие, наистина знаеше.

— Оставете правата на задържания — каза нетърпеливо Едуард. — Аз го направих. Аз го убих. Арестувайте ме и не си правете труда да търсите служебен адвокат. Още сега пледирам виновен.

Ето как човек изключва всеки звук в цялата вселена. Лейн буквално оглуша. Меримак казваше нещо, Едуард отговаряше, другите хора също говореха…

Руса жена се втурна в къщичката заедно с Лейн.

За разлика от него, не се наложи някой да я спира. След като огледа всички, тя скръсти ръце на гърдите си и остана безмълвна.

— Едуард… — Лейн не си даваше сметка, че говори. — Едуард, не.

— Ще ви кажа как го направих — каза брат му, като се огледа. — Така че да не се чудите повече. Но след това… Лейн, не идвай да ме виждаш там. Продължи живота си. Ожени се за онази твоя добра жена. Грижи се за семейството. Не гледай назад.

Меримак отвори уста и Едуард се обърна към него.

— А ти просто мълчи. Извади бележника си. Води си бележки. Или ако искаш, чакай да ти го повторя сто пъти в управлението, не ме е грижа. Но той заслужава да чуе какво стана.

Едуард отново погледна Лейн.

— Действах сам. Ще се опитат да кажат, че някой ми е помогнал. Не е вярно. Знаеш какво ми причини баща ни. Знаеш, че нареди да ме отвлекат и да ме измъчват — Едуард посочи тялото си. — Тези белези… тези болки… всичко е заради него. Той организира всичко и после отказа да плати откупа, така че да изглежда, че той е жертвата. Мразил съм го цял живот… после се случи това и… Нека просто кажем, че имах много време да мисля как да го убия, докато лежах в непоносими болки, без да мога да спя или да се храня, защото за мен всичко бе свършило.

— Едуард — прошепна Лейн.

— Реших да го направя в нощта, когато го убих. Отидох в къщата, за да му поискам сметка, защото не можех повече да понасям това. Паркирах зад къщата и чаках той да излезе от бизнес центъра — късно, както винаги. Тогава не мислех, че ще го убия, но точно когато излизах от пикапа, той залитна, падна на земята и се обърна по гръб, сякаш нещо не беше наред. Познавам признаците на инсулта, знаех, че е получил инсулт. Той се гърчеше и сочеше главата си… после изглежда вече не можеше да контролира лявата си страна, ръката и кракът му трепереха, сякаш не можеше да ги движи.

— Аутопсията наистина показа признаци на инсулт — обади се следователят. — Причината е мозъчен тумор.

Едуард кимна.

— Гледах как страда. Нямам мобилен телефон и си мислех да вляза в къщата и да се обадя на деветстотин и единайсет, но знаете ли? Реших да не го правя. Беше толкова смешно… когато се гърчеше така. — Едуард сви едната си ръка като нокти на хищна птица. — Приличаше на онова, което правя аз. Когато наистина ме боли и болкоуспокояващите още не са започнали да действат… беше хубаво да го видя така. Честно. Справедливо. И не мога да ви кажа кога точно реших, че наистина ще го убия — предполагам, когато стана ясно, че няма да умре веднага.

Едуард сви рамене.

— Както и да е, отидох до пикапа на „Ред енд Блек“, с който бях стигнал дотам — онзи, който сега е паркиран зад обор „Б“. Ключовете са на таблото и предполагам, че вие, момчетата в синьо, ще искате да го вземете с вас. И така… да, отидох и доближих пикапа — той си има лебедка, имаше и някакво въже и аз го омотах с него, закачих куката и го извлякох в каросерията, защото знаех, че няма да мога да го вдигна сам. После закарах пикапа до брега на река Охайо. Това бе трудната част. Свалих го от каросерията, но да го влача по земята? Нараних зле глезена си, толкова зле, че след няколко дни тя — Едуард посочи русата жена — трябваше да извика доктор Куалби да го види.

Лейн се смръщи, когато жената сякаш се сви, но после отново погледна брат си.

— Чакай — каза той. — Той е паднал от моста.

— Не — каза Меримак. — Не е паднал. Или поне няма запис, на който да се вижда, че е паднал или че не е. Охранителните камери, които вече е трябвало да бъдат включени непрекъснато, точно в тази нощ не са работели — една от повредите след инсталирането им из целия град. Така че няма как да знаем и като имаме предвид лошото състояние на тялото, може да приемем, че нараняванията по крайниците и горната част на тялото се дължат на продължителния престой във водата.

Едуард кимна.

— И така, довлякох го до водата. Беше валял дъжд, течението бе силно. Намерих някакъв прът и започнах да го бутам към водата… но после се върнах в пикапа, взех ловджийския нож и отрязах пръста му. Той пищеше, докато го правех, така че явно бе жив, но едва се движеше и не можеше да се бори. После го бутнах още веднъж и той изчезна. Хвърлих ножа след него, запазих пръста и се върнах с пикапа до къщата. Зарових го под прозореца на майка ми, защото той се бе отнасял с такова презрение към нея през цялото време — той има поне едно извънбрачно дете, за което знаем, чукаше бъдещата ти екссъпруга и тя е бременна от него! Аз просто… да, скрих онова нещо в лехата с бръшлян и се върнах тук. Живея сам, така че никой не знаеше къде съм бил или дори дали изобщо съм излизал, а също така никой не знаеше, че съм го чакал.

— Но после пръстът е бил открит — каза Меримак.

— Тогава разбрах, че трябва да направя нещо. Дойдох за помена и се промъкнах в бизнес центъра. Отидох в стаята на охраната, влязох в системата, изтрих записа от онази нощ и чаках да видя дали ще разберете.

— Разбрахме — Меримак огледа останалите полицаи и кимна. — Хванахме ви.

— Така че арестувайте ме и да приключваме с това.

За миг стана абсолютно тихо и — невероятно — Лейн помисли, че чува как телефонът му звъни в колата, но после разбра, че всъщност е в джоба му. Той изключи звука, без да погледне екрана.

— Хайде — каза нетърпеливо Едуард. — Да вървим.

Полицаите се раздвижиха и едновременно стана и Едуард. Меримак настояваше да сложат белезници на задържания, което бе смехотворно, после поведоха Едуард към вратата.

Но той спря пред Лейн.

— Остави нещата така, Лейн. Не се бори срещу това. Знаеш какъв беше. Той си получи заслуженото и аз ни най-малко не съжалявам. Трябва да се грижиш за Джин, за Амелия, за мис Аврора и за майка, чуваш ли? Не ме разочаровай.

— Защо ти трябваше да го правиш? — каза дрезгаво Лейн. — Не биваше да…

— Грижа се за близките си. Винаги съм го правил. Знаеш го. Моят живот е свършен, знаеш и това. Не ми е останало нищо и той е човекът, който ми отне всичко. Обичам те, малко братче. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

После поведоха Едуард по ниските стъпала, през тревата, към полицейската кола. Помогнаха му да се настани, защото не можеше да пази равновесие с ръце зад гърба, а Меримак се настани зад волана и включи двигателя.

След като колите се отдалечиха, Лейн остана загледан в праха, който се вдигаше след тях.

Телефонът му отново зазвъня, а той погледна русата жена.

— Как казахте, че е името ви?

Макар тя да не бе проговорила.

— Шелби Ландис. Работя тук.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм брат му Лейн. Мисля, че съм ви виждал тук преди.

— Да. Виждали сте ме.

Лейн погледна Рамзи.

— Какво ще правим сега?

Високият мъж потри лицето си с длан.

— Това беше страхотно признание. И всичко съвпада. Цялото това проклето нещо… всичко съвпада. Като взема всичко предвид? Мисля, че ще го затворят до живот.

Лейн погледна през отворената врата.

Телефонът зазвъня за трети път, той го извади и едва не го хвърли на земята. После видя кой го търси.

— Лизи, слушай, аз…

Звукът от сирени, който нямаше как да бъде объркан с нещо друго, се чуваше ясно и Лизи трябваше да говори по-силно.

— Мис Аврора… откарват я в университетската болница в града. Намерих я припаднала до леглото й преди петнайсет минути, едва дишаше. О, господи, Лейн, мисля, че този път няма да се оправи. Трябва да дойдеш в спешното отделение. Аз съм в линейката, ти къде си?

Той затвори очи и отново изпита усещането, че пада.

— Веднага идвам.