Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Полицейският следовател се появи на следващата сутрин в девет часа. Лейн слизаше по стълбите, когато чу медното чукче на вратата, и тъй като не видя мистър Харис да се придвижва към входа, за да отговори на отекващото във фоайето чукане, той изпълни това задължение сам.

— Следовател Меримак. Как мога да ви помогна?

— Мистър Болдуин. Можете ли да ми отделите малко време?

Меримак носеше същата униформа, както и предишния ден — тъмни панталони, бяла тениска с яка и избродирана емблема на полицейския участък, професионална усмивка. Косата му бе подстригана още по-късно и одеколонът му миришеше приятно. Не прекалено.

Лейн отстъпи от вратата и покани полицейския служител с жест.

— Тъкмо ще пия кафе. Искате ли да ми правите компания?

— На работа съм.

— Мислех, че ограничението се отнася за алкохол, не за кофеин.

Усмивка.

— Може ли да отидем някъде?

— Тук е добре. Като имаме предвид, че отказахте чаша „Старбъкс Морнинг Бленд“ в кухнята. И така, какво ви трябва? Сестра ми, Джин, обикновено не става рано, така че, ако искате да говорите с нея, по-добре е да дойдете следобед.

Меримак се усмихна. Отново.

— Всъщност интересувам се от охранителните ви камери — той кимна към дискретните устройства, окачени под корнизите до тавана. — Имате много такива в къщата, нали?

— Да, къщата е голяма.

— Но те са както вътре, така и отвън, доколкото знам.

— Да — Лейн сложи ръцете си в джобовете на панталоните, за да не започне да опипва каишката на часовника си… или яката на ризата. — Нещо определено ли ви интересува?

Как ли не.

— Какво правите със записите? Пазите ли ги?

— Искате да разберете дали може да ги видите?

— Всъщност да — усмивка. — Ще помогне много.

Лейн не отговори веднага и следователят отново се усмихна.

— Чуйте, мистър Болдуин, знам, че искате да помогнете. Вие и всички от семейството бяхте много откровени по време на разследването и моите колеги, както и аз, сме ви много признателни.

— Не съм сигурен къде се съхраняват — намръщи се Лейн.

— Как така? Не живеете ли тук?

— Освен това не знам как мога да получа достъп до тях.

— Покажете ми къде са компютрите и аз ще се оправя по-нататък — Лейн отново замълча. — Мистър Болдуин? Има ли причина, поради която не искате да видя записите от охранителните ви камери?

— Искам първо да говоря с адвоката си.

— Не сте заподозрян. Разследването не се интересува от вас дори като свидетел, мистър Болдуин. Бяхте в полицейското управление, когато баща ви е бил убит — Меримак сви рамене. — Така че няма какво да криете.

— Ще ви се обадя — Лейн се върна до вратата и я отвори. — Сега, ако не възразявате, ще отида да закуся.

Меримак се забави доста на излизане.

— Ще отида да взема заповед. Така или иначе ще получа достъп.

— Тогава това не е проблем, нали?

Следователят прекрачи прага.

— Кого прикривате, мистър Болдуин?

Нешо в израза на лицето му подсказваше, че Меримак знае за кого всъщност се тревожи Лейн.

— Желая ви хубав ден — каза Лейн и затвори вратата на Ийстърли, скривайки всезнаещата усмивка.

Джин разгледа врата си в огледалото в спалнята и реши, че синините са достатъчно избледнели и ако ги прикриеше с малко грим, никой не би ги забелязал.

— Марлс — тя седна на тапицирания стол, който използваше, когато я гримираха. — Къде е Тами? Ще я чакам тук.

Стаите на Джин бяха в различни оттенъци на бялото. Бели копринени завеси закриваха старинните прозорци. Бели килими, дебели и пухкави като глазура на торта, изцяло закриваха пода, а банята бе в бял мрамор със златисти жилки. Леглото й бе изцяло бяло и в него човек се чувстваше сякаш спи върху облак, а съседната стая, която бе дрешник и съблекалня, бе пълна с огледала, на пода имаше същият бял килим.

Стаите се осветяваха от кристални полилеи и кристални стенни лампи, които висяха като обеци на Хари Уинстън[58], окачени на ключови места — но мебелите бяха нови, не като старите, натруфени неща от „Бакара“ на долния етаж и навсякъде из къщата.

Тя не понасяше тромавите ориенталски украшения и маслените картини, които приличаха на тъмни петна върху стените.

— Марлс!

Тази част от дрешника, която служеше за съблекалня, свързваше банята й с другата част на стаята, където бяха окачени дрехите, и много отдавна, още преди ремонта, който струваше четвърт милион, тя я използваше като малък салон за красота. Имаше професионално фризьорско оборудване за подстригване и миене на коса, маса за гримиране с достатъчно шишенца с парфюми и кутийки с лосиони и кремове, за да затъмни щанда на „Шанел“ в „Сакс“[59], Манхатън.

Имаше и висок прозорец, който гледаше към градината, в случай че искаха да проверят как ще изглежда нещо на естествена светлина. Или да погледат цветята. Или нещо друго.

Джин започна да барабани с добре поддържаните си нокти по хромираните облегалки за ръце на стола и завъртя седалката, като се отблъсна от пода с босия си крак.

— Марлс! След половин час тръгваме за гражданското. Хайде! Позвъни й!

— Да, госпожо — камериерката бързо влезе в дрешника от спалнята й.

— Тами беше най-добрата гримьорка в града и винаги обслужваше Джин с предимство по няколко причини: първо — Джин й даваше щедри бакшиши, второ — можеше да казва на всички, че е лична гримьорка на Джин, и трето — Джин позволяваше на Тами да присъства на всички партита в Ийстърли и на други места, сякаш наистина бе официално поканена.

Докато чакаше, Джин разглеждаше колекцията си от гримове. Всичко бе подредено професионално във ветрилообразна форма, целият набор от сенки за очи и пудри на М.А.С [60] приличаха на разпилени от дете бои, помощните масички на колелца, отрупани с фон дьо тен и множеството четки и пухчета, изглеждаха така, сякаш човек трябва да има докторска степен, за да борави с тях. Пред нея от двете страни на огледалото се спускаха редица светлини като в театрална гримьорна. Имаше и комплект от силни като прожектори лампи, чието положение и цвят можеха да бъдат променяни, за да се видят по-добре червените, сините или жълтите оттенъци на определен цвят на косата или грима.

Точно зад нея на хромирана закачалка бе „венчалната“ й дреха, която изглеждаше ужасно обикновена. Костюм на „Армани“ с асиметрична яка, това бе всичко и нещото бе бяло, защото тя бе проклетата булка.

На пода под костюма имаше чифт обувки без пети на Стюарт Вайцман[61] в телесен цвят.

А на рафт, който се издърпваше изпод тоалетната й масичка, имаше тъмносиня кадифена кутийка на „Тифани“, изтрита по краищата, в която се намираше огромна декоративна брошка в стил арт деко, която баба й бе получила за сватбата си с Е. Куртиниъс Брадфорд през 1926 година.

Тя се чудеше дали да раздели двете половини на брошката, умело съединени от обратната страна на украшението, и да я носи като две части или да я сложи като цял накит върху драматично асиметричната яка от едната страна на костюма си.

— Марлс…

В огледалото се появи отражението на камериерката й, изглеждаща като подплашена мишка, която всеки миг ще се стрелне в грешна посока и ще попадне в капана. Жената държеше мобилния си телефон в ръка.

— Тами няма да дойде.

Джин бавно обърна стола още малко.

— Моля?

Марлс вдигна телефона, сякаш това доказваше, че казва истината.

— Току-що говорих с нея. Каза… че няма да дойде.

— Каза ли защо точно? — макар да я обля студена вълна, Джин знаеше отговора. — Каква причина изтъкна?

— Не каза.

Малка кучка.

— Добре. Ще си направя проклетия грим сама. Можеш да тръгваш.

Джин се зае с грима като професионалистка, а настроението й се поддържаше от въображаем разговор с Тами. Представяше си какво казва на тази — как беше думата… „негодна“ — на тази негодна малка кучка, към която Джин се бе отнасяла единствено и само добре през всичките тези години… всичките галавечери, на които Тами бе присъствала… онова пътуване по Средиземно море миналата година, когато единственото нещо, което трябваше да прави в замяна на луксозната кабина, бе да наплесква малко грим върху лицето на Джин всеки ден… а какво да кажем за ски ваканциите в Аспен. И тази жена нямаше да дойде…

След трийсет минути почти несвързан монолог Джин бе готова — гримирана, облечена в костюма с брошката от баба си, разпуснатата коса се спускаше като водопад върху раменете й, а обувките без пети добавяха още няколко сантиметра към ръста й. Масата за гримиране не изглеждаше толкова добре. Навсякъде имаше разпилени четки, тубички с грим и изкуствени мигли, моливи за очи. Беше счупила една кутийка с пудра и кръгчето пресована пудра в телесен цвят се бе разпиляло на малки частици върху масичката на колелца.

Марлс щеше да почисти.

Джин отиде в спалнята, взе от бюрото светлата чанта „Шанел“ с дълга дръжка през рамо и отвори вратата на стаята.

Ричард чакаше в коридора.

— Закъсня шест минути.

— А, ти познаваш часовника. Поздравления.

Тя вдигна брадичка и закрачи до него. Изобщо не се изненада, когато той я хвана за ръката и я дръпна силно, принуждавайки я да се обърне с лице към него.

— Не ме карай да чакам.

— Чувала съм да казват, че има ефикасни медикаментозни лечения за обсесивно-компулсивни разстройства. Би могъл да опиташ цианид например. Или бучиниш — мисля, че може да намериш това растение около имението. Розалинда разреши този въпрос с такава готовност…

Малко пред тях Лизи излезе от апартамента на Лейн. Беше облечена за работа в къси панталони в цвят каки и черна риза с герба на Ийстърли. С прибраната си в конска опашка коса и без грим тя изглеждаше завидно млада.

— Добро утро — каза Лизи, когато ги доближи.

Очите й гледаха право напред, сякаш вървеше по улиците на Ню Йорк Сити, решена да не попада в неприятности.

— Все още ли си в списъка на хората, получаващи заплата тук — каза Ричард — или той вече не ти дава чекове, защото носиш в стаята му не само цветя?

Лизи не реагира на думите му.

— Джин, изглеждаш красива както винаги.

И продължи по пътя си.

След като Лизи ги отмина, Джин присви очи към Ричард.

— Не й говори така.

— Защо? Тя не е нито от персонала, нито от семейството. И в положението, в което се намирате, е много разумно да намалите разходите.

— Няма да я обсъждаш. Остави я на мира. Хайде да приключваме с подписването.