Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

На следващата сутрин Лейн остави Лизи заспала в голямото легло в Ийстърли, тихо взе душ и се облече. Преди да тръгне, той я погледа как спи дълбоко, мислейки си че е избрал най-добрата жена.

После тръгна. Закрачи по коридора, слезе по главното стълбище, излезе през главния вход.

Поршето се събуди при първото завъртане на ключа и той бързо слезе до подножието на хълма, зави наляво и тръгна към бензиностанцията „Шел“. След чаша кафе и сандвич в картонена кутия той шофираше към местния клон на банката, изпреварваше колоездачи, пълзеше едва-едва зад училищен автобус, изруга, когато миниван, пълен с деца, едва не го помете от шосето.

Но може би той сам бе виновен за това. Не бе спал добре, а кафето още не бе започнало да действа.

Какво, по дяволите, бяха правили братята му на онзи бряг? И защо никой не спомена това в нито един разговор?

Защото криеха нещо? Това е.

След като детектив Меримак и Пийт, компютърният специалист, най-после си тръгнаха от бизнес центъра, Лейн искаше веднага да се отправи към „Ред енд Блек“, но не бе сигурен дали полицаите няма също да тръгнат натам. Освен това Едуард рядко отговаряше на телефонни обаждания, а следователят преследваше целта си съсредоточено и неотклонно като хрътка, подушила следа.

Последното, което Лейн искаше, бе да се кара с Едуард пред аудитория от полицаи, но от друга страна, със сигурност бе готов да даде и на двамата си братя да се разберат.

В крайна сметка двамата с Лизи останаха в имението, отново правиха любов в къщичката до басейна, после във ваната… и в леглото. Беше страхотно отпускащо след всичкия този стрес. Макар да не променяше случващото се.

Той влезе с поршето на паркинга на банката, намери празно място и осъзна, че паркира на същото място, както когато за пръв път бе разбрал за проблемите. Едва не излезе на заден ход, за да остави колата някъде другаде.

Осъзнавайки, че такъв начин на мислене няма да помогне, той слезе и остави покрива смъкнат, макар небето да бе натежало от дъждовни облаци и синоптиците да предупреждаваха за възможно торнадо. Това бе обичайно за Кентъки. Нямаше сезони — човек можеше да започне деня по шорти и тениска, да му трябва екипировка за пороен дъжд по обед и да се прибере следобед със зимно яке и ботуши за сняг.

Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба на лененото сако, което бе носил предния ден. Когато видя кой го търси, едва се сдържа да не включи гласовата поща. Изруга, прие обаждането и каза:

— Ще ти намеря парите.

Земята пареше под краката на Рикардо Монтеверди. Десетте милиона долара в брой, получени благодарение на Сътън, бяха осигурили по-малко спокойни дни, отколкото Лейн си спомняше, че бе договорил. Банкерът отново излизаше с всички номера на трагикомедията „нямаме време, спаси ми задника, преди да съм унищожил семейството ви“ и докато слушаше досадното хленчене, Лейн отново огледа небето.

Самолетът на Ленгхе трябваше да пристигне след четиридесет и пет минути и ако закъснееше, щеше да бъде задържан часове наред.

— Трябва да тръгвам — каза Лейн. — Ще поддържаме връзка.

Той затвори, изчака един джип да мине и тръгна с широки крачки към входа. Местният клон на „Питсбърг Нешънъл Корпорейшън“ беше стандартна едноетажна сграда, прилична на кутия със стъклена фасада и когато той влезе, привлекателната руса управителка тръгна към него да го поздрави.

— Мистър Болдуин, много се радвам да ви видя отново.

Той стисна ръката й и каза:

— Има ли възможност да поговорим за минута?

— Разбира се. Заповядайте вътре.

Той влезе в кабинета й и седна на стола за посетители.

— И така, баща ми почина.

— Знам — каза тя, докато сядаше от другата страна на бюрото. — Много съжалявам.

— Няма да усложнявам нещата — благодаря ви, благодаря за съболезнованията. И така, няма да усложнявам нещата със смяна на упълномощените лица на сметката за поддържане на домакинството. Искам да открия нова и ще приведа триста хиляди долара в нея тази сутрин. Ще трябва да прехвърлим автоматичните плащания на всички наети в Ийстърли по новата сметка, което да влезе в сила веднага и също ще ми трябва списък на всички, чиито заплати не са били покрити от старата сметка. Това е голяма бъркотия и искам да се погрижа за всичко днес.

Лизи щеше да работи с Грета, за да прегледат списъка на персонала тази сутрин и той се надяваше, че двете ще успеят да оправят всичко и веднага ще махнат имената на хората от списъка за заплатите. Колкото по-скоро успееха да намалят персонала, толкова по-малко разходи щяха да покриват.

— Разбира се, мистър Болдуин — тя започна да печата на клавиатурата си. — Ще ми трябва личен документ и да ми кажете откъде ще постъпят фондовете?

От нищото. В главата му прозвуча гласът на Джеф: Инвестирам в малката ви компания за алкохол.

По дяволите, щом приятелят му можеше да напише чек, значи и той можеше. Имаше и други фондове, от които би могъл да тегли, но първо трябваше да направи някои продажби. Основното бе да запази покрива на Ийстърли над главата на майка си, да е сигурен, че малкото останали служители ще получават заплатите си редовно и да има пари за храна, електричество и течаща вода. О, и плащанията по ипотеката на Сътън Смайт да бъдат покрити. Какво друго? Всичко останало не бе съществено, докато това не се оправи.

Той подаде шофьорската си книжка и банковата си сметка в „Дж. П. Морган“, а управителката се усмихна.

— Много добре, мистър Болдуин. Ще се погрижа веднага.

Двайсет минути по-късно Лейн си тръгна от банката. Подписа всички необходими документи, направи прехвърлянето и се обади на Лизи да я осведоми. Автоматичното изплащане на заплатите от новата сметка щеше да стане след известно време и Лизи щеше да се обади на управителката на банката, за да й каже кои от хората остават и кои ще бъдат освободени…

Лейн спря насред паркинга. Точно до колата му с планинско колело до себе си и прекалено зрял за възрастта си израз на лицето… стоеше синът на Розалинда Фрийланд.

Лизи приключи разговора с Лейн и седна на първия стол, който се изпречи пред очите й. Чак когато сложи ръце върху тапицираните облегалки и се отпусна назад, осъзна, че това е креслото, в което Розалинда Фрийланд, счетоводителката на имението, бе намерена мъртва.

Тя веднага скочи на крака, изтупа панталоните си, макар че допълнителният подвижен калъф на креслото бе махнат и възглавниците бяха почистени.

— И така, какво мислиш? — попита тя Грета.

Германката вдигна поглед от лаптопа върху старото бюро на Розалинда. Както и останалата част от кабинета, бюрото бе почти празно. Имаше само лампа, моливник, пълен с обикновени сини химикали, и поставка за входяща поща.

След смъртта й не намериха лични вещи, които да изнесат от кабинета. И не защото жената ги бе махнала оттам преди трагедията.

— Водила е много добре сметките, ja — бледосините очи зад яркорозовите, кръгли като балони, очила за четене бяха живи и съсредоточени. — Ела, виж. Ето, всичко е тук.

Лизи заобиколи бюрото и надникна над рамото на колежката си. На екрана на лаптопа имаше таблица с имена, информация за договорите, почасово заплащане и допълнителни плащания. Придвижвайки се наляво в таблицата, Грета можеше да види всичко, платено на всеки един за пет години назад, месец по месец.

— Много добре. Това е много добре — Грета махна очилата си и се облегна назад. — Аз казвам имена, ти казваш какво правим с тях.

— Колко души има?

Грета протегна ръка към мишката и слезе надолу по екрана. Още по-надолу. Още по-надолу.

И още по-надолу.

— Седемдесет и трима. Не. Седемдесет и четирима.

Лизи взе бял бележник с надпис „Ийстърли“, отпечатан в горната част на корицата, и една химикалка.

— Аз ще записвам имената. Господи, нямах представа колко хора работят тук. Искам да кажа, знаех, че са около седемдесет, но това са… толкова много пари.

Грета вдигна ръка.

— Аз ще престана да получавам заплата. Запиши ме най-отгоре на списъка.

— Грета, слушай…

— Не, Джак и аз имаме всичко, няма нужда аз да работя. Децата ми са самостоятелни. Вземах заплатата, защото я заслужавах и все още я заслужавам. Но точно сега? — Грета посочи екрана. — Те имат повече нужда от пари. Но аз пак ще работя. Какво друго да правя?

Лизи пое дълбоко дъх. След като бе изплатила фермата си, тя също бе решила да спре за малко да взема заплата, но това бе нещо друго.

Сега тя бе от семейството.

Лизи протегна ръка, за да стисне ръката на Грета.

— Само така ще се съглася.

Когато Грета хвана ръката й, големият диамант проблесна и Лизи поклати глава. Колежката й може би беше единствената градинарка, почти толкова богата, колкото и хората, за които „работеше“. Тя не можеше да живее, без да прави нищо.

Освен това бе истински извор на здравомислие за Лизи.

— Не знам колко ще продължи — каза тя, докато си стискаха ръце. — Може да отнеме…

— Къде е икономът ви?

Лизи вдигна глава, когато чу познатия женски глас.

И бързо изрече няколко ругатни наум. Бившата съпруга на Лейн стоеше до вратата и се оглеждаше, сякаш беше собственичка на къщата. Е, почти бивша съпруга.

Шантал Болдуин все още бе същата блондинка, както в деня, когато Лейн я изгони, което означаваше, че е гримирана и облечена с вкус, така че да подчертае най-доброто от себе си. Бе запазила деликатния си тен, както и късите, съвършено поддържани нокти и бе облечена в стил „Млада, богата, с високо социално положение“.

Днешните нюанси например бяха прасковено и розово, леки като нежен ветрец, и дрехите й стояха така, сякаш са били правени специално за нея. Затова прилягаха плътно към долната част на корема й.

— Мога ли да ви помогна? — каза с равен тон Лизи.

В същото време сложи ръка върху рамото на Грета и го притисна надолу. Жената вече се надигаше от стола, но бе трудно да се каже дали иска да остави Лизи и Шантал насаме, или да удари гостенката с юмрук, просто заради принципа.

— Къде е Лейн? — сопна се Шантал. — Обаждах му се два пъти. Адвокатката ми също няколко пъти е искала аз да получа достъп до личните си неща, но той е отказал да отговори. Така че сега съм тук, за да си ги взема.

Лизи погледна Грета, за да й подскаже да остане на мястото си, и тръгна към Шантал.

— С радост ще ви придружа до горе, но не мога да ви оставя сама в къщата.

— Значи сега си и охрана? Колко си заета. Между другото, чух, че никой не е дошъл на помена на мистър Болдуин. Срамота.

Лизи вървеше близо до жената, което не й оставяше друга възможност, освен да продължи напред.

— Имате ли носачи? Кашони? Камион?

Шантал спря по средата на коридора за персонала.

— За какво говориш?

— Казахте, че идвате за нещата си. Как възнамерявате да ги вземете?

Ммм, да. Все едно гледаше първокласничка, която се опитва да реши задача по физика за студенти.

— Мистър Харис ще се оправи с това — достигна до отговора на уравнението Шантал след доста дълъг размисъл.

— Мистър Харис не е тук. Така че какъв е планът ви?

Когато срещна погледа на жената, празен като екран на калкулатор без батерии, Лизи се изкушаваше да я остави да се наслаждава на мозъчните крампи през следващите дванайсет часа. Но имаше твърде много работа за вършене и всъщност присъствието на Шантал в къщата не бе приятно.

— С каква кола дойдохте? — попита Лизи.

— С лимузина.

Сякаш можеше да бъде нещо друго.

— Грета — извика Лизи. — Би ли могла да донесеш няколко…

Германката излезе от кабинета и тръгна към килера.

— … от големите пластмасови кутии. Ja. Веднага.

Явно бе чула разговора и едва се сдържаше да не излезе и да разреши проблема.

— Хайде да вървим — каза Лизи. — Ще ви придружа до горе. Ще се справим някак.

Вече бе освободила къщата от една личност с вирнат нос, когато помогна на мистър Харис да се изнесе. Ако продължаваше така, това щеше да стане едно от основните й професионални умения.

— Рандолф — Лейн тръгна към колата и към полубрат си. — Как си?

— Всъщност съм Деймиън — момчето подръпна разкопчаното си яке, като се вземеше предвид, че е много слаб и ципът на якето не беше затворен, дрехата всъщност не беше тясна. — И не следях колата ти. Не те следях — просто минавам оттук на път за училище.

— В кое училище си? — попита Лейн, макар че разпозна бялата риза, панталоните в цвят каки и вратовръзката в синьо и зелено.

— „Шарлмонт Каунти“.

По дяволите, помисли Лейн. Беше почти на възрастта на Амелия. Можеше да бъдат в едно и също училище, ако нещата се бяха развили по друг начин.

Още една точка в списъка с неща, за които да се погрижи.

Страхотно.

Лейн се смръщи.

— Не заобикаляш ли много, като минаваш оттук?

Момчето погледна встрани. После отново погледна Лейн.

— Минавам по дългия път, защото исках… искам да видя как изглежда. Разбираш, къщата… където живее. Където е живял.

— Разбирам те напълно.

Деймиън погледна встрани.

— Мислех, че ще ми се разсърдиш или ще се скараш.

— Защо? Ти не си виновен за нищо от случилото се. Не си го искал и само защото нямам желание да се занимавам с някои от нещата, които баща ми е направил, не значи, че ще се сърдя на теб.

— Баба ми каза, че вие всички ще ме намразите.

— Не познавам баба ти и не искам да говоря неуважително за нея, но това няма да се случи. Наистина. Може да дойдеш по всяко време. Ако искаш, бих те закарал още сега, но трябва да посрещна някого на летището.

Деймиън погледна към хълма Ийстърли и Лейн помисли, че да, наистина би било трудно да доведе хлапето в къщата, докато майка му все още бе жива и горе в стаята си. Но тя вече не познаваше дори собствените си деца и никога не слизаше долу.

— Така или иначе закъснявам за училище.

След неловка пауза, Лейн каза:

— Ще го погребваме. Трябваше да стане днес, но го отложихме заради времето и някои други неща. Как да се свържа с теб? Ще ти кажа кога ще бъде и може да вземеш и баба си. Както искаш.

— Нямам телефон. И не знам, не мисля, че искам да идвам. Много е неудобно. Знаеш… не съм го виждал често. Той всъщност изобщо не е идвал. Знаеш как става.

И при Деймиън се повтаряше същото. Още един син, който живее с болката си заради този човек.

— Наистина съжалявам. Той беше… много сложен характер.

В смисъл: гадняр и половина.

— Може би по-късно ще искам да отида.

— Какво ще кажеш да направим така — Лейн се наведе над седалката на колата и взе хартиената опаковка от сандвича си. — Имаш ли химикалка?

— Да — хлапето преметна раницата напред и извади химикалка с надпис „Шарлмонт каунти“. — Ето.

Лейн написа телефонния си номер.

— Обади се, когато си готов. Ще ти кажа къде точно е погребан. И ми кажи кога искаш да дойдеш в къщата.

Да, Ийстърли беше наследственият дом на майка му, но Уилям Болдуин бе живял там десетилетия наред. Ако Лейн бе на мястото на това момче и едва познаваше баща си, щеше да иска да види къде е работил той, къде е живял, дори да е, след като човекът вече си е отишъл.

— Добре.

Деймиън погледна опаковката. После я сложи в раницата си.

— Съжалявам.

Лейн се смръщи.

— За какво?

— Не знам. Мисля, че е, защото ти имаш и майка и тя… той…

— Не знам дали ти върши работа, но ето един съвет от мен. Не се чувствай виновен за проблеми, които не са твои. Това не е добра стратегия.

Деймиън кимна.

— Ще ти се обадя.

— Обади се.

Лейн гледаше как хлапето се качва на колелото си и се отдалечава. И неизвестно защо, когато забеляза, че няма каска, му се прииска да извика Деймиън и да го закара до училище.

Но може би трябваше да последва собствения си съвет. Деймиън имаше настойник и освен това имаше, теоретично, десет милиона долара, в зависимост от това как щяха да се развият нещата. Лейн имаше безброй задачи, с които да се справя, и тази сутрин капацитетът му и способностите му да се съсредоточи не можеха да поемат повече.

Той седна зад волана, включи двигателя и забърза по „Дорн“, а след това — по второстепенния път към летището, за да избегне сутрешните задръствания на кръстовището. Когато най-после мина през вратите към частната писта, Джон Ленгхе тъкмо слизаше от самолета. Ооо! Този път десенът на шортите му за голф представляваше стръкове трева. Яркозеле-ни стръкове трева върху черен фон. Няколко хиляди.

Само някой с неговото състояние можеше да си позволи подобно облекло.

Човекът махна със свободната си ръка, в другата стискаше дръжката на изтъркан стар куфар.

— Реших, че може да ми се наложи да остана тук — каза той, като приближи до поршето и вдигна багажа си. — Най-добре да си нося четка за зъби, като имам предвид какво е времето.

— Имаме много спални. И моята майка готви най-добрата храна за душата в цялата страна. Обичаш ли такава храна?

Ленгхе сложи куфара си на задната седалка.

— Исус мой Спасител и Господар ли е?

— Харесвам стила ти.

Човекът се настани до Лейн и огледа лененото му сако и изгладените панталони.

— Наистина? Сигурен ли си, синко?

Лейн включи задна скорост и натисна газта.

— Не казвам, че бих могъл да нося дрехи от твоя гардероб. Но ти? При теб се получава.

— Бива те да приказваш, а? — смигна Ленгхе. — Наспа ли се добре? Готов ли си да играеш покер?

— Винаги, старче, винаги.

Ленгхе се засмя шумно и докато Лейн шофираше към Ийстърли, разговорът вървеше учудващо непринудено. Докато чакаха вратите в подножието на хълма да се отворят, Ленгхе се премести напред на седалката и погледна нагоре към огромната бяла къща.

— Точно като на бутилките — той поклати глава. — Трябва да призная, къщата ви наистина е внушителна.

„Особено ако успеем да я запазим“, помисли Лейн с горчивина.

Дъждът започна точно когато стигнаха върха на хълма, но Лейн дори не забеляза, защото видя дълга черна лимузина, паркирана пред входа.

— Кой, по дяволите, е дошъл? — попита той на глас.

Джон излезе с багажа си, Лейн вдигна покрива и отиде при шофьора на лимузината.

Стъклото се смъкна, но човекът бе непознат.

— Мога ли да ви помогна? — попита Лейн.

— Здравейте, сър. Тук съм с Шантал Болдуин. Тя прибира нещата си.

Мамка му.