Ангелският дял

ГЛАВА ШЕСТА

Сладък мирис на сено.

О, сладкият мирис на сено и тропотът на копита… и леденостуденият бетон на пътеката, която се провираше между клетките с махагонови врати.

Едуард Уестфорк Брадфорд Болдуин стоеше пред бокса, в който държеше чистокръвния си жребец, чийто под бе посипан с дървени стърготини, и мършавият му задник се чудеше как е възможно камъкът да е толкова студен дори през май. Вярно, бе на зазоряване, но температурата навън бе двайсет и един градуса и без помощта на слънцето. Човек би помислил, че късната пролет можеше да бъде и по-благосклонна и щедра.

Уви, не.

За щастие, беше пиян.

Вдигна бутилката от… — какво ли бе това? А, водка. Поднесе я към устните си и с разочарование откри, че е много лека в ръката му. Бяха останали само два сантиметра на дъното, а беше три четвърти пълна, когато докуцука дотук. Той ли бе изпил всичко това? И по дяволите, останалите бутилки алкохол бяха на толкова голямо разстояние — макар да предполагаше, че това е относително. Къщичката на управителя, в която живееше във фермата за отглеждане на чистокръвни коне „Ред енд Блек“, бе само на стотина метра, но със същия успех можеше и да е на мили разстояние.

Сведе поглед към краката си. Макар и скрити под дънковия плат и възстановени с помощта на хирургията, те едва го държаха и не бяха нищо повече от две тънки и немощни клечки, а скромните му кубинки четиридесет и пети размер изглеждаха прекалено големи и смешни. А към това се прибавяше и фактът, че бе пиян и седеше тук — от колко време?

Единственият му шанс за още водка бе да крачи упорито и да си влачи задника след себе си като ръчна количка, изгубила едната си гума и килната настрани.

Не всичко у него обаче бе повредено и не функционираше. Каква трагедия, умът му бе все така остър и в главата му непрекъснато изникваха образи, чието въздействие причиняваше болка на крехкото му тяло.

Видя брат си Лейн да стои пред него и да му казва, че баща им е мъртъв. Красивата му луда сестра Джин — с огромния диамант на елегантната й ръка, подарен от жесток мъж. Красивата му луда майка — все така в леглото си и замаяна, неосъзнаваща какво се случва около нея.

Неговата Сътън, която всъщност не беше негова и никога нямаше да бъде.

И това бяха само най-често изникващите в главата му образи. Все пак нещата отпреди отвличането му и отказа да бъде платен откупът бяха само смътни спомени.

Може би такова бе решението на демоните, които го изяждаха отвътре. Алкохолът не бе нанесъл чак толкова големи поражения — но двете седмици в джунглата, време, през което го налагаха редовно, умираше от глад и всяка минута над него висеше смъртта, със сигурност замъгляваха спомените отпреди това. И като бонус бе малко вероятно да получи отново такава услуга…

Чу леки стъпки на обути в ботуши крака да приближават към него и изви очи към тавана. Стъпките спряха пред него, но той не си направи труда да вдигне поглед.

— Пак ли ти… — каза.

На веселия му поздрав Шелби Ландис отговори с глас, който бе като на анимационен герой — или поне бе по женски писклив. Интонацията й както обикновено бе по-скоро като на сержант, отколкото като на Пепеляшка.

— Нека сега да те отведем оттук.

— Искам да остана тук завинаги — и това е заповед.

Над главата на Едуард, зад железните решетки, които му пречеха да отхапва парченца от човешката анатомия, Небеканзер изцвили радостно — звук, който странно приличаше на „здравей“. Огромният черен жребец бе готов да убие всекиго другиго, освен Едуард.

Но и към собственика си не се обръщаше с възторг.

— Можем да го направим по трудния или по още по-трудния начин — каза спокойно Шелби.

— Страшно много избори ми предостави. Колко великодушно от твоя страна.

Бунтарят в него поиска да се противопостави, за да разбере какъв е по-трудният начин. Още повече че, макар и тялото му да бе в такова окаяно състояние, повечето жени с нейния дребен ръст трудно щяха да се справят с него, а това можеше да бъде допълнително забавление. Шелби обаче имаше тяло, поддържано в идеална форма от дългите часове работа около чистокръвните коне.

Тя щеше да спечели тази битка. Каквато и да беше.

А на него му бе останала само гордостта. Единствено тя поддържаше мъжкото му его.

Беше му изключително трудно да се изправи, брутална болка разкъсваше вътрешностите му въпреки алкохола. Сумтенето би го накарало да се смути, особено пред работничка, която на всичкото отгоре като добра християнка презираше богохулството, нямаше чувство за мярка, а и дължеше прекалено много на мъртвия й баща.

Точно затова беше длъжен да наеме Шелби, когато се появи на предната веранда на къщичката на управителя с нищо друго, освен с прегрял стар пикап, честно лице и ококорени очи…

Едуард изгуби равновесие, залитна и се озова отново на бетонния под, тялото му се срина като сгъваема масичка и нещо стана с единия му глезен.

Обаче Шелби го улови, преди да си е разбил главата, силните й ръце го сграбчиха и тя го придърпа към себе си.

— Хайде.

Искаше да се бори с нея, защото мразеше и себе си, и състоянието, в което се намираше. Това не бе той — този недъгав пияница, този недоволен мерзавец. Някога, преди баща му да уреди да го отвлекат, а после да откаже да плати откупа, нищо подобно нямаше да се случи.

Е, освен че този отвратителен жребец пак щеше да е негов.

— Не знам дали трябва да ходиш.

Думите на Шелби го накараха да смръщи вежди, той изпъна „добрия“ си лош крак, защото коляното не искаше да се прегъне, а после се облегна на нея, за да носи тя теглото му, тъй като пострадалият глезен не искаше да поеме и грам от него.

— Разбира се, че не трябва. Ти ме видя гол. Знаеш колко зле изглеждам.

Все пак го беше хванала във ваната… след като се бе втурнала през затворената врата, очаквайки да го завари да плува мъртъв във водата.

— Тревожа се за глезена ти.

Той стисна зъби.

— Каква добра самарянка.

— Ще извикам лекаря.

— Не, няма.

Излязоха на слънчева светлина и той примигна, но не защото беше махмурлия. Затова човек трябва първо да изтрезнее. И наистина, сравнен с хладината на конюшнята, златистият сутрешен въздух беше като кашмир, който дразнеше настръхналата му кожа… а гледката… Навсякъде около тях се простираше хълмисто поле, покрито със синкавозелена трева, с високи огради и самотни кленови дървета — балсам за душата, обещание за отглеждането на чистокръвни коне, които ще бродят и ще пасат в отделените една от друга ливади и ще дават живот на поколения бъдещи шампиони в дербито и другите надбягвания. И дори носители на Тройната корона.

„Може да се има доверие на земята и нейното изобилие“, помисли си Едуард. Можеше да се разчита на дърветата за сянка в лятната горещина, дъждовните месеци никога не разочароваха и винаги осигуряваха дъжд. Поточетата прииждаха напролет и пресъхваха през есента, но човек винаги можеше да предвиди сезоните. По дяволите, дори гневът на торнадото и снежните бури имаше свой ритъм, в който нямаше нищо лично и винаги следваше определен модел.

Какъвто и гняв да се стовареше от небето, той не бе насочен специално към някого. Макар и понякога някой да се чувстваше като жертва, всъщност случаят никога не бе такъв.

Същото бе вярно за конете и кучетата, за котките и енотите, дори за скромния и грозен опосум и за змиите, които ядат малките му. Жребецът му, Неб, със сигурност имаше отвратителен характер, но никога не се бе преструвал на нещо, което не е. Не се усмихваше в лицето ти, а после, като се обърнеш, да ти забие в нож в гърба.

Хората бяха много по-опасни от така наречените непредсказуеми животни и природните стихии.

И да, този факт извикваше у него горчивина.

Но пък, от друга страна, напоследък много неща извикваха горчивина у него.

Когато двамата с Шелби стигнаха до къщичката на управителя, мислите му бяха укротени от болката, която си бе пробила път дори през мъглата на алкохола, сякаш претоварването на нервната му система предизвикваше толкова електрически импулси в мозъка му, че синапсите[7] нямаха друг избор, освен да потиснат песимизма му.

Старата врата изскърца, когато Шелби я разтвори широко, а в единствената стая бе така тъмно, сякаш бе нощ. Тежките вълнени завеси бяха спуснати и светлина идваше само от малката кухничка, лампата приличаше на взета от миньорски шлем и не успяваше да освети цялото помещение. Мебелите бяха оскъдни, евтини и стари, съвсем противоположни на прекрасните вещи, с които бе израснал в Ийстърли, макар спечелените на надбягванията трофеи от чисто сребро да имаха някакво сходство с тях.

Той се освободи от Шелби, която играеше ролята на патерица, и се дотътри до креслото си. Овехтялата дълбока седалка като на фотьойл на Арчи Банкър[8] обгърна задника му така, както дланта на жената обгръща тестото, което меси. Главата му се отпусна назад и той задиша през устата си, като се опитваше да не напряга ребрата си повече от абсолютно необходимото.

Нещо подръпна десния му крачол и той сведе поглед.

— Какво правиш?

Русата глава на Шелби бе наведена под ъгъл към кубинката му, ръцете й на работничка развързваха връзките с бързина, каквато той никога не би могъл да постигне.

— Ще сваля обувката, за да видя колко зле е глезенът ти.

Едуард отвори уста, на върха на езика му бе заложена саркастична бомба.

Но Бог потуши грубостта му, когато кубинката бе свалена с вик.

— По дяволите!

— Мисля, че си го счупил.

Той се хвана здраво за дръжките на креслото, а сърцето му биеше тежко в гърдите. Когато всичко премина, той клюмна.

— Ще докарам пикапа си…

— Не! — процеди през стиснати зъби. — Няма да направиш нищо такова.

Шелби вдигна поглед към него, а някъде в подсъзнанието му мина мисълта за това колко рядко срещаше тя погледа му. Винаги с готовност парираше забележките му, но погледът й рядко се спираше на лицето му.

Очите й бяха… доста необикновени. Обрамчени с гъсти и тъмни естествени мигли, а синият им като небето цвят бе обсипан с точици с цвета на ранното утро.

— Щом не искаш да отидеш в болница, какво ще кажеш за личния си лекар? И не се преструвай, че нямаш такъв. Ти си Брадфорд.

— Вече не, скъпа.

Обръщението я накара да трепне, сякаш признаваше, че не е от онези жени, които биват наричани така, особено пък от човек с неговото родословно дърво. Той се срамуваше да го признае, но искаше да я нарани без никаква причина.

Не, всъщност това не бе вярно. Имаше причина.

Шелби имаше досадната способност да го улавя в моменти на уязвимост, а това дразнеше онази негова част, която искаше да се защити.

— Колко дълго се грижи за баща си? — запита той.

— Цял живот.

Джеб Ландис бе закоравял пияница, комарджия, женкар… но разбираше от коне. И беше научил Едуард на всичко, което знаеше във време, когато Едуард въобще и не мислеше, че състезателните коне могат да са за него повече от хоби — и със сигурност не си представяше, че някога ще наеме дъщеря му. По дяволите, той дори не знаеше, че Джеб има дете.

По някаква причина той се питаше колко ли саркастични забележки бе поела Шелби през годините, баща й също не беше стока и вероятно я бе тренирал добре — думите му със сигурност бяха накарали егото й да се свие.

Като че ли Джеб искаше да се погрижи жестокостта му да оцелее и след неговата смърт.

Едуард се наведе напред. Протегна трепереща ръка и докосна Шелби по лицето. Очакваше кожата й да е груба. Не беше.

Тя се сви и се отдръпна, а той се концентрира върху устните й.

— Искам да те целуна.

Във фермата на Лизи Лейн гледаше изгряващото слънце, а думите й висяха в смълчания въздух между тях.

„Мислиш ли, че някой го е убил?“

Въпрос, на който трудно можеше да отговори, особено след като се чувстваше измамен, че не той е убил въпросния човек. Но хапът не бе чак толкова горчив, че да не може да го преглътне, докато гледаше новия ден да изгрява над равнините на Индиана.

Пред лицето на толкова много сияйна красота, мрачните му мисли му изглеждаха като бомби, заложени в подножието на олтар.

— Е? — подкани го тя. — Мислиш ли?

— Не знам. Със сигурност има няколко души, които имат мотив. С повечето от тях съм свързан — смръщи вежди, защото се сети за нещо, което помощник-шерифът Рамзи му бе казал долу при реката. — Знаеш ли, охранителните камери на моста още не работят.

— Какво?

Той изви вежди.

— Има камери, монтирани на моста, и е трябвало да записват в онази нощ. Но когато полицията проверила, оказало се, че все още не работят.

— Така че никой не знае какво се е случило всъщност?

— Предполагам — не. Но мислят, че ако е скочил, трябва да е оттам. Трудно е да се скочи от другия мост — Мич каза, че ще се погрижат и с „Биг Файв“ да е така — Лейн поклати глава. — Но що се отнася до убийство? Не, мисля, че е скочил. Вярвам, че се е самоубил. Дългът, злоупотребата — сега всичко се стовари върху нас, а баща ми е знаел, че моментът е настъпил. Как, по дяволите, щеше да ходи с изправена глава из града при това положение? Или пък някъде другаде?

— Знаеш ли кога ще ви предадат тялото?

— Рамзи ме увери, че ще е веднага щом приключат с аутопсията. Би трябвало да е въпрос на време — отново я погледна. — Всъщност можеш да направиш нещо, с което да ми помогнеш.

— Кажи. Каквото и да е!

— Става въпрос за поклонението пред ковчега на баща ми. Щом ни върнат тленните му останки, трябва да допуснем хората в Ийстърли и аз искам… искам всичко да бъде както трябва.

Лизи взе ръката му в своята и я стисна.

— Ще се погрижа. Разбира се.

— Благодаря ти — наведе се и целуна дланта й от вътрешната страна. — Знаеш ли, странно е… пет пари не давам дали ще се окаже чест на паметта му. Не става въпрос за баща ми, а за фамилията Брадфорд. И да, това е проява на лицемерие, но аз не искам да присъствам. Онези, които дойдат, ще търсят причини за скандал и признаци за слабост и проклет да съм, ако намерят онова, за което са дошли. А също така се тревожа, че и майка ще иска да слезе.

Да, беше вярно, че „младата“ Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, която сега бе прехвърлила шейсетте, не ставаше от леглото, освен ако не трябваше да си направи косата, но съществуваха някои стандарти, които дори пристрастен човек като нея трябваше да признае и този случай бе такъв. Хората вече се обаждаха в имението и питаха как ще бъдат уредени нещата. И не че много ги беше грижа за баща му. Във висшето общество на Шарлмонт витаеше същият състезателен дух като в Националната футболна лига и дори събитие като бдение при мъртвеца Брадфорд бе като суперкупата.

Всички искаха да имат добри места.

Всичко това бе толкова фалшиво. И макар че винаги го е знаел, едва когато Лизи влезе в живота му, той започна да обръща внимание на празнотата в него.

— Ще ти обещая нещо — прошепна той. — Когато всичко това свърши… след като бъде поправено, тогава двамата с теб ще заминем. Ще се измъкнем. Но трябва да оправя тази каша, защото това е единственият начин някога да се освободя от семейството си. Да поправя грешките на баща си е единственият начин да заслужа свободата си и любовта ти.

— Вече имаш любовта ми.

— Ела тук.

Протегна ръка към нея, взе я в скута си и намери устата й в утринната светлина. Трябваше му само миг, за да я съблече, а после тя го възседна и той започва да събува панталоните си.

— О, моя Лизи — изстена той с устни, долепени до нейните.

Гърдите й изпълваха дланите му и когато ги обгърна, тя се задъха. Тя винаги бе откровение, винаги бе нова за него… всяка целувка, всяко докосване бяха като завръщане у дома и като полет до луната едновременно.

Съвършено.

Тя се повдигна на колене, той зае необходимото положение и после бяха заедно, тя се движеше върху него, той я притискаше към себе си. Със съвършена координация и здраво затворени очи, сякаш не искаше нищо да я разсейва от усещането, тя взе всичко от него.

Неговите очи бяха отворени.

О, тя беше красива така, както извиваше гръб, с отпусната назад глава, с повдигнати гърди и утринната светлина къпеше голото й тяло и русата й коса.

Той си каза, че ще запомни и това. Онзи миг от далечната страна на водопада, близостта до удавянето, паниката… и този прекрасен и важен момент с любимата жена, когато и двамата са живи и са заедно, сами, в единение, което никой не можеше да докосне или да им отнеме. Той щеше дълго да помни това, както и всичко останало, случило се през тази нощ.

Да, помисли си, трябваше да възстанови силите си, надеждите си и да излекува сърцето си с помощта на времето и със спомените за моменти като този с Лизи.

Имаше битки, които трябваше да води, задаваше си въпроси, като например дали е достоен, и се тревожеше за онова, което предстои. Тя обаче му даваше сили да бъде войнът, който искаше и трябваше да бъде.

„Забрави за парите“, помисли си той. Всичко, от което имаше нужда в живота, бе тук, в прегръдките му.

— Обичам те — каза. — Обичам те!…