Ангелският дял

ГЛАВА ТРЕТА

Река Охайо бе много по-студена, отколкото Лейн можеше да си представи. А брегът бе далеч, сякаш плуваше в Ламанша. Тялото му бе по-тежко, а за краката му като че ли бяха завързани блокчета цимент. И дробовете му не работеха както трябва.

Течението бързо го отнасяше, което бе добра новина, ако искаше да стигне до водопада като баща си. Какъвто си му бе късметът, то го дърпаше и към средата на реката — далеч от брега, и трябваше да се бори с него, ако искаше да стигне до…

Силна светлина го освети откъм гърба и той за миг си помисли, че вярата на майка му се е оказала истина и нейният Иисус идва, за да го отведе до рая.

— Виждам го! Виждам го!

Добре де, гласовете бяха прекалено обикновени, за да принадлежат на библейска личност — а и южняшкият акцент показваше, че говори по-скоро смъртен, отколкото Бог.

Лейн изплю събралата се в устата му вода и легна по гръб. Светлината го заслепяваше и постави едната си ръка върху очите.

— Жив е!

Лодката, която спря до него, бе девет метра дълга и имаше каюта, двигателите бяха спрени, а кърмата — обърната към него. Издърпаха го на борда с помощта на кука, като сам се постара да избегне витлата и да се преметне през перилата. Отпусна се по гръб и погледна нощното небе. Не виждаше звездите. Светлините на града бяха прекалено силни.

В полезрението му се появи мъжко лице. Сива брада. Рунтава коса.

— Видяхме те да скачаш. Добре че дойдохме…

— Някой се приближава откъм десния борд.

Без да погледне, Лейн знаеше кой е. Просто знаеше. И разбира се, когато насочиха светлината ръчно нататък, той видя Лизи да се приближава в плоскодънна лодка, водата едва ли не подхвърляше лекия плавателен съд, силното й тяло бе наведено над мотора, който ревеше, защото работеше над възможностите си и предизвикваше паника по лицето й.

— Лейн!

— Лизи! — той седна и разпери дланите си, от които капеше вода. — Добре съм! Успях!

Тя спря лодката като експерт точно до кърмата и макар че дрехите му бяха мокри и бе премръзнал до кости, той скочи към нея. Или може би тя към него. Вероятно и двамата скочиха.

Той я притисна към себе си, тя го стисна здраво. После тя се отскубна и го удари толкова силно по бицепсите, че едва не го прати обратно в реката.

— Ох!

— Какво, по дяволите, правеше там горе…

— Не се канех…

— Да не си си изгубил ума…

— Не…

— Едва не се уби!

— Лизи, аз…

— В момента съм ти страшно ядосана!

Рибарската лодка се люлееше напред-назад, докато те стояха, стъпили здраво. Той смътно съзнаваше, че на по-големия съд имаше трима рибари, които пушеха.

— Можех просто да те зашлевя!

— Окей, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Няма! — отвърна Лизи. — Нищо няма да… Мислех, че си мъртъв!

Тя заплака, а той изруга.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

Обърна я с гръб към себе си и я притисна силно, галеше я по гърба и й шепнеше неща, които по-късно нямаше да помни, макар че моментът щеше да остане незабравим.

— Съжалявам… Толкова съжалявам…

Типично за Лизи, не след дълго тя се съвзе и вдигна поглед към него.

— Наистина ми се иска пак да те ударя.

Лейн потърка челюстта си.

— И все още го заслужавам.

— Добре ли сте? — извика един от мъжете и им хвърли избеляла хавлия, която миришеше отвратително на риба. — Ще имате ли нужда от 911? Който и да е от вас?

— Вече се обадихме — отговори Лизи.

И да, разбира се, червено-сините светлини се появиха на моста, както и втори, които приближаваха брега откъм Индиана.

„Страхотно“, помисли си той, като се загърна в хавлията. „Просто страхотно.“

— Добре сме — Лейн подаде ръка. — Благодаря.

Мъжът със сивата брада я стисна.

— Радвам се, че никой не пострада. Оттук често скачат хора. Миналата седмица скочи един и намери смъртта си. Откриха го в далечния край на водопадите. До навеса за лодки.

„Да, това беше баща ми“, помисли си Лейн.

— Така ли? — излъга. — В пресата не се появи нищо.

— Навесът е на братовчед ми. Предполагам, че човекът е бил важна клечка или нещо такова. Не говорят по въпроса.

— Е, това е срамота. За семейството му, които и да са те.

— Благодаря — каза Лизи на мъжете. — Много ви благодаря, че го извадихте.

Поговориха още малко, но Лейн не обръщаше кой знае какво внимание на разговора — те го увериха, че искат да задържи хавлията и той им благодари. После се отпусна на пейката в средата и се загащи добре, за да запази топлината на тялото си. Междувременно, Лизи отново запали двигателя с две силни дръпвания и отдалечи лодката от другата, сладкият мирис на бензин изпълни въздуха и го накара да мисли за летата от детството си. Когато обърнаха, той погледна назад към другия съд.

И се засмя.

— Какво? — запита тя.

— Името на лодката. — Посочи надписа на кърмата. — Невероятно.

„Аврора“ беше изписано със златни букви.

Да, някак си дори когато не бе наоколо, майка му го пазеше, спасяваше, подкрепяше.

— Това наистина е странно — каза Лизи, подаде газ и те се понесоха към брега.

Всеки път, като премигнеше, Лейн виждаше бездната долу и си спомняше падането. Беше странно, че макар да е в лодката с жената, която обича, на път към твърдата почва се чувства като в ничията земя, лишен от сигурност — нямаше нищо, освен безчувствен въздух между него и предстоящия удар в повърхността на водата, за който бе сигурен, че ще го убие.

Посвети вниманието си на Лизи, измери с поглед силните линии на лицето й и умните й очи, косата й, която се развяваше на вятъра, и оцени факта, че не се оплака, че ще я намокри, когато я взе в прегръдките си.

— Обичам те — каза.

— Какво?

Той просто поклати глава и се усмихна на себе си. Името на майка му бе на кърмата на лодката… а зад кормилото бе любимата жена…

— Открадна ли я? — запита вече по-високо.

— Да — извика тя в отговор. — Нямаше значение какво ще ми струва. Трябваше да дойда да те спася.

Стигнаха дока и тя започна да маневрира майсторски, като дърпаше лоста в посока, обратна на онази, в която искаше да насочи лодката, така че въпреки течението носът й се опря до пилона.

Лейн я завърза с въже за пилона и й подаде ръка с дланта нагоре, за да й помогне да скочи на дока. Тя обаче не отиде веднага при него. Вместо това пъхна ръката си в джоба на свободното си сако. Извади нещо и го затъкна в капачката на резервоара.

Скочи сама на дока и той каза:

— Какво беше това?

— Петдоларова банкнота. Използвахме част от горивото.

За миг Лейн осъзна, че просто стоеше пред нея, макар да бе премръзнал до кости, сякаш бяха обикновени нарушители и той само беше поплувал в река Охайо.

О, а после ченгетата спряха до тях.

И той усети пак онази подсъзнателна тревога дали ще оцелее, която се изпитва при свободно падане.

Протегна ръце и обхвана красивото й лице в длани на светлината на фаровете от колата. Лизи бе всичко, което семейството му не беше. Във всяко отношение.

Това бе една от причините да я обича. И бе странно, но изпита подтик да направи отношенията им постоянни.

— Какво? — прошепна тя.

Той падна на едно коляно.

— Лизи…

— О, господи, да не би да припадаш? — вдигна го отново на крака и потърка ръцете му над лактите. — Припадаш! Хайде, да те заведем до линейката…

— Сложете ръцете си там, където можем да ги виждаме — дойде искането. — Веднага!

Лейн изгледа всичките светлини и изруга. Имаше подходящи моменти и места, където да помоли любимата жена да се омъжи за него. Но пред очите на полицията на Шарлмонт, прогизнал от мръсната вода и две минути след смъртоносното падане във водите на Охайо? Не сега.

— Хей — каза едно от ченгетата, — знам кой е това. Това е Лейн Брадфорд…

— Млъкни — изсъска някой.

— Написа онази статия за него…

— Млъкни, Хикс!

Хикс млъкна, а Лейн вдигна ръце и втренчи поглед в ярките светлини. Не виждаше нищо пред себе си. Което можеше и да се очаква всъщност.

— Могат ли да ме арестуват, задето взех лодката? — запита Лизи и също вдигна ръце.

— Аз ще се погрижа за това — увери я тихо Лейн. — Не се тревожи.

По дяволите.